2020. Урок по свързаност

 

2020. Случи се много. И много не се случи. Каза се, написа се много. Прекалено много. Но не достатъчно. Науката говореше, но дори и тя говореше объркано. Хаосът целуваше поред и беше по-вирулентен от вируса. Разбрахме ли изобщо какво ни се случи и по-важно – защо ни се случи?

Има хора, които знаят всичко, аз не съм от тях. Равносметката ми се струва по-важна от друг път. Понеже трябва да е имало смисъл тази година да е точно такава. И понеже отказвам моя смисъл да е просто едно теглене на майна и обръщане на страницата. Искам да си тръгна с нещо от тази година и то да не е само огорчението.

2020. Светът се кротна. Светът полудя. Хората се сплотиха. Хората се намразиха. Но преди хаоса се случи нещо много красиво. Започнахме да пеем от балконите и да носим храна на възрастни хора. Обещахме си да сме заедно, да се пазим. Беше толкова естествено да сме добри един към друг. Тази доброта трая кратко. Оказа се, че е дразнеща. Хората се изнервиха и онези, които дръзваха да говорят за нея, бяха обявени за смахнати. Даже им се скараха. Защото оптимистите нарушават комфорта на някои да тънат в озлобение. Пардон, в реализъм. Тази година беше приемливо само да риташ и кряскаш.

Всъщност винаги е така. Винаги добрината се приравнява в слабост, а цинизмът те прави неприкосновен. Колко пъти съм се чувствала аутсайдер, защото не съм прагматична, мнителна и хаплива. И колко по-лесно щеше да ми бъде, ако бях... Апропо, изучавам с интерес циничните хора и внимавам да ги пазя от прекалена загриженост. Не позволявам на железните им костюми да се свлекат като сладолед на клечка в 4 следобед. Трябва да се пази достойнството им, защото под желязната маска на непукисти това са едни плашещо чувствителни хора. И тази година беше трудна за тях. Затова те не издържаха на добротата.

2020. Някои се страхуваха за живота, други за бизнеса, трети за свободата си, четвърти за намеренията на Бил Гейтс. Страх да искаш тази година. Потече от всички дупки и процепи. Страх. Във всичките му форми. И като отричане. И като гняв. И като незаинтересованост. И като цинизъм. И като световна конспирация. И понеже е много трудно да признаеш страха, търсиш му маска. Намираш му. Започваш да вярваш, че не изпитваш страх, а онова, с което си преоблякъл страха.

Гърмяно куче като мен надушва много видове страх. Знам му и магариите, и подаръците. И вярвам, че в каквато и форма да е присъствал страхът, той ни накара да видим живота си от друга перспектива. Показа ни колко е важно да ценим. Колко се нуждаем от до вчера „нормални неща“. И че, о, изненада, те не са даденост: да сме заедно, да се прегръщаме, да празнуваме, да плануваме, да пътуваме.

2020. Вече не се чувствам виновна, че ме е страх. Всеки го е страх за нещо, но само някои признават, че и твоят страх, различен от техния, е също толкова важен.

Вече не се чувствам странна. Демоните в главата ми не са там, защото съм повредена. Те са там, защото мога да мисля и защото понякога чувствам малко по-надълбоко.

Вече не ми пука дали ме мислят за слаба. Единствената слабост, която няма да допусна, е илюзията, че съм по-добра от някого. Че знам повече от него. Че имам някакво предимство.

2020. Сложихме маски. Маските паднаха. В тъмнината изгряха светлите хора. Тези, които успяха да отделят очи от тъмното, в което всичките нагазихме, и да погледнат към звездите. Светлите хора също бълваха недоволство, но не спряха да ровят по посока на светлото. Защото светлият човек не е този, който не вижда безумията. Светлият човек е този, който въпреки тях ще драпа да направи промяна.

2020. Ужасих се от хората и това беше страхотно. Най-после! С толкова разочарования платих билета си до тази спирка. Тези около мен отдавна бяха стигнали до нея.

Хората сме ужасни. Егоистични, дребнави, суетни, амбициозни. И въпреки това единственото смислено нещо, което може да направим в този живот, е да сме добри един към друг. Да се забелязваме. Да се пазим. Да сме милостиви. Понякога това означава просто да не съдиш другия. Да го приемаш, нищо че е толкова не като теб. Да не очакваш от него повече, отколкото е способен да даде. Просто да допускаш, че по една случайност не си изживял неговите тежки дни и не си станал точно като него. И да си сигурен, че какъвто и да си, не си по-добър, не си по-специален. И двамата сте пуснати да бродите тук заедно и за двама ви има смисъл да се срещнете. Вие сте едно и сте свързани.

2020. Свързани сме. Толкова сме свързани, че ако днес се наведеш да подадеш на един старец бастуна, когато се изправиш, Вселената ще подаде нещо на теб. Но ти го направи заради стареца. Живей красиво заради самия живот, а не защото някой ще те види. Живей благородно заради себе си и децата си, и всички след тях, които ще те носят като пламъче родова гордост. Живей нежно заради всеки непознат, който утре може да срещнеш и да се окаже твоят важен човек. Живей така, че да не можеш да не даваш. Да те боли, ако не даваш. Да е необходимост – като глътката въздух, като борбата за щастие.

2020. Урок по даване. Урок по емпатия. Урок по ценене. Урок по добро. Урок по дишане в един нов свят, в който трябваше да се дистанцираме, за да разберем колко близо сме един до друг....

...

Нека е честита новата 2021 г. и ни донесе здраве и красиво сближаване!

Посвещавам този текст на светлите хора от проект "За Доброто".

Бабо, нали няма нищо страшно?

Когато написах, че всички сме като малки хартиени лодки в открито море, не подозирах, че само няколко месеца по-късно бурята ще е толкова силна и тази метафора ще е толкова вярна. Нито можех да си представя, че е възможно всички лодки да попаднем едновременно в окото на бурята. За броени дни епидемията, която вилнееше в едно далечно море, запали останалите морета и всички разбрахме колко сме свързани. Колко еднакво малки сме пред истински голямото. А светът заприлича на сгъната накриво, уплашена лодка в буря в открито море.

И макар да сме по равно уязвими в стихията, всеки реагира по своему, когато стане напрегнато. Едни отказаха да приемат, че има опасност, и си измислиха конспирация. От страх. Други притихнаха и затрепериха. От страх. Трети започнаха да нападат във всички посоки. Пак от страх. Четвърти потърсиха смисъл в бурята и откриха, че ще станем по-добри. Но и те се страхуват. Аз си останах същата. Мен винаги ме е страх.

Шегуваме се с моята Лулу, че за такива като мен няма нищо извънредно в ситуацията. Аз и преди се чувствах най-защитена у дома и знаех, че контактът с хората носи опасности, особено близкият контакт. След като преди няколко години в моята лодка се появи пробойна, започнах да се чувствам крайно несигурна в морето. И в най-слънчевия ден се страхувам, че ей сега може да го обърне на буря. И честичко съм тъжна, че някъде в люшканията съм изпуснала безгрижието си зад борда. През последните години търсих ваксина за тая тъга, но така и не намерих. Тъгата е като пандемия на малка територия – простира се върху един човешки живот и заразява наред – първо безгрижието, после наивността, твърдостта, доверието. Тъгата покоси някои здрави части и в моя живот. Тя полепна и по най-обикновените ми действия, и по най-съкровените ми мечти. Заедно със страховете тя посви крилете ми и ме промени.

Тъгата заживя у мен, а уж беше наминала за малко. Докато се свивах навътре, за да й направя място, открих, че тъгата не е дошла сама. Тя беше донесла и антидота срещу тъга. Този антидот се оказа вярата.

От малка нося вярата. Тя е толкова дълбоко в мен, че трудно излиза под формата на думи. Някой ще каже защо те е страх и си тъжна, щом вярваш? Страх ме е, защото осъзнавам колко сме малки. Колко е нищожно знанието, до което имаме достъп в този живот. И точно там, където започва страхът, там ме намира и вярата ми. Вярата, че има Някой, който притежава цялото знание. И Той го управлява за добро.

Вярата е като въздуха – и без да виждаш въздуха, ти не можеш да живееш без него. Няма нужда да говориш за въздуха, да го търсиш, да си го измисляш. Той е там винаги, дори когато казваш „нямам въздух“. В планината е най-чистият въздух, но ти дишаш и без да си в планината. Така както храмът е свято място, но ти вярваш и когато излезеш от храма. Защото ти самият си хранилище за вярата си - просто пази чисто вътре.

Вярата не се нуждае от дефиниции. Не трябва да чета Библията, за да зная какво пише вътре. Нямам нужда от проповеди, защото най-суровите проповеди звучат в мен, когато съм насаме с греховете си. Нямам нужда и от оправдания, защото интуицията ми разпознава границите на праведността с точност, която никой отвън не може да ми даде. Някои ще ме нарекат лицемерна, други – еретик и непросветена, но вярата ми е достатъчно силна, за да не изпитвам колебания каква съм.

Като малка усещах силата й най-вече в моменти на трудност. С годините избистрих погледа си. Открих, че вярата не чака в кьошето да заплача, за да ме утеши. Тя е там, където съм аз. Там, където живея тихо и обикновено. Там, където обяздвам лудостта и прелитам над разума. Вярата е там, където съм малко момиче с големи мечти, и там, където съм зряла жена с олющени надежди. Вярата е на върха на всяко важно решение – тя го превръща в стреличката, която ми сочи пътя напред. И дори то да е грешно, с такова острие всяко решение чертае именно моя път. Прави от стъпките ми съдба. От момичето – личност. Така поне вярвам.

Вярата е като въздуха – тя е цялата атмосфера и малката глътка живот. Тя е и планина, и капка в поточе. Веднъж превъзхожда очертанията на Вселената, друг път просто присяда кротко до мен... Тъкмо си налях вишновка. В малката бяла кухня, пълна с подправки и топли спомени, влиза един назъбен лъч от залеза. Кухнята, в която баба ме отгледа, а цялото ми детство имаше вкус на сладко от бели череши, днес е различна, но и същата. Как ми се иска баба да ме види – направила съм ремонт, направила съм сладко, лютеница и вишновка. Как ми се иска да я питам нещо днес... Бях малка и всяка вечер, когато загасяхме лампата, питах: „Бабо, нали няма нищо страшно?“ А тя винаги ми отговаряше: „Няма нищо страшно, бабче“. И страшното изчезваше.

Баба не е тук отдавна. Днес аз съм стопанката на малката кухня. Днес аз създавам ароматите, които един ден моето дете ще помни като детство. И сега, отпивайки от вишновката, се питам дали наистина баба си е тръгнала. Как тази кухня пази топлината й толкова години, а вишновката ми има същия тръпчиво-кадифен вкус като нейната? Понякога чувам смеха ни и усещам одобрението й като милване от кротък залез. Понякога часовникът в кухнята спира и аз не мога да стигна бонбоните на горния рафт... отново съм малка и защитена, а времето не бърза за никъде. Понякога, преди да заспя, поглеждам през прозореца, а там, насред мрачните контури на нощта, виждам синьо петно в небето. Като белег в безкрая, който тъмнината не лови. Като прогорено от светлина. Като небе, дефектирало от надежда. Виждали ли сте синята дупка в нощното небе? Сигурно си има физично обяснение, но аз нямам нужда от него, за да знам, че когато загасне лампата, някой ме пази в тъмното.

... 

Идва Великден. В Страстната седмица се замислих за това, че в старобългарския страст означава страдание. Символът е простичък – страданието, което води до възкресение. Бурята, която води до проглеждане. Тъгата, която се преражда в сила. Или поне така е за вярващите.

Светъл Великден!
Да си останем у дома!
Да се помолим в най-личния си храм! 

Ако искате да почетете от моята книга "Хартиена лодка в открито море", може да я откриете във всяка голяма книжарница и на сайта на издателство "Будлея" .

Ваша Мила

Докато чакаме светът да отвори отново

Днес със сина ми минахме по „Витошка“, за да купим от аптеката лекарства. Живеем в една от преките на пешеходния булевард, но обикновено го избягваме заради навалицата. Аз обожавам „Витошка“ в ранна утрин, когато е тиха и дишаща и само около кошчетата за боклук се търкаля някой и друг хедонистичен символ на живота от снощи. Андрея пък изобщо не обича да минава оттам.

Днес беше разлино. Минахме по „Витошка“ заради аптеката, а негласно – заради така необходимата илюзия, че всичко е наред и ние просто си вървим из квартала. От кипежа на стария булевард беше останало само слънцето. Слънцето, което заради навалицата явно също сме пропускали преди.

Преди.

Преди беше само преди няколко дни.

Вторник, 10 март... бяха пуснали дезинфектанти. Купих 4. Те пак ще пуснат.

Сряда, 11 март... разбрах, че баща ми е излизал с градския транспорт и се ядосах. Не разбират ли колко е важно да си останат вкъщи?

Четвъртък, 12 март... взех белина за редакцията. Колегите ще кажат, че се филмирам.

Петък, 13 март... адът слезе на земята. Тревожни, потъмнели хора се блъскат за пакет паста в магазина, касиерката плаче, че й се налага да работи без маска. Хаосът ескалира – системата на дебитните карти се е счупила. В аптеката е по-лошо. Рафтовете не са празни, те са разграбени. Хората не са тревожни, те се мразят. Голяма табела на вратата: „Маски няма. Ръкавици няма. Спирт няма.“ Разбрахме, спасение няма.

Събота, 14 март... светът затвори.

Днес. Мия си ръцете за 12-и път, слагам ръкавици и започвам да увивам тубичките с дезинфектант в отделни, съвършено чисти пликчета, за да ги занеса на майка ми и баща ми. Те са си вкъщи, ще ги оставя пред вратата. Само не знам откъде да им намеря белина, още снощи беше изчерпана. Но пък изчаках пред аптеката, взех им витамини, както и валидол за моя приятелка, която не може да се върне в момента в България. Даваха само по две опаковки.

Днес светът чака на опашка пред аптеката. Тихо, покорно, на дистанция.

Разбрахме, спасение няма. И започнахме да се молим за него.

Имам моменти на пропадане в тъмното, да. Не толкова заради общата психоза. Наречете ме откачена, но общата психоза ме успокоява. Тя ми говори, че хората ще бъдат внимателни и че заедно ще се изправим срещу задаващата се вълна. Друго ме дърпа към тъмни мисли понякога. Усещането за вина. Усещането, че толкова сме сгафили пред нашата Земя, че това изкупление е заслужено.

През последните години Земята беше заприличала на детска площадка, на която вършеехме тумба подивели, оставени на самотек и много разглезени хлапета. Всеки играеше своята игра и никой не даваше играчката си на другия. Бутахме се кой да се качи на най-високата катерушка и бяхме изпотъпкали тревата. Бяхме превърнали площадката в кочина и много се биехме. Не пускахме в играта различните, подритвахме малките. И много бързахме, бяха френетични. Съвсем по детски не ни пукаше колко е мръсно наоколо, но все се гледахме в марките на обувките.

Бяхме алчни. За марки, за играчки, за лайкове, за последователи, за престиж, за имане.

Бяхме алчни за живот, различен от дадения. Все не ни стигаше онова обикновено, кротко живеене. Все се намираше някой, който да ни дразни, че живее по-добре и че има повече. Лесно се потискахме от ритъма на живот на другите, от печатите в паспортите им, от слънчевия им тен, от тяхната духовитост и най-вече от непукизма им.

Беше респектиращо да си непукист. И много от нас наистина бяха. Не ни пукаше за въздуха, за животните, за болните, за лудите, за старите, за другите. Не ни пукаше от болести, понеже вярвахме, че владеем здрвословните начини на живот до съвършенство. Не ни пукаше, че постоянно се разделяме с някого, защото беше лесно да излезем и да намерим някой друг. Вече нямаше нужда дори да излизаме. Tinder направи възможно по всяко време да се чувстваме важни, желани и никога самотни.

Всъщност бяхме самотни, но трудно си го признавахме. Криехме самотата в придобивки, духовитост или егоцентризъм. Върховна цел на човека беше „да обича себе си“, „да бъде себе си“, „да бъде самодостатъчен“.

Днес целият свят повтаря в един глас на всички възможни езици: Останете си вкъщи! Спасете живот! Сякаш изведнъж целият свят осъзна, че няма разделение в любовта и всички сме свързани. Не може да обичаш само себе си, защото пъпната ти връв минава през 7 милиарда други. Онова, което преди няколко седмици беше просто новина от Китай, днес е реалност в Европа. Вчерашните зомбита с маски из опустелите китайски улици днес са хората у дома. Вчера бяха в Ухан, днес са в Рим, Париж, Мадрид и София. Знаем имената им, можем да ги чуем и пипнем. Те станаха ние. Ние, най-близкото до аз.

Но преди няколко седмици те бяха те, а ние мислехме, че сме недосегаеми. Все още бяхме в капсулата на илюзията, че държим контрола. Все още бяхме на вълните на Стария свят... алчни за новости, темпо и лъскавина. В Стария свят давахме повече пари за козметика отколкото за здравна профилактика. Направихме най-богати пластичните хирурзи, а другите наричахме скъперници. Минавахме покрай протестите на медицинските сестри и вдигахме рамене. Минавахме покрай майките пред Парламента и вдигахме рамене. Минавахме покрай инвалидната количка на здравната ни система и вдигахме рамене. Бягахме от проблемите и оставахме духовити и недосегаеми. Дори стените си рядко „зацапвахме“ с призиви за помощ. А оправдания – колкото щеш. Защото не сме глупави, само се бяхме оплели в илюзии и егоизъм.

Бяхме изоставили бабите и дядовците си по селата. Изоставихме ги и в сърцата си, защото модерната мантра беше „гледай напред“. Днес ги поглеждаме отново, защото много бързо осъзнахме, че няма дърво без корени и няма успех без някого, който сърцато да ти се зарадва за него.

Бяхме забравили храната, която расте край нас, и се правехме на важни със засукани манджи, на които е трудно да произнесеш името. Наблъскахме градовете си със заведения за бързо хранене, омирисахме се на прескъпи бургери и обидно евтини имитации на картофи. Днес сме се събрали всички у дома и си спомняме колко вкусни са бобът и лещата и как лечебна е дядовата ракия. Днес не хвърляме храна и сме благодарни за всичко, което се произвежда наоколо.

Бяхме забравили силата на уважението. Спряхме да вярваме на учителите, а лекарите и фармацевтите обявихме за меркантилни. Днес им ръкопляскаме от балконите и молим за решения. Днес разчитаме, че едните ще преведат децата ни по-знаещи в утрешния ден, а другите ще намерят изход, така че утрешният ден да настъпи.

Подритвахме чувствителните и хората със страхове. Онези, които си седяха вкъщи, бяха аутсайдери. Онези, които имаха носталгия – застаряващи. Бяхме надменни към тревожните и вечно поучавахме деликатните. Днес всички си седим вкъщи. Наобикалят ни тревожности, а носталгията направо ни яде. Внезапно станахме чупливи... И това е нормално, защото всички носим душѝ. А силата на човека не е в това да не изпитва страх, а в това да превърне този страх в порастване.

Ние не живеехме, за да порастваме. Ние живеехме, за да бързаме. Постоянно бързахме. С аларми, списъци, планове, срокове. Драпахме за бързи телефони, бързи компютри, бързи кредити и бързи автомобили. Бързо се хранехме, бързо обичахме, бързо ни омръзваше всичко.

Бяхме изнесли производствата в страните с евтина работна ръка, за да печелим повече, за да имаме повече. Бяхме свикнали, че можем да си набавим всичко и от другия край на света с един клик, с една кредитна карта, ей така, докато обитаваме безсмъртието.

Бяхме си въобразили, че сме надцакали живота. Слагахме си нови лица с филтри, купувахме си щастие с йога и самолетни билети, срещахме любовта директно в телефоните си.

Бяхме едни умни и напреднали, но самозабравили се хлапета. Имахме кариери, амбиции, лични пространства и бърнаут. Днес всички сме си вкъщи. За никъде не бързаме, нищо не изпускаме и нямаме планове. Радваме се на родното производство и ни се иска да беше по-развито. Отворихме личните си пространства, изгорихме бърнаута, а с тези маски няма смисъл от филтри на снимките.

Учудващо, но точно когато всички сложихме маски, много маски паднаха. Едни продължиха да рият в тъмнилото, да търсят световната конспирация под руло тоалетна хартия и да раздават правосъдие от комфорта на фотьойла си. А други (и те са много!), запретнаха ръкави и започнаха да копаят нагоре, към светлото. Станаха доброволци или просто дариха. Потърсиха надежда или просто я измайсториха. За няколко дена се събуди толкова човещина, че успя да задвижи първата спасителна турбина. Много бързо хората осъзнахме, че спасението няма да дойде от друга планета, от някоя държава или от някое приложение в телефона. Спасението сме ние. И всеки е важна брънка в него. От всекиго зависи. Защото ни свързва една пъпна връв и за да ни има утре, трябва да не я прекъсваме. А утре ще има и отново ще има бързане, шопингтерапия и проблеми в здравеопазването. Дано поне сме научили кое е най-ценното и дано сме станали повече хора!

... 

Днес е тихо. Някой е въдворил ред на детската площадка. Хлапетата сме си по къщите, безукорно измити. Въздухът най-после се диша, тревата расте. Ако някой от нас измисли играчка... или ваксина, тя ще е за всички ни. Защото днес няма малки и големи, нормални и различни. Всички сме свързани. Всички заедно очакваме светът да отвори отново.

И отново децата ще изпълнят училищните дворове и ще тичат на ята по посока на звънците. Бабите ще щъкат по пазарите, а привечер от чушкопеците ще се носи аромат на лято, детство, на любов върху филия хляб. Ще насядат дядовците по пейките, ще отворят таблите и пак ще си припомнят младежките подвизи. Ще се напълнят театрите с глъч и лачени обувки, със старание и аплодисменти. Ще прегърнем родителите си и отново ще се съберем заедно около великденската трапеза. И пак ще търсим най-здравото на яйцата и най-сочното на доматите. Внучето ще седне на коленете на бабата, а дядото ще пъхне петаче в джобчето му.

И отново ще се срещаме и вдишваме по двама цъфналите вишни. Отново ще се влюбваме и оглупяваме от пролет и любов. Ще стягаме куфари, ще се будим по росни пътища, ще се търкаляме в поляни с полски цветя и ще пускаме хартиени лодки в морето. Ще празнуваме свободата. Ще разбираме повече другите. Ще се родят новите хора и ще прогледнат в Нов свят на преродена чистота. А със сина ми отново ще излезем по „Витошка“ и ще се порадваме на навалицата, докато слънцето безгласно огрява най-обикновения ден.

Да останем вкъщи! Да се събудим в утрешния ден здрави и по-добри! 

А докато сте у дома, може да поръчате ето ТУК моята книга "Хартиена лодка в открито море" с безплатна доставка от издателство "Будлея".

Бъдете здрави!

Ваша Мила

Останете обичани. Останете си вкъщи!

Днес не съм Мила, която е автор на този блог. Днес не съм журналист, нито писател, нито умник. Днес нямам метафори, думи в розово, знаци в златно, нито обобщения. Днес съм Мила, която е дъщеря. Аз съм нечие дете. Точно като всеки от вас. По това си приличаме – ние сме нечии деца.

Не, няма да пиша за това как са ни дали живот и как са бдяли над люлките ни. Как са треперели за изпитите ни и как са се гордяли с успехите ни. Няма да пиша за това как са се лишавали, как са милеели, как са ни пазили. Ще ви разкажа една случка от годините на птичия грип. Вече бях самотна майка. Детето ми – тогава 2-годишен, вдигна 40 градуса температура. Пращаха ни от болница в болница – всяка следваща все по-окаяна и страховита. Носех го на ръце в дебелите преспи, защото градът беше парализиран от снежен апокалипсис и не можех да взема колата си. Малкият Андрея се беше отпуснал върху тялото ми, преплитащо крака под чантата с документи, снощното безсъние и безконтролния страх. Студена паническа вълна ме прорязваше всеки път, когато той спираше да плаче и се унасяше, тежък и тих. Не помня как стигнах до Детската пулмология, където потвърдиха, че ще ни приемат. Била съм в несвяст, защото когато на вратата на кабинета се появи майка ми, аз осъзнах, че тя е тичала след нас през всички тези часове. Бяхме отишли заедно при личната лекарка, но след това ми се губеше как съм тръгнала, през къде съм минала и къде съм стигнала... и че всъщност аз не съм била сама. Въпреки усещането ми, че поря снежния ад сама. Въпреки страха, че не знам посоката, че не знам решението, нито пък изхода. Въпреки самосъжалението, че трябва да се справям сама. Аз не бях сама! Тя е тичала след нас. Със свойто темпо, със своите препятствия, но тя не се е отказала. И когато я видях, аз разбрах откъде съм взела силата.

Моля ви, нека не се отказваме и ние! Нека не губим опората, от която идва силата ни! Не защото им го дължим, а защото без тях наистина оставаме сами. Защото без тях ще тичаме бездомни, безпризорни, безнадеждно родени недеца.

Моля ви, останете си вкъщи! Има толкова топлина за даване, толкова книги за четене, толкова мисли за чистене!

Моля ви, останете добри и грижовни! До преди седмица ни болеше от разбито сърце или от опустял разговор. Днес разбираме, че ако ни има утре, и сърцето ще закърпим, и тишината ще строшим!

Моля ви, чуйте на какво ни учи това изпитание и подайте ръка на надеждата! Утре слънцето ще видят първо онези, които са го потърсили.

Моля ви, прегърнете думата „смирение“. Хубава дума е, чуйте я правилно! Ако днес останем тихи и сплотени, утре всичко ще бъде по-красиво и по-смислено.

Моля ви, останете си вкъщи! Дайте обич на хората до вас! Дайте надежда на себе си! Нека утре се срещнем в по-чист и по-весел свят! Отново ще пием кафе и ще се смеем, докосвайки ръцете си. Отново ще пътуваме, планираме, танцуваме. Отново ще се влюбваме, отново ще се тресем в глупави страдания, отново ще се издигаме във великански радости, отново ще се намираме, прегръщаме, целуваме. Отново ще сме нечии деца. А децата – това са най-обичаните хора.

Останете обичани. Останете си вкъщи!
Ваша Мила, дъщеря

#StayHome #ОстаниВкъщи #СпасиЖивот

P.S. Седмица по-късно получих писмо:


"Здравейте!
Казвам се Пламена Димитрова и съм учител в ГЦОУД към училище Св.св. Кирил и Методий Свети Влас.

Пиша за да ви кажа, че ползвах вашия текст от статията Останете си вкъщи. Това е резултатът.

Благодаря Ви и се извинявам, че не ви попитах предварително.

Поздрави!
Бъдете здрави!"

Една ръка, която да ме дръпне от тъгата

Бях на 8, когато се влюбих в момче със сразяваща усмивка – Н. Казаков. Един път се гонeхме из квартала и аз успях да му избягам по стълбите на стара кооперация на улица „Солунска“. За да не се ядоса или натъжи, че едно момиченце го е надбягало, му извиках от последния етаж: „Н., обичам те-e-e!“ Бях сигурна, че го обичам, защото Н. Казаков ме караше да се чувствам различно. Откакто го познавах, всеки ден беше наситен с особен възторг. Когато се събуждах сутрин, изпитвах нетърпение животът да започне. Когато влизах в училище, потръпвах от вкуса на очакването. Да го видя, да нахлуе армията от калинки в хранопровода ми, да пусна отново сърцето в бързата лента на онзи ролер костер, който единствен можеше да го изстреля толкова високо... А когато излизахме от училище вечер и уличните лампи осветяваха въздушния танц на снежинките, аз ги виждах не като снежинки, а като сбъдващи звезди. Целият свят беше по-чуден, по-обещаващ, по-мек и красив, защото имаше едно момче със сразяваща усмивка в съседния клас. И аз си мислех, че го обичам. Тогава не знаех, че калинките са всъщност допамин, а ролер костерът е най-обикновен белтък със скучното име невротрофин.

Така сбърках любовта, когато бях на 8. Така продължих да я бъркам и през следващите 30 години. Яви се вълнение, а аз си казвам, ето, любов е. Някой ме гледа топло и прегръща силно, а аз съм сигурна, обичам го. Някъде ми е по-добре от другаде, аз отсичам: от любов е! Имаше и любов. Не може да е нямало. Имаше любов без причина и без грешка. Имаше любов без съмнения. Любов, която пазя и днес за един или дори за двама. Но сякаш имаше повече шум отколкото сътворяване. Повече страст отколкото осъзнатост. Повече любов към обичането отколкото същинско обичане. Виках от къде ли не „Обичам те“, но по-лошото е, че го виках на кого ли не. А обичането много пъти избледняваше в края на ехото и ме оставяше все по-плаха пред въпроса какво е всъщност любов. Започнах да разбирам, че в химичната реакция между двама няма още любов. В нуждата да запълниш вика от самотата също я няма. Обстоятелствата, наредени привидно перфектно и удобно за теб, не са задължително знак за любов. Момчето от мечтите (а някои приличат силно на него) може да е добър, умен и красив, но пак да не е твоята любов. Може да ти крещи от тавана на света „Обичам те“, може да го вярва дори, но думите не са любов, а вярването не е достатъчно, за да живеем по каноните, нали? Кое е тогава любов?

Днес знам повече кое не е любов. Преминавайки през минно поле от изкусителни заблуди, започнах сякаш да разпознавам фалшификатите.

Едно момче наскоро ми каза, че любовта по същество е една и съща. Както обичаме детето си, така би следвало да обичаме и родителите, и партньора. Мисля, че е прав, само дето такава любов между партньори е утопия. Утопия, в която явно аз за съжаление вярвам.

Както вярвам, че да раняваш любов не е. Има начин да избягаш, без да покажеш гърба си. Без да посееш бодли по пътя, по който някой обичащ ще опита да те стигне. Без да хвърлиш отрова в градината му от божури. Без да вземеш със себе си ключа от мечтите му.

Когато ни боли, намираме за свое право да отвърнем с болка. „Нека да види какво ми е“ е перфектен довод. Кой може да те съди, щом и теб те е боляло?! А кой може да прекъсне размяната на болки и да открие нова врата за двама, през която няма място за ранени?

Не зная какво е любов, но зная, че любовта няма нужда от болка, за да бъде. Любовта няма нужда от невъзможност, за да е възможна. Любовта не идва през условия и не задържа страхове. Да поддържаш нечие сърце на системи от фалшиви очаквания любов не е. Не е любов да си безчувствен пред нечии викове и да ги заглушаваш с крясъците на собствените си нужди. Не е любов да заспиваш до някого с обещание, а на сутринта да излизаш от надеждите му с лъжа. Не е любов да си толкова обикновен, че да позволиш някой да бъде зависим от твоите слабости, от твоите обстоятелства, от теб. Не е любов да люлееш нечий навик, да подпираш нечие удобство, да приспиваш с фантазии нечии криле. Не е любов да си верен по задължение, да си нежен по график, да те има, защото иначе ще има друг, а това ти се струва непоносимо. Не е любов да отнемаш нечий въздух, за да дишаш ти. Нито е любов да дърпаш на каишка неуверения, влюбения или отстъпчивия. Не е любов самозаблудата, че си нужен някъде, където не си с цялото си сърце. Не е любов калкулирането на чувствата, жертвите и слабостите. Не е любов да лъжеш себе си и другия, че и толкова ти стига, когато през дупките от липсите навява смъртоносна зима.

Може да не обичаш и пак да го правиш с любов.

Правя се на заспала. Съмва се и усещам, че ще тръгваш. Преди три години умирах, когато той ме оставяше по съмване. Днес очаквам именно това от теб. Топъл и щадящ си, но не съм готова да те сбъркам със любов.

Спрях да бъркам любовта с пръсти, които прекосяват кожата ми и предизвикват пожари. Спрях да я бъркам с красиви думи, които носят моето име и с акорди, които стрелят право в миокарда. Спрях да я виждам в сълзи, да я чувам във въздишки и да я вярвам на думи. Започнах да забравям нощите, в които не заспивам сама. Нощите, в които целият свят заспива под моето небе, под моите звезди, защото някой ги е откраднал от Вселената за мен и ги поднася в ямката на врата ми. Започнах да забравям, че има нощи, които приличат на несамота.

Правя се на заспала. Пускам те, върви си. Рано ми е за следващата грешка. Още не се е съмнало... Няма любов в намачканите чаршафи и в кожата с аромат на някой друг. Няма любов в топлината, която ще се превърне в студено, празно петно, след като хлопнеш външната врата. Няма любов в нуждата ми да се окажеш този, на когото ще дам ключ от дома си. Този, на когото няма защо да крещя, че обичам - ще е достатъчно да бъде вярно. Този, когото няма да убеждавам да остане - той просто няма да си тръгне. Този, който е до мен и е равен на утопия.

Правя се на заспала. Тръгваш и аз слизам от ролер костера. Не ми трябват лунапарк и звезди. Една ръка ми е достатъчна да ме изведе от тази бърлога на тъгата и да ми покаже най-после какво е любов.

Моята книга "Хартиена лодка в открито море" може да купите и оттук.

Ето повече за нея и за операцията ми от безлюбов...

Ще чакам да ми пишете на страницата във Facebook, 

когато прекосите този океан от 265 страници.

Благодаря, че ви има!

Ваша Мила