Пожелание №24


Да говоря всички езици човешки и дори ангелски,
щом любов нямам,
ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.

Да имам пророчески дар и да зная всички тайни,
да имам пълно знание за всички неща
и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, -
щом любов нямам,
нищо не съм.

И да раздам всичкия си имот,
да предам и тялото си на изгаряне,
щом любов нямам,
нищо ме не ползува.

Любовта е дълготърпелива,
пълна с благост,

любовта не завижда,
любовта се не превъзнася,
не се гордее,

не безчинствува, не дири своето,
не се сърди, зло не мисли,
на неправда се не радва, а се радва на истина;

всичко извинява,
на всичко вярва,
на всичко се надява,
всичко претърпява.

Любовта никога не отпада,
а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат,
ако са езици, ще замлъкнат,
ако са знание, ще изчезнат.

Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме;
но, кога дойде съвършеното знание, тогава това "донейде" ще изчезне.

Когато бях младенец,
като младенец говорех,
като младенец мислех
и като младенец разсъждавах;
а като станах мъж, оставих младенческото.

Сега виждаме смътно като през огледало,
а тогава - лице с лице;
сега зная донейде, а тогава ще позная,
както и бидох познат.

А сега остават тия три:
вяра,
надежда,
любов;
но по-голяма от тях
е любовта.

Първо послание на св. ап. Павла до Коринтяни, 13. глава

Пожелание №21


добрите хора
неслучайните срещи 

дългата прегръдка на светлината
не знаеш от къде е
колко ще трае
дишаш само през вярата,
че никога няма да я загубиш

добрите хора
вярата в светлината












Пожелание №19


“In your light I learn how to love. In your beauty, how to make poems. You dance inside my chest where no-one sees you, but sometimes I do, and that sight becomes this art.” ― Rumi

...

не мога да го кажа като руми
само поглеждам към кръглия пъпеш на небето

тази нощ луната е като през август
над созопол

тази сутрин чак слънцето беше като нея
над софия

 светът става трайно по-красив...
а ние се учим да го виждаме





Пожелание №15


свободата да виждаш само красота
и да не завиждаш на птиците
а да си мериш крилете
с тяхната волност
върховете - с техните безкраи
крачките - с техните небета
да бъдеш една от тях





Пожелание №14


безкраят започва сега 
в него има само сега
много пъти сега
 
сега принадлежа
сега ще принадлежа отново






Пожелание №13 (за Феята)


Само трима знаем нейното име – тя, аз и той. За трима ни е феята. За мен е феичка. Влюбена в нашата любов. Влюбена в любовта.

Тъжна е феята днес. А тя никога не е тъжна. Затова не успях да я утеша.

Затова ще й пожелая №13.

Не чакаш напразно. Не плачеш сама. За добрите хора – добра любов. Днес ти е студено, утре ще помниш одеялото, нищо от студа. Тъгите не ти отиват, кажи им по твоему да късат синджира. По моему ти наричам един топъл, грамаден, безобразно добър и прекрасен, обичащ като теб, но само теб, животински вид, когото да сънуваш до края на живота. А когато се будиш, първо на него да разказваш над виенска кифла с каничка кафе. Взех ти мястото на татуса, но ще ти запазя част от небето – да рисуваш сърца като малко момиченце.

Чакам ти усмивката и не забравяй уговорката – докато не се откажем от чудото, съдбата няма шанс.






Пожелание №12 (за Елена и нейната дъщеря)


за новия човек
са всичките надежди
да литва със добрите
докато срещне свойте
и измисли по-големи
по-красиви и от тях

добре дошла, 
надежда





Пожелание №11



дълга е прозявката
на нощи като тази
тракат вилици
флиртуват чаши
ръце безследно се намират
и смях във дъното

някой липсва
тук седи
но мислите са там
не е самотен
усеща повече от всички

не бързаме
отпиваме на малки глътки
нощи като тази








Пожелание №10

и когато скочи,
водата се оказа топла
кожата й ненаситна
небето отрази водата,
цялата неспирност на мига

луничка под водата
намерена
сред себе си

за хубаво





Пожелание №9



вкусът на коричка от хляба
вкусът на вино и джаз
капка мерло по брадичката
прибрана с върха на пръсти
вкусът от които потръпващ

вкусът на грозде
увито в следобед
меки стъпки от тишина
и желание
зад кафеви очи
и ръце от есенно сладко 

вкусът на узрели сърца






Пожелание №8


появи ли се нещо голямо, то прави малките неща по-значими
рокли и песни, зеления цвят и танците в кухнята
появи ли се нещо голямо, ставаш малка и започваш да растеш от начало

едно, две, три, едно, две, три...
а целият красив свят акомпанира





Пожелание №5



не слизам от балона,
докато не стигна слънцето
докато не обещае,
че няма да слиза
че няма да пада
че ще свети за теб

докато не каже
и аз го обичам




Пожелание №4


Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.
Понякога съм толкова добра!...
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!
Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.
Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла
да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!

Петя Дубарова




Пожелание №3





- Пух, какво е любовта?
- Това, което означава всичко за теб - отговори Пух.
- А до края ли продължава? - попита Прасчо.
- Не - отвърна Пух, - продължава дори по-дълго, защото тя е безкрайна!
- И значи тя е по-велика от всичко? - попита пак замислен Прасчо.
- Не, Прасчо, пак не разбра – ти си по-велик, щом обичаш. Тя те прави такъв!






photo@Justin Lo

Пожелание №2

невъзможната любов? никога не можеш да дадеш достатъчно. 
и всеки ден започва с опит отначало.




Срещи с ангели




- Вярваш ли в ангели?
- Ти ангел ли си?
- Ако бях ангел, никога нямаше да изпиташ болка.


Аз съм вярващ човек. И вярвам, че Бог ни говори по различни начини, праща ни различни знаци, открива ни навсякъде и особено понякога. Дали го прави чрез своите ангели, кой знае. Преди време в сърцето ми изгря най-топлото слънце от раждането на моето дете насам. Не беше просто влюбване. Беше обръщане на света с хастара навън. Любов, която пререди сезоните и меридианите. Любов, която изтърбуши историята и пресътвори всеки познат смисъл. Любов, която не беше просто чувство – беше слънце, беше въздух, беше пулс, беше венозната система на съвкупния ми свят. Любов, която трая кратко. Един ден човекът ми вече го нямаше. Слънцето угасна, остана само кървящо обичане. Потули ме облак – тежък, пъкленочервен. Облакът заприщи всички пътища, по които беше протичал нормално животът. Първо спря притока на кислород, после задуши и спомена как се взима дъх. Разля във вените ми утайка от страхове. Издълба по най-фините местенца у мен ями от тъга и ме пови в нова пареща кожа от болки. Да изплувам оттам заприлича на свръхестествена възможност. Но най-трудно беше това, че животът вън от мен продължаваше. Не можех да функционирам, а трябваше.

В един от тези дни на път за работа болката изкристализира в толкова чиста форма, че от допира на нейното съвършенство се счупих на безброй парченца отвътре. Ударът беше неочаквано мощен - дори не извиках. Тялото ми пое помитащата вълна, без да успее да реагира. Не произведе сълза, не се предпази, не потръпна от ужас дори. Само едно неизречено „помощ” премина като ропот от пеперудени криле по устните ми.

Помощ!...


Не знаех кого викам на помощ. Животът течеше привидно нормално. Влязох в редакцията, механично отворих имейла си. Преди минути бях получила писмо от приятелка, с която сме си писали веднъж-два пъти по работа, но само толкова. Тя живее в чужбина и беше странно, че се е сетила за мен. Нейното писмо беше озаглавено „Благословия”. Съдържаше четири изречения: „Бог е видял, че се бориш с нещо. Благословия идва към теб. Благословени да са всичките ти усилия за добро, благословени да са мислите ти за любов. Не се страхувай, вървиш по верния път.”

Прочетох това и няколко току-що счупени парченца от мен намериха обратно пътя към своята цялост.

По-късно й писах, че сигурно го е изпратила на много хора, но искам да знае, че за мен е дошло във важен момент и благодаря. Тя отговори, че не е суеверна и никога не препраща подобни мантри, но този път е имала необяснимото желание да не го отмине. И не го е пратила на много хора, а само на няколко, за които е изпитала още по-странното усещане, че ще бъде ценно.

Месеци преди това бях написала писмо до моя любим. Писмо, в което го молех да ме нарисува и тогава да си тръгне. Той само си тръгна. Трябваше да тръгна нанякъде и аз. Трябваше да тръгна нанякъде, за да стигна до някакъв край, за да видя ново начало. Заминах. С колата обикалях из страната да търся нашия край. Или поне смисъла му. Някъде из Северна България попаднах в топъл, малък град. Умората изгаряше очите ми и трябваше да сляза от колата. Бях се озовала пред черквата и влязох. Механично тръгнах към олтара. Чувах единствено как щракат челюстите на болката по мен. Изненадващо обаче чух и още нещо – двама мъже си говореха и единият разказваше на другия: „И тогава той й каза: „Не искам повече да те боли. Ако бях художник, щях да те нарисувам. Ако бях скулптор, щях да те извая. Само ако можех... Колко ми се искаше да можех да остана с теб!”

Такива срещи с ангелите имах през онази пролет. Без да разбера как точно се случи, но краят ме намери в тази черква и ме утеши. Няколко случайно дочути думи сякаш бяха пратени от човека ми, търсещ в другия край на България смисъла на нашата раздяла също. Върнах се в колата, пулсът ми отново беше нормален. Животът – също.

Днес се случва да чувам понякога шепота на ангелите, макар че не знам какво ги задържа наоколо. Сезоните, меридианите и целият свят са толкова обикновени, че няма място нито за ангели, нито за други чудеса. От онази пролет ми остана само едно бяло платно и една цветна палитра. Понякога празнотата по платното ме плаши, друг път ми прилича на ангел. Не бързам да разбера. Платното може да е празно днес, но до него е целият наръч с боички. И те седят до мен на верния ми път. Трябва да е за добро.




М.И.

Домът е там, където



Домът е чаша чай. Чай от тазгодишните липи. Домът е книга. Гурел на дете. Мъфини с малинки. Киш с листенца от босилек. Розова пижама. Чорап с картоф. Домът е шапчица за баня. Шампоан за боядисвана коса. Домът е пръчица канела. Орехотрошачка. Пара от кафемашина. Стейси Кент по радиото. Тетрадка с рецепти. Домът е палачинки. Сладко от смокини. Плюшена мечка. Покривка на точки. Пощенска кутия. Кутия с коледни играчки. Ключ за тавана. Филмът, който гледаш винаги на Коледа. Аромат на топъл хляб. Да чакаш някой да се върне. Някой да те чака да се върнеш. Завивка от пух и звук от желание. Гледка към Витоша. Камбани от близката църква. Саксия с подправки. Сълзи от рязане на лук. От смях. Прегръдка. Боси крака. Домът е ръкавици. Печени кестени на улица „Солунска”. Топъл трамвай. Твоят суитчър върху мен. Гуменките, крачили до теб. Балон с горещ въздух. Палатка за двама. Светулки. Спален чувал и Голямата мечка. Рамка за снимка. Родопско одеяло. Запотени прозорци. Двама под чадър. Ямката между врата и рамото ти. Път край морето. Щурци. Песента ти с някого. Тишината ти с него. Моите лунички в твоите ръце. Домът е там, където има обич.

... 

Ако трябва да посоча три думи, които разливат щастие по мен, едната ще бъде „дом”. Израснах в малък апартамент, но с гледка към голямата Витоша и към керемидените качулки на София. Когато съм се родила, в него сме живели с мама, татко, баба, дядо и прабаба ми. Дори балконът още не е бил „усвоен”. Кутийчица. После мама и татко отидоха да живеят на друго място, а малкият апартамент постепенно се опразни. Останахме само баба и аз. Нямам спомени от времето, когато сме били всички, но още имам носталгия по него. Една къща трябва да е шумна, да е жива, да тече пулс по стените, да преливат всички малки скринове, шкафове и гардероби. Да има опашка пред банята и поне пет различни размера обувки пред вратата. Да тракат прибори на масата и да има състезание кой няма да мие чиниите. Или поне така мечтаех като малка. И като пораснах - пак.

Сега сме двамата с детето в същата кутия къща. А, и кучето е с нас, но то е малко, не носи обувки и не държи нищо в скрина. Невъзпитано е, не ползва прибори и се предрежда в банята, така че читава опашка у нас не се получава. Допринася обаче да е шумно. Допринася да е дом.

Кутийката е убежище всеки път, щом светът вън стане зъл и студен. Кутийката е грамада с уют. Все така се радвам на морето от керемиди през прозореца и все облягам поглед на планината отсреща, щом се уморя да виждам всичко друго като празнота. Не съм се отказала от мечтата за пет различни размера обувки пред вратата, но докато чакам, тренирам уют всеки ден. Може да сме само двама, но вечеряме със свещи, музика и цветя на масата. Нямаме камина, комби и много семейни албуми, но имаме фурна, от която излизат сладки ухания и хрупкави хлебчета. Имаме меко бяло кресло с лампа за четене и плетен кош за книги до него. Някой ден ще пускам вътре и кълбета с прежда. Защото някой ден ще се науча да плета пуловери и ръкавици, които ще пътуват в семейната кола и ще се връщат с нас върху семейните снимки. И няма да сме само двама, а ще сме тумба, ще сме пълен дом.

А семейна кола имаме и сега, нищо че сме двама! Понякога и тя е дом. Уютът пътува с нас в автомобила, когато се протягам да ощипя малкото краче, което ми бута седалката. В отговор получавам звънко кикотене и чифт перлени очички в огледалото за задно виждане. Уютът се подава и от космато кучешко вратле на седалката до мен. Почесвам го и получавам близване, а това са сто кила уют - неописуем, предан, стопроцентов. Чувството за дом ме залива и докато прекосявам прашни пътища, притихнали градчета. То излиза из селските порти и присяда на пейките до старците, на които махаме през прозореца на колата. То бълбука в селските чешми и в дълбоките кладенци на българите, научили да крият там любениците си, тайните, семейните истории. Чувството за дом ме среща в лятно кино, по смокинова алея, в стара вятърна мелница, в планинска хижа, по разклатен мост. Чувството за дом нахлува и когато съм в гората. Стъпвам в нея по килим от уют, сякаш тук е постлана съвършената простота. Преди години някой ми набра горски боровинки изпод пъстър храст. На по-уютна домашна вечеря никой не ме беше канил.

Защото домът е там, където те обичат.

Наскоро видях как влакът, който маршируваше със стъпките на мълчалив танцьор, беше станал дом за двама в пети вагон. Стояха изправени един до друг, допрели носове до прозорците, и гледаха навън в мълчание. Нямаше нужда дори да се докосват. Те бяха толкова заедно! Минах покрай тях и усетих дома им. Спомних си за нашия. Ти помниш ли го? Улицата, която седмици наред ни криеше от целия останал свят. Улицата беше дом за забранената ни любов. Под прозорците на нищо неподозиращи хора откривахме, че тъмнината не е никаква пречка да виждаме светлината в очите, които се целуваха. Зад ъглите на неизговореното сгъвахме прилежно невъзможните си мечти и почиствахме след вечеря с обещания, че някога ще спре да боли. Домът ни беше в кратките мигове, в които стрелките на всички часовници по света спираха да отмерват времето и свеждаха глави, за да оставят двама – някъде на малка улица, да бъдат в дома си, преди да го напуснат. Домът беше на върха на всяка от тези часовникови стрелки. Домът беше между двете ни ръце. Домът беше в мислите ми, когато знаех, че аз съм в твоите. Уютен беше светът, който ти обитаваше. А когато си тръгваше, светът ставаше бездомен.

Днес тази улица не е вече наша. Домът ми е на различно място от твоя. Вървя из квартала и уж всичко е отново нормално. Само един ключ ми тежи и вече няколко години не зная къде съм го скрила и на кого да го дам. Домът е там, където те обичат...




М.И.

Не ми говори за любов!




- Обичаш ли ме? А винаги ли ще ме обичаш? Нали няма да обичаш никога друг? Би ли се отказала заради мен от мечтите си? Би ли ми дала годините си? Би ли умряла отново за мен?
- А ти? Ти готов ли си да бъдеш обичан от мен? Имаш ли тази сила? Или ще избягаш като другите?


Де да можехме да говорим по-малко! Да искаме по-скромно, да обичаме по-осъзнато. Да не казваме „да“, ако не можем да го направим. Вричаме се. Искаме. Обещаваме. Обещаваме лесно. После ни е трудно. Защото след приказките трябва да изработим обещанията си, а това обикновено изисква промяна, изисква жертва до край. До кокъл. До истинско, житейско ДА, направих го. ДА, останах. ДА, не си като другите. ДА, не съм като другите.

Готови сме да кажем „да“ хиляда пъти, но не можем да направим „да“ и веднъж. Готови сме да кажем какво ли не, за да получим отговорите, от които се нуждаем. Готови сме да говорим на едро, да хвърляме бомби от думи. На едро е лесно: „Ти си любовта на живота ми“... и после: „Нараних ли те? Излъгах ли те? Предадох те?!“.

Стига думи! Не ми говори за любов, покажа ми я! Смелостта не е в думите. Любовта – още по-малко.

...

Бях ученичка, когато веднъж ме спря една циганка пред „Шератон”. Аз пък с целия си ученически акъл останах да чуя какво знае тя за моето бъдеще. Следната информация слезе по космическата й фуния: „Голямо щастие тъ чака, момиче. В чужбина ша живейш, три дечица ша имаш. Мъжът ти ша е заможен госпоин, ша ви заведе в некоя хубава държава. Той ша тъ обича повече отколкото ти него. Нема да си влюбена в мъжа си, но ша го уважаваш. Заможен госпоин, слушай мъ. Ша ви издържа, на ръце ша тъ носи. Нема да трябва да учиш, нема да работиш цел живот. Пази са от приятелки обаче, много ша ти завиждат.” Нареди още някакви пророчества, но аз се вцепених при мисълта за господина и нашите три деца, плод на уважение, но не и на любов.

Оставих й паричките си за закуска и тръгнах без посока. В координатната ми система беше настъпила грандиозна суматоха. И падна такъв рев, че се размазаха всички прави чертички по картата ми. Нашите бяха безсилни да ме успокоят и ме оставиха да изсипя проблема в пет пакета носни кърпички. Когато шокът премина, заспах като бебе, уморено от рев и със сухичък памперс. Дойде обаче утрото и бебето се разплака с нова, наспана сила. И понеже нашите бяха още по-безсилни пред наспалите се сълзи, заведох сълзите при приятелка. Тя ме изслуша, погледна ме с нескрито изумление и каза: „Мила, ти си луда! Как може да плачеш за живот, за какъвто повечето момичета мечтаят. Да не учиш, да не работиш, очевидно и мъжът ти ще е богат. Ще живееш в чужбина, ще имаш три деца и ще бъдеш обичана, а няма да се тровиш да обичаш. А щом ще ти завиждат, направи сметка колко добре ще ти се наредят работите. Веднага казвам „да” на такъв живот! И къде, по дяволите, да намеря тази циганка?!”

Вкамених се. Казах „не” и си тръгнах. От приятелката и от перспективата да имам „живота-мечта”. Казах „не” на примирението и на сълзите също. На готовите отговори за живота. На думи, които обещават и отлитат. Към следващата жертва, към следващата доверчива глупачка. Казах ДА на това аз да определям собствената си посока, аз да диктувам на сърцето си и аз да избера любовта пред всичко друго.

Когато дойде време да се учи за професия, дадох всичко от себе си. Не съм еманципирана, няма капка кариеризъм в кръвта ми. Ако съм убедена, че ще бъда по-ценна на децата си вкъщи отколкото на работа, колебанието не би било и мигновено състояние. Но още тогава – неопитна жертва на подивели хормони, аз имах друга идея за родителството. Още тогава вярвах, че най-доброто за децата е родителите им да имат и свой живот, и свои интереси. Добрият родител не е родителят, който знае как се прави супичка и как се мери температура. Той знае и това, и много повече. Той създава, той гради, той взима решения, носи отговорности, опознава хора, трупа опит и неспирно расте пред очите на детето си. Той е щастлив човек – щастлив и със задълженията си на родител, и с онези неща, които са само негови. Родителят е модел и като такъв негово задължение е да бъде щастлив.

Затова никога не си представих, че ще мога да бъда пълноценна в най-важната си роля – тази на родител, ако съм само и единствено родител. Учих и започнах да работя още във втори курс. И знаех, че когато имам деца, ще им показвам всеки ден, че работя не само за тяхното щастие, но и за своето собствено.

През годините се появиха мъже, които бяха готови да сбъднат за мен „живота-мечта“ от сценария на гадателката, но дори и за малко не се поспрях да ги чуя. Не спрях до никого, за да ми бъде лесно. Или защото ме е страх от това да остана сама. Да, исках три деца и можех да ги имам, но останах с този, който не можа да ми ги даде, а след това си тръгна. Не съжалявам - така бях почувствала и последвах сърцето си.

Сещам се понякога за предсказанията на циганката. Всъщност най-много ме подразни гордостта, с която тя предрече, че господинът ще ме носи на ръце. Запушена ли й беше фунията да види, че аз съм момиче, което иска да лети до своя мъж, а не да бъде носено като птица със счупени криле? И макар че отдавна не вярвам на пророчествата й, те сториха голямо добро за мен – показаха ми колко малко значат думите, когато волята има сила да променя. Те зададоха посока на моя маршрут. От онзи момент знаех точно какво НЕ искам. Ако все пак така беше писано, щях да го живея така. Но не и да се примиря, не и да кажа „да” на течението. Не и да се откажа от мечтите си. Така и не спрях да вярвам в мъжа, с когото не само децата ще си направим с любов. Мъжа, с когото и чиниите ще си купим с любов. А след това ще ги напълним и с уважение...

...

- Не ме питай дали те обичам. Дали ще съм винаги твоя. Вземи си всички отговори от тишината. От безшумните стъпки на усилията ми. От силата ми да се променям. От страданието, което предизвиква липсата ти. Не ми казвай дали ме обичаш, не ми говори за любов. Не я изричай, не я обяснявай, не я обещавай! Бъди до мен, покажи ми я!




М.И.

photo@rosie_hardy

и тя стана луна





















днес едно момиче беше кълбо
кълбо от любов

внимаваше да не помръдва
да не променя себе си, света
пазеше се да не пада
да не продължава никъде
и нищо
да не разплита кълбото
да не забравя да диша без въздух -
само сърце 
пазеше се да не губи
и къдрица от косите
които бяха прясно целувани

ако светът е кръгъл
казваше си
и тази луна - 
кръгла като в август
като мойто кълбо
не толкоз кръгла като смисъла
и тиха от страх, любов и вълшебство

няма място за нищо право
за нищо правилно

и тя стана луна
кълбо от любов

и се търкулна по небето
над спящия човек
който я закачи толкова високо

спи
аз оставам тук за дълго


Мамо, татко, така ли минават годините?




- Мамо, мамо, едно момче ми счупи главата на куклата! И ми открадна количката.

- Татко, какво значи стрес?

- Мамо, излизам да играя. Ти ме извикай за вечеря.

- Татко, не искам болница! Няма да се катеря вече на джанката, обещавам!

- Мамо, ядат ми се още банани. Защо все не стигат бананите? Коледа е!

- Татко, аз ще стана актриса.

- Мамо, опарих се на свещта. Боли!

- Татко, кога отиваме на море? Да се махаме от тази София!

- Мамо, искам горнище на банския. Не, не съм малка! На цели 5 съм!

- Татко, ами таковата, по руски ми писаха тройка.

- Мамо, някога ще имам ли дънки въобще? Ей така си минават годините!

- Татко, какво значи „компютър”? А „перестройка”?

- Мамо, а не може ли да направиш тортата без захар и без масло?

- Татко, защо пак режим, защо пак свещи? Коледа е!

- Мамо защо не мога да изляза след вечеря? Събота е!

- Татко, аз ще стана режисьор.

- Мамо, не искам да ям. Дебела съм.

- Татко, в събота ще правя купон. У нас.

- Мамо, таковата, в събота някой ти е счупил вазата.

- Татко, казах ти, не ходим по дискотеки и по места, където се стрелят.

- Мамо, какво значи да ти сложат „спирала”?

- Татко, не искам в болница. Ще се храня вече, обещавам!

- Мамо, искам сама на море! Ще ви се обаждам всеки ден.

- Татко, не съм малка за кола. Айде де, ей така си минават годините!

- Мамо, едно момче ми счупи сърцето. И го открадна. Боли!

- Татко, таковата, може ли да дойда на Коледа с едно момче?

- Мамо, стига си се притеснявала. Естествено, че ще караме внимателно.

- Татко, какво значи „изтрити накладки”?

- Мамо, не искам да уча в България.

- Татко, ще ви пиша.

- Мамо, тук мога да си купя всичко и колкото банани искам. Но все нещо не стига...

- Татко, Виена е хубава, но не е вкъщи. Липсва ми София, най-хубавата.

- Мамо, таковата, не знам каква искам да стана. А годините ей така си минават.

- Татко, публикуваха ми първото интервю! Аз съм журналист!

- Мамо, ще ставам майка.

- Татко, ще гледате ли малкия в събота?

- Мамо, а не може ли да правиш тортата с безглутеново брашно и с кафява захар?

- Татко, моля те, карай внимателно с малкия!

- Мамо, естествено, че се притеснявам! Той е само на 5!

- Татко, обаждайте ми се на всеки час.

- Мамо, в стрес съм. Имам интервю, трябва да си сменя накладките, а детето иска самò на море.

- Татко, елате вкъщи за Коледа. Не му взимайте дънки, ще му купя компютър.

- Мамо, няма да се претоварвам, нито ще се докарвам до болница, обещавам.

- Татко, нека оставим свещите. Коледа е!

- Мамо, внук ти каза ли кой ми е счупил вазата?

- Татко, дали някога ще стана писател?

- Мамо, не искам да излизам в събота. Искам вкъщи с детето.

- Мамо, татко, а кой ми открадна мечтите? Защо все нещо не стига? Винаги ли боли? Ами стресът? Кой ще му счупи главата? А къде е момчето? Мога и сама да си сменя накладките, но сърцето не е цяло. Да, вече се парих, но все още вярвам – та аз съм само на 36!



- В събота какво ще правим, мамо?

- Ти кажи, сине.

- Ама аз съм само на 5!


Вяра, Надежда, Любов - изтъркани, но още тук






Синът ми, който е почти на девет, казва, че най-обича „книги за наука и книги за митология”. Дойде време изчетените от него това лято книжки да повдигнат някои въпроси. Разбира се, това се случи късно вечерта на дълъг и изморителен ден.
- Мамо, кой е бил първият човек на Земята?
Мама, внимателна с подобни теми, подхвърля факт:
- Според Библията това са Адам и Ева.
Синът, натрупал обща култура и самочувствие, недоверчиво:
- Да бе, учените не мислят така.
Мама се подостря:
- А те откъде знаят? – И за да е в стила на деветгодишните: - Да не са били там? 
В очите на хлапето блясва пламъкът на сладкия адреналин от спора. Веднага захапва:
- Щом не вярваш на учените, защо ходим на доктор, когато сме болни? 
Къде се е научила малката гадинка на това?!
Правя се на глупава:
- Защото те ни лекуват. 
Той обаче глупав не е:
- Не се прави, мамо! Като не вярваш на учените, защо ходим на доктори – нали и те са учени?! Можем да не ходим на доктори, а да вярваме, че Библията ще ни излекува. 
11 вечерта е, искам да си дочета една книга, а мозъкът ми се бунтува. Изобщо не му се напъва за деликатни спорове с прями хлапета. 
- Андрейче, вярата, на която учи Библията, не отрича вярата в докторите. В основата си даже са едно.
- И какво е това едно?
- Вяра в доброто. Надежда за добро.
- Ти все така говориш! Щом Исус Христос може да се телепортира...
- А-а, чакай, това къде го прочете?
- Е, нали Той...
- Той е възкръснал, не се е телепортирал.
- Същото е – магия.
- Не е магия. Магиите са суеверни глупотевини.
- Аз вярвам в магията като в добро. Това лошо ли е? (А можех да си дочета книжката и да се пренеса в добрия и магичен свят на сънищата...) - И щом Исус Христос може да прави магии (Не, няма да се опитвам повече, нека са магии), защо не е премахнал всички лоши неща по Земята? Отровата например?
Отново има нужда да се направя на глупава:
- Отровата ли ти е проблемът?! 
Отново не ми позволяват: 
- Казвам „например”. Също и болестите.
Дали пък не съм глупава наистина?!
- Защото светът е устроен от добро и от лошо. Важно е да вярваме силно в доброто, да се надяваме на него само.
Да, наистина съм глупава.
- Защо трябва да има лошо въобще?
Има два отговора, които са забранени в родителския ми кодекс: „Не знам” и „Защото така”. В случая имам нужда и от двата. Мълча. Намирам друг отговор:
- Любов.
Очаквам да се върне недоверчивото дяволче в зеления поглед барабар с неразбиращото. Вместо тях изскача топло фейче:
- Мамо, ти все така говориш! Любов ли е да си болен? 
- Не, нещастие е. Но аз намирам във всяко лошо нещо липса на любов. Бих искала да ти отговоря защо има болни деца, защо лоши хора тровят уличните кучета. Бих искала да ти отговоря защо се случват неща, които ни правят тъжни, но не мога. Вероятно не ми достига любов. Или пък мъдрост. 
- Значи ти мислиш, че Исус е съществувал? Само един бог ли има, защото в митологията.... 

Спирам да се опитвам. Трябваше да е моята вечер с една книга... А се налага да водя сериозен разговор с детето си. Отговарям му, но думите се подреждат изтъркани и вяли. Друга идея освен да кажа на сина си колко е „яко” да вярваш в доброто и че отговорът на всички въпроси е „любов” нямам. Звуча като парче на „Бийтълс”. Ако обаче ме попита защо са убили Джон Ленън, ще трябва да мина на „не знам” и „защото така”. 

Аз не искам да правя от малкия хлапак наивник. Дори не съм сигурна, че искам да е най-добрият човек на света. Най-добрите биват наритвани най-бързо. Съжалявам, майка съм – от най-баналните. И ако трябва да избирам дали да е щастлив или наивно добър, признавам, ще се помоля да е щастлив. Не искам да правя от моето момче и аутсайдер. Не трябва да го взимат за женчо, защото говори с изтърканите думи на майка си. 

Какво да му кажа тази вечер тогава? Банална ми изглежда всяка майчинска проповед за доброто в света, за вярата и надеждата. Не че тези неща са изтъркани. Едва ли той може да е щастлив в тяхно отсъствие. Но се изтъркаха думичките. А най се изтърка думата „любов“. Хората гледат да я сметат под масата, да я неглижират с ирония, иначе изглеждат романтични. А да си романтичен днес е срамно. Тачат се цинизмът и чувството за хумор. Старомодно е да се обсъжда любов, да се демонстрира любов, а и колко хора вече правят любов? На „онова” му измислихме какви ли не названия, само и само да няма любов. На мен все ми се смеят, че не мога да изрека „чукам се”. Ето, казах го, сега какво?

Не зная как да възпитавам детето си, ако не мога да говоря за любов. Да не би любовта да се изтърка? Казаха, че трае три години, и това стана бестселър. Тази есен повече хора ще празнуват Хелоуин, отколкото Вяра, Надежда и Любов. А може би любовта се изтърка, понеже не отвърна на всичките ни невъзможни очаквания. Макар да съм от най-страстните защитници на любовта (все още), дори на мен не ми се говори за нея. Мислих, писах и говорих твърде много за любов. Чаках я, виках я, създавах я толкова пъти. Любовта във вида, в който порасна с мен и вътре в мен, днес я няма. И аз имам нужда от малко тишинка. Имам нужда да спра да се надявам на Любов и да започна да изпитвам любов във всичко, не само в детските си представи за нея. Защото любовта е тук през цялото време. Без да казваме нищо, без да сме наивни дори.

Тя е тук, когато се скривам под завивките и докосвам книгата, а светлината от нощната лампа стопля ръцете ми. Тя е мигът, в който се влюбвам в корицата й. Знам, че ей сега ще заспя, защото и този ден беше твърде дълъг, но имам време за няколко страници, имам време за малко любов с моето време, с моите няколко страници, с умората ми, с чуждите думи и с моите мисли, които им пасват като въздишка на нощ. Тя е тук... Нарекох я септември и я срещнах на пазара – в щайгите от пресни витамини, цветове и аромати. Затворих очи и я хванах в кухнята си, докато по стените полепваше миризмата на печени чушки. Минах покрай цветарски магазин и си я купих – беше в дебела туфа хризантеми. Любовта е тук - в спомена за началото на всяка учебна година. Тя е тук, в очакването. Септември е очакване - неназовано начало – без фанфари, шампанско и обещания – много по-лично и топло. Любовта е тук – във всяко стръкче от способността да я изпитвам.

Тя е тук и тази вечер, докато завивам деветгодишните рамене с чаршафи на митологични герои. Тя е в лекотата на моите ръце и в силата на неговите рамене. Тя е в майчинската вяра, че няма нужда да проповядвам нищо - то е тук.




М.И.


На езика на Голямото синьо



След земетресението миналата година земята отдавна беше спряла да се клати, докато аз все още се тресях в перманентна тревожност. И така седмици наред. Стресът, вместо да чезне, гнездеше упорито в мен и изсмукваше методично живителните ми сокове. Не можех да кажа „утре” или „довечера”, без да добавя „живот и здраве”, и очите ми се пълнеха с безпомощност от неотиващата си мисъл колко лесно може да свърши всичко. Спрях да правя планове. Загубих апетит към всички любими занимания. Престанах да се виждам с приятели, престанах да търся радости – нямаше смисъл от тях. Те бяха започнали да ми изглеждат чужди и лековати. Дойде обаче покана за уикенд на морето. Нея приех на драго сърце. Тръгнах, но не с надежда да удавя страховете в открито море, а с надежда, че поне ще се наспя, защото в караваната няма да ме е страх от още едно земетресение.

Потеглихме с няколко коли, натоварени с весели хора... и мен. Пътувах безразлична към пътуването, затисната между гигантски страхове. И така до табелата за Бургас. Изненадващо там въздухът се смени и няколко от личните ми товари се изсипаха от колата. Просветна, дори проби лъч радост. И си спомних, че така се случва всеки път. Всеки път при табелата за Бургас фини частици щастливост се промъкват през стъклата, дрехите и всички тежести, с които идваш, и се насочват право към наболяващите в теб мрачинки. Въздухът се сгъстява, солен и лепкав, и приплъзва по кожата, спуска се по косата, по небцето. Това е невидим морски фейсконтрол – до Голямото синьо не се допускат хора с натежали сърца и гладки, безсолни кожи. Можеш да го приближиш само в режим на безметежност. Сякаш цялото Синьо те е чакало на табелата на Бургас и, без да пита, се хвърля по теб и те облича чисто нова, но и точно същата, каквато беше, когато табелата остана в гръб миналата година. Срещата с Голямото синьо винаги е утеха. Таблетка с бързо и ефективно действие срещу заплетените ти градски истории, дългите нощни кошмари и умората от нарастващата тревожност за това колко обикновено сме започнали да живеем.

Магията подейства и този път. Когато се дотътрих, поомачкана, до морето, то дори не ме изчака да споделя какво ми е, защо съм така настрахнала. То вече знаеше и мигновено ме пови в копринените си пясъци и в хладното си синьо-зелено. И вместо „здравей” погали погледа ми с утеха за живот. И погали мен цялата, за да спра да треперя и да посрещна вълната от синя щастливост, която идваше да ме изпълни. Седнах пред морето и му благодарих. А люлеенето на малката стая в града остана глуха точка в пътя зад мен. Прииска ми се дори да направя план.

Морето е различно всеки път също като нас. Идваме с дисаги от едногодишни уроци, а то поема нашата форма и започва да ни говори на езика, който единствен стига до дъното на най-личното ни вълнение...

Когато си родител, морето е пясъчни замъци, русалки и палави рибки на име Немо. Тогава морето е висок фактор UV защита от проверена марка. Когато си родител, морето е издуване на бузи и превръщане на обикновена пластмаса в голям зелен гущер или в малко шарено поясче. Когато си родител, морето е „хайде, излизай вече от морето!” и освен това морето не е до колене.

Когато имаш добри приятели, морето е палатки, каравани, разменени кърпи и споделени вечери. Когато имаш приятели и море, имаш и скали, имаш луди скокове, падане на горнища, никога свободен хамак, висока музика и винаги добре намазан гръб. Приятели и море означава залез и огън, шумно облизване на мидени черупки и хладни капки от бяло вино по брадичката. Когато имаш приятели, морето е един от вас.

Когато си уморен, отегчен, плувал твърде дълго в море от битовизми, морето е без часовник. То е шезлонг, сянка, бряг без шеф, вълни без вълнение, изгрев без аларма, залез без бързане. Морето не носи нищо бързо, но бързо носи добро. Когато си уморен от всичко, морето шумоли с разбиране.

Когато имаш мечта, морето е приятел, който стиска палци. То ти поема багажа, за да може да хукнеш към мечтата лек и решен. То прави мечтата по-голяма и по-близка. То разменя невъзможности срещу възможности. Когато имаш мечта, сподели я с морето.

Ако пък нямаш мечта, морето винаги може да ти услужи. Има толкова хора, изпуснали мечтите си по дъното му. Хора, които не са му повярвали. Морето не оставя желания на вятъра – то ги прибира за други, които ще имат смелост за тях. Пресегни се за някое бездомно желание и повярвай.

Когато си влюбен, дори да си уплашен, морето те посреща с отразена от небето яснота. Няма обстоятелства, няма условия, колебания и страхове – изпаднали са от багажа или пък прибоят ги е отнесъл. Край морето любовта е само любов и няма нито едно условие, което да хвърля сянка върху това просто правило. Морето дава на любовта свобода. Морският фейсконтрол не пуска невъзможни любови, половин любови, трудни любови, любови с въпросителни. Оттам минава само чиста, волна, лишена от обстоятелства синьо-зелена любов. Просто любов.

При морето не си самотна майка. Там просто не си самотна. Край брега му земетресенията са мит, а страховете – история. Там не си на 37, а на колкото си искаш – точно като морето. Момиче, което върви с мокра коса и пясък по клепачите и може да мисли само за прости неща като любовта и морето. Градове няма, природните стихии са в приказките, тъгата е транзитна. Когато светът ти се тресе от влюбеност, морето няма табела, нито има край. То е хоризонт на всичко, което предстои. А когато си влюбен, предстои всичко.




М.И.

Милена Нейова - жената, която не пуска своите 24 грама надежда


Преди почти 9 години Милена заедно с приятелката си Пролет Велкова от Дарик радио решават в свободното си време да се научат да тъкат. Тогава Милена е продуцент на „Сеизмограф” и има два-три свободни дни през седмицата. Наемат гараж под ателието на друга приятелка - дизайнерка, и си купуват станове. Взимат дори преподавателка, която да ги учи, но скоро се оказва, че и двете не стават за тази работа. „Това е занаят - трябва да го учиш години наред, то е усилие, търпение, не е само да седнеш и да си бъцкаш с иглите”, казва Милена. По това време тя вече е доброволец към една фондация и работи с Дома за деца в Доганово. Решава, че щом така и така двете с Пролет са направили тази инвестиция, ще говори с директора на дома да им прати няколко деца, които да се учат да тъкат и да шият. Така през 2005 г. отваря врати ателието й. Милена разказва за идеята си на познати и приятели. „Някои казаха, че съм куку.” За други обаче идеята е достатъчно смислена, защото първите средства тя получава именно като дарения от приятели.

Смисъл! Започваме и свършваме разговора с тази дума. Милена казва, че колкото и банално да звучи, със зараждането на идеята за ателието тя разбира, че е открила своя стан, на който иска да тъче, защото това е единственото смислено нещо, което е правила. До този момент работи като журналист в едни от най-големите медии – има опит и в ежедневник, и в радио, и в телевизия. Скоро след старта на ателието с мъжа си заминават за Москва, където той е назначен в културния институт. Докато е там, тя не спира да работи с децата от Доганово. Дори организира представяне на изработени от тях етнокостюми на голям московски форум и по повода урежда едно от тях да замине за Москва.
Три години по-късно отново са в България и Милена не желае да се завръща нито към политиката, нито към журналистиката. Мечтае да разшири ателието, за да може да идват повече деца, да покани художници, писатели, артисти. Защото „тези деца идват огрухани – „грозни, мръсни, зли”, и потиснати, без никакво самочувствие, но на втория час виждаш как се отпускат мускулите на лицата им. Започват да искат да правят някакви неща, започват да си вярват, да разбират, че могат, да искат да правят това, което ти правиш, да поискат като твоя и като моя живот”.

В началото Милена няма никакви проблеми със спонсорите. Достатъчно е да си покаже визитната картичка от bTV и кесиите се разтварят. В продължение на година и половина голяма компания спонсорира ателието, но се отказват, при това по груб начин. Привикват я, за да й се скарат, че не знаят къде отиват парите им и идват ли повече от две деца въобще в ателието.
След като приключва това спонсорство, затварят ателието и сега карат на ауфтакт. „Доскоро имах в задния си джоб кредитната карта на моя приятелка, защото, макар и с малко средства, но трябва да се плати токът, да се купуват материали и бисквити, да се плати на художника.” Разговорът ни отново и отново нагарча на тъга. „Трудностите са повече от радостите, това е безспорно – признава Милена. – Но понеже доброто е неизмеримо, забравяш ги и се хвърляш наново.”

В момента са приютени в един католически център, но децата още страдат по старото ателие, където било много по-тясно оттук, но са се чувствали като у дома си. Преди време Милена решава, вместо да води еднократни кампании, да опита да събере група от съмишленици, всеки от които веднъж месечно да изпраща по един дарителски sms, а тя да прави месечни отчети за това какво е свършено и какво е закупено с тези пари в ателието. Така тръгва кампанията „24 грама надежда”, която в момента тече в няколко национални медии и всеки може да се включи в нея.

И пак се връщаме на смисъла, на мисията на Милена Нейова и нейните съмишленици. „Нямаме амбицията да правим професионалисти от децата. Ние не раздаваме дипломи и не правим срещи единствено за талантливи деца. Само в майсторските класове сме се съсредоточили в децата, които имат талант да рисуват. Куп банални приказки са ми в главата в момента, но няма по-подходящи. Иска ми се да дадем на тези деца самочувствие, увереност, че не са по-различни от нас, че ако положат усилия, че ако имат приятел насреща, те биха могли да имат по-нормален живот. Иска ми се да ги накараме да поискат, да ги накараме да се размечтаят, да ги научим да пишат, да им отворим прозирката, както би казал Вонегът,  да ги заразим с живот.”
Милена казва, че децата в началото идват намръщени, не поздравяват. А като им кажеш да нарисуват нещо, първо задължително се съпротивляват. Разказва ми за Здравчето, която е и лице на кампанията „24 грама надежда”. В редовно организираните от сдружението Магазини за един ден произведенията на децата се продават, а половината сума отива при самите автори. Милена си спомня как Здравчето идва на първия си урок в ателието, трябва да направи копие на Hundertwasser, но отсича, че не може. Е, с помощта на художничката го рисува и това е първата картина, която се продава в следващото Магазинче за един ден. Приятелка на Милена от bTV вижда картината и поръчва Здравчето да й направи две на същия художник. След една седмица Здравчето звъни на Милена: „Извинявай, ако те притеснявам, само искам да знам имам ли нови поръчки.”

„Тук в никакъв случай не става въпрос да го научиш да шие или да рисува – казва Милена, – а да го научиш да общува, да го умириш, да го прегърнеш.” И макар да знам, аз искам да чуя как ще го формулира тя. Защо го правиш, Милена?. „Аз вече ти казах – няма друго смислено нещо, което да правя. Наскоро ме питаха какво получавам отсреща – то е ясно какво получавам отсреща. То е чувство, което не можеш да опишеш – то е онова пухче, което ти се появява вътре, когато направиш някаква добрина. Може би е егоистично чувство, правиш го, за да се почувстваш добре, но дори така да е...!”

Отношенията й с децата надминават, разбира се, работата в ателието. Един от тях вчера я търсил, понеже му се развалила бравата. „Дадох му 50 лв. за бравата, 20 да си купи храна и така. Те ни търсят за всичко – когато имат проблеми със здравето, с кучето.”
Милена минава през съдбата на почти всяко от децата, а някои стават част от семейството й. В момента голяма грижа й е 20-годишният Анио, който вече е излязъл от дома и трябва да му се плати квартира, ток, вода, да се нахрани, да си купи нови учебници, нов панталон. Той има ключ от дома й и често остава за вечеря. Къде намираш място за всички тези деца? Не физическо място, разбира се. „Ами не знам, там не е тясно”, усмихва се Милена.

Тя е носител на наградата на „24 часа” за достоен българин и ми е чудно какъв стимул е това за нея. „Нямам никакво отношение. Бих искала някой да ми помогне да продължа да правя това, което правя, вместо да ме награждава. Тази награда съм я подпряла в антрето. Имам и един плакет с 5 или 15 конски глави. По-скоро се надявах, че наградата би дала някакъв авторитет на сдружението, когато търся финансиране, но не би. Имам грамота и плакет – не ги искам! Искам да мога да работя.”

В началото Милена си вярва напълно – казва си, че познава страшно много хора – политици, бизнесмени, артисти, музиканти, журналисти. Казва си, че няма начин да не се справи. Но се оказва, че наистина няма начин. Преди известно време един политик й казва, че тя има два проблема – че иска обидно малко пари и че иска да ги изработи, а не да ги раздели. „Аз съзнавам, че успявам да развълнувам човека, на когото разказвам, независимо дали е бизнесмен или музикант, но на мен през ума не може да ми мине да предлагам някакви схеми и явно затова не съм атрактивна.” Получила е обещания от всевъзможни хора, но в крайна сметка – нищо. Често ли се отчайваш? „Немного – отвръща. – На ден по два пъти. Но после пак изправям гребена, а и не съм много сама в това.” Милена действа със своята приятелка Калина Колева, но напоследък Калина е заета с новороденото си бебе. Когато на едната й потънат гемиите, другата я вади, и обратното. „С извинение за баналността отново, това е призвание – аз не мога да спра да го правя. Решиш да спреш и някое дете ти се обади: „Како Милено, ще има ли „Прегърни ме?”

А ние как можем да ви помогнем, како Милено? „Ако се съберем малко повече хора, които се познаваме, ще стане. Ето, ти ме познаваш и ако разкажеш на твоята приятелка довечера, а тя разкаже на друга приятелка, всички вие ще знаете защо го правим и че няма измама. И ако се съберем малко по-голяма група, ще има смисъл... ето така може да стане. Просто предай нататък.”

Илюстрация на Анио към приказката "Снежната кралица"

"Ангел" от Тошко, по Чимабуе

"Лилавата котка". Художник - Лия




Ако искате да подкрепите кампанията „24 грама надежда”, може да дарявате по 1 лев на месец, като изпращате  дарителски есемес с текст DMS ATELIE  на единен дарителски номер  17777. След това изпратете  имейл адреса си на pregarni_me@abv.bg. Сдружението се ангажира всеки месец да ви подсеща на посочения от вас имейл да пуснете есемес, а в сайта на „Гласове” да прави публичен отчет за всичко, което децата са прочели, научили и измайсторили с вашите пари.


 Целият текст е публикуван в бр. 316 на сп. "Всичко за жената"




Бабо, нали няма нищо страшно?

Когато написах, че всички сме като малки хартиени лодки в открито море, не подозирах, че само няколко месеца по-късно бурята ще е толкова...