За да ме познаеш в тъмното



Eто го, дойде. Времето за равносметка. Стоя на прозореца в редакцията и мислите ми се търкалят през изминалите месеци. На този прозорец посрещнах и изпратих всички сезони. Много мислене изтече през перваза му. Много въпроси издълбаха резки по небето пред мен. И като че най-често дълбаех с въпроса „Как да постъпя правилно?“ Днес, на финала на това пътуване, имам усещането, че нито веднъж не намерих отговор на този въпрос. И грешах, всеки път грешах. 365 дни, в които посрещах новия ден, без да знам накъде ще ме отвеят халите на всичко независещо от мен. Колкото пъти намирах вратичка и се осмелявах да променя хода на събитията, толкова пъти бях връщана назад. Бих казала, че беше година на слабости, но точно толкова вярно би било да кажа, че беше година, в която калих силите си. Май това е равносметката днес – през изминалата година всеки ден беше борба, дори хубавите дни. Превъзмогване и уроци.

Миналата година по това време написах текст за коледното чудо. Сега ми е смешно, дори мъничко се срамувам от тази проява на наивност. Чудесата понякога се случват, но не са чудесата това, което ни кара да постъпваме правилно. Не са чудесата това, което склуптурира живота ни по скиците от същинските ни желания. Тази година се отказах да търся чудесата вън от мен и започнах да ги търся вътре в себе си.

Беше през ноември. Една сутрин се събудих с усещането, че в мен не е останало нито едно празно място за чупене. Дори изпитах надежда, че това е така. Че съм толкова счупена, че няма накъде повече. Че каквото и да става, няма да чувам повече зловещия звук от трошенето и няма да усещам как се разпадат цели пасажи отвътре. В тази сутрин всяка част от мен беше съборена. Защото обичах човек, когото не биваше да обичам, а той обичаше мен.

Не ми позволяваше да се наричам „любовница“, а аз го правех, за да се наказвам. И за да наказвам него.

Каквото и да правех, не беше правилно. Когато го напусках, и двамата умирахме. Когато се връщах, умирахме отново. Бяхме заедно, но беше невъзможно да сме заедно. Любовта ни беше като наказание. Най-хубавото, което някога сме чувствали, беше като пратено от пъкъла.

Заради тази любов – безконтролно обсебила ни, последните месеци пропадах в невъзможност да направя и една крачка, без да сгреша. И без да боли. Когато се събудих в този ноемврийски ден, сякаш бях стигнала предела на болката. Имах нужда от чудо, а при този остър дефицит на чудеса единственият начин да получа чудо, беше да си го създам сама.

И така, един ноемврийски ден рязко се погледнах отстрани и се сепнах от слабостта, на която се бях дала да ме утешава. И се видях, каквато вероятно ме виждаше и той - изскубната от живота си, бледен спомен от жената, в която се беше влюбил. Жената, която изпитваше детински възторг от простия факт, че сме тук, че чувстваме, че виждаме, че ни предстоят още толкова вълнуващи години. Когато той се влюби в мен, бях напълно различен човек. Ако бях позволила на болката да ме счупи, как в тъмното той щеше да ме разпознае?

В онази сутрин осъзнах, че така или иначе ще го загубя, но не искам да го губя в някакъв свят от агония и безпомощност. Спрях да мисля за предела на болката и започнах да се ровя за безпредела на силата. Нямах време да измервам счупеното и цялото по себе си. Рано или късно ние щяхме да успеем да скъсаме болезнената пъпна връв помежду си, нямаше защо да губим твърде краткото ни време заедно в тъгуване.

И тогава, в този ноемврийски ден, събрах лекциите от цялата година и минах уверена пред изпитната комисия. Като начало показах как Барон Мюнхаузен се е изтеглял за косата. Пощадих косата си, издърпах се за сърцето. Знаех за отличен, че да си безнадежден е по-лесната позиция. Че тъгата е удобно скривалище на липсата и самотата. Много по-трудно е да й се опънеш, да си по-силен от обстоятелствата и по-вярващ, отколкото разумът позволява. Изобщо в края на тази година се оказа, че колкото и да е било мъчно, съм записвала прилежно и съм научила много...

Винаги съм била подредена и организирана. Завърших немската гимназия, където затвърдих умението си да „подреждам живота“. И макар това да е най-доброто училище в България, не, подреждането на живота не се учи дори и там, то е мираж. Затова пък тази година се научих да живея, без да предвиждам, без да организирам, без да знам накъде ще потегля след малко. Научих се, че денят не се познава по сутринта. Той просто не се познава. Във всеки миг е възможно да се случи всяко неочаквано.

Открих, че аз самата съм част от неочакваното. На 38 години си купих първите туристически обувки и тръгнах по планини. Добре де, не тръгнах по планини, тръгнах след Любовта. А тя ме отведе по места, за които не съм и мислила, че ще станат мои. Помня първото си изкачване по стръмен склон. Наистина стръмен. Първите крачки нагоре ми се сториха невъзможно трудни. На слизане открих, че първите крачки нагоре са били най-малко опасните. След тях минах през почти отвесни стръмнини, жилави шубраци и негостоприемни сипеи. На върха се изсипа такъв дъжд, че направи от връщането сцена за каскадьори. Спирах на няколко места и си казвах: „Дотук съм.“ Открих, че не може да спреш по средата на трудното. А ако спреш, имаш два избора: или да се хвърлиш в пропастта, или да се спасиш с неподозирана от теб сила.

Тази година открих, че хармонията не е единствен възможен дом на любовта. Понякога тя има нужда от бурно море, от гигантски сиви вълни, които да разклатят измамното спокойствие под перките й, за да научат двамата в лодката как по-здраво да се държат един за друг.

Излиза, че тази година ме е отвела високо, а уроците са били стълби към по-доброто от мен... Големите уроци, но малките, прекрасни мигове - също. Всички онези моменти, които нанизват върху линията на пътя ти усещания на неповторимост. Тази година спах десетки пъти под открито небе. Прекосих няколко реки. Минах под водопад. Бях в пещера. На каменна кариера. В града на фадото и жълтите трамваи. Снимах на лента. Писах на пишеща машина. Пуснах писмо в бутилка. Посрещнах утрото гола на безлюден плаж. Станах кръстница. Написах писмо до новородено. Държах ръцете на 100-годишна жена. Започнах книга. Направих изложба. Снимах филмче. Летях през окена. Имах първа среща. После я имах много пъти. Гледах Пикасо, Ван Гог, Шагал, Моне и Матис. Влязох в къщата на Хемингуей. Върнах се в дядовата къща. Направих домашен рожден ден за сина ми. Написах послание върху стена. Нарисуваха ми картина. Не се отказах от мечтата си. Обичах. Бях обичана. Продължавам...

Не зная дали след година като тази все още съм жената, в която ти се влюби. Не зная дали утре отново ще ме видиш, бясна от детински възторг, че животът е шарен и пълен с бъдеще. Но въпреки счупванията все още има нещо жилаво в мен, нещо, което и двамата харесваме – способността ми да очаквам. Мисля, че още можеш да ме разпознаеш по нея. Нищо че е толкова тъмно наоколо...



М.И.




До довечера, чакам те вкъщи


На 38 съм и съм неомъжена. Имам дете и мечта за голямо семейство. Искам шумна къща, пълна с деца, и една любов, която да пращи в огнището силна като Слънцето до последния миг заедно. Всъщност не искам последни мигове. Искам тази любов такава, че и след напускането на земното убежище тя още да живее някъде като жар и хармония. И въобще не ме интересува, ако това звучи откачено или незряло. Аз знам, че е възможно.

Дълго време отказвах да прочета Бегбеде, защото му се сърдех за „Любовта трае три години“. А книгата се навираше в ръцете ми постоянно. Най-после я прочетох и простих на французина. Открих, че между мен и него има нещо общо. И двамата не вярваме в заглавието.

Така или иначе любов напоследък няма. Няма и голямо семейство. Когато нещо ти липсва, воайорстваш жадно тези, които го имат. Залепяш нос на лъскавата витрина, която въпреки своята прозрачност носи металната миризма на затвор - затвора на недостижимото, и се взираш безнадеждно беден отвъд. Така правя аз със семействата. Наблюдавам ги в захлас през витрината. Колекционирам картини и усещания за неща, които те притежават, а аз не съвсем – вида на пълните им багажници, плановете им за семейната ваканция, поделянето на задълженията и изживяването заедно на значимите моменти, и любимото ми: „До довечера, чакам те вкъщи.“ Те го изричат като нещо най-обикновено. Никой от тях не би разбрал как това изречение посипва със сол раната от липсите ми и как в същото време преминава през мен като пеперудена надежда.

Преди години с няколко приятелки се бяхме събрали да печем коледни сладки за благотворителен базар. Работата се оказа повече, отколкото очаквахме. Децата ни бяха малки и беснееха като торпеда в нападение из къщата, в която работехме. Детето на приятелката, чийто дом беше това, падна и се нарани лошо. Разплака се, тя се притича, гушна го и попита за раненото място. Малкият ревна още по-силно. Явно също беше много уморен. Безпомощност и изтощение проблеснаха в очите на майка му и в този момент се появи мъжът й. Вдигна хлапето, гушна го на дивана и повика жена си. Гушна и нея. След малко плачът утихна, умората се изниза от стаята. Гледах от другия край, зашеметена, сякаш е някаква магия. Нещо съвсем обикновено от ежедневието на едно семейство. Нещо, което аз нямах.

На следващата година по същото време тази двойка се раздели. Нямат значение причините и отново е нещо обикновено от живота на едно семейство, но всеки път тези малки смърти ме натъжават и ми отнемат парче от надеждата. Честно казано, в двойките, които съм воайорствала досега, още не съм открила любовната история, която бих пожелала и на себе си. Дори там, където всичко изглежда добре изпипано, блико до шедьовър, не съм видяла всичко това, което вече 38 години ме кара да имам една голяма мечта. Да, зная теорията наизуст: първоначалната страст постепенно угасва, на нейно място се настанява уважението... любовта трае три години, но разбирателството може да е вечно... битовизмите ни унасят, но всичко е наред, ако отговорностите са споделени... жененият човек може да пофлиртува, дори да „кривне“ от „правия път“ - в реда на нещата е и заздравява връзката... връзката е важна, не любовта... тя трае три години... важно е да се държим един за друг заради децата, нужно е просто да се търпим... оставам с теб, защото по-добро на хоризонта няма, а и да се появи, след три години ще ме дразни по същия начин... бракът е наниз от компромиси... и само през първите три години те са приятни... ама каква любов?! Нали има кой да ми качи бурканите от мазето!
За връзките и любовта всеки има своя картина, която може да не разбирам, но и не съдя. Моята явно е трудно изпълнима обаче, щом до този момент платното ми белее недовършено. Аз не искам просто да се „понасям“ с някого. Не търся нечия компания. Нечия подкрепа, присъствие, мускулатура. Някой, с когото просто няма да има проблеми. Някой „нелош“. Някой, с когото мога да свикна. Някой, който „става“. Някой, който е „ок“ с мен. Някой, който „толкова ме харесва!“ Някой, на когото мога да разчитам и това е достатъчно. Не търся и някой „идеален“. Не търся някой, който не е Той. Някой, за когото не съм Тя.

А ако той е Той, докосването на друг би било страдание. Флиртът – инфантилна загуба на ценно време. И не, не желая да бъда „унесена“ от битовизми или друго – дребните неща може да бъдат чаровни поводи да се смеем и да бъдем заедно. Дори качването на буркани от мазето няма нужда да бъде досадно задължение, ако тези буркани носят старанието за другия, ако са консервирали мисълта ти за него. Мога да родя цяла любовна история около няколко буркана! Само ми посочете любовта, която го заслужава.

Не съм дете, наясно съм, че моментите, които дават гориво в една връзка, с годините рязко намаляват, но тогава трябва да започнем да ги създаваме сами. Да ги откриваме на нови места, различни от идиличните ни представи за съжителство. Горивото в една връзка спира да идва от страстта, но започва да идва от грижата, от старанието, от промяната в нас, от волята ни да вървим и да израстваме заедно, от вярата ни, че любовта е в нас и ще трае толкова, колкото и ние. Горивото в една връзка идва от умението ни да се чуваме, от нежността, с която се виждаме, от усърдието ни да се усещаме. Горивото идва от изискванията ни към любовта. А моите са високи. Също каквато е способността ми да давам.

Зная, че тези думи звучат като сладникава теория с нисък процент успеваемост, и че в реалния живот нищо не е така просто като наредените благозвучно изречения. Въпреки това за 38 години така и не открих причина да се задоволя с посредствен шедьовър в изкуството да бъдеш нечий партньор. Имах и лошите си опити на тази сцена. Връзките ми с няколко много добри, много умни и прекрасно обичащи мъже се изчерпваха в третия акт, а аз оставах да стърча насред реквизити като мъчни компромиси и останки от уважение, смазана от поредния неуспех. Можех да продължа, но този студен, недодялан сценарий за обезлюбовен живот никога не ми се услади. Затова след всеки последен щрих от тези истории оставах зад кулисите сама да чакам онзи, който ще рисува заедно с мен наивната ми картина за любов. И с когото ще ни се получи.

И днес вярвам в нея, както й вярвах на 8. Аз го виждам дори – художника в другия край на платното ми. Той има почти реални черти, дълбок глас и топли ръце. Той е голям и инжектира колосално спокойствие във вените ми само с един свой поглед. Ето ни – току-що родени, един до друг. Потегляме мълчаливо нанякъде. Уговорки не са необходими, и двамата знаем посоката. И двамата съзнаваме колко грандиозно е това иначе тихо начало. И двамата сме бъркали достатъчно пъти, за да умеем да пазим даденото днес. Като магия е. Нещо съвсем обикновено, което се случва на двама, които се влюбват, но безценно за онези двама, които дълго са губили. Които дълго са чакали зад кулисите и са отбивали насмешките за наивного си рисуване.

Подавам ти четка. Знам, че нашето рисуване отново ще е пълно с дефекти, с кривене на контурите и с колебания в нюансите. Знам, че колкото и да сме опитни и да се стараем, нашата картина отново няма да е перфектна. Не търся перфектност. Предпочитам теб до мен и мен до теб – готови на всичко, но не и на това да пуснем другия. Решени да запълним платното заедно и каквито и грешки да сме направили по него, един хубав ден да го вдигнем- аз от едната страна, ти – от другата, и да го окачим на стената в нашата шумна къща, пълна с прекрасни деца, фотоалбуми и сувенири, донесени заедно от целия шарен свят.

- До довечера, чакам те вкъщи.




М.И.

photo: pinterest.com


Страничка от облачни дневници


Днес дойде зима и скри в пух и сънища слънцето. Потърсих те до мен – завивка от любов. Не те открих и тръгнах да ти пиша. 

Пиша всеки ден до теб, а всеки ден е малко. Пращам думи и част по част сърцето. Малки части пух, копнеж, мъгла. Ставам бяло облаче сред думите и поемам с тях на плаване към теб. Наскоро те открих във себе си и назовах. И сложих в рамка от без бряг. 

Небето си. Цялото небе, което пази от изгубване света ни. Ти си цялото ми синьо. Баща на всичките звезди. Художникът на светлото. Повелител на единствения сигурен безкрай. 

Небето си, а аз съм само малък облак.
Но облак от любов, защото цялото небе обича ме.




Текстът е реално писмо и част от изложбата "Облачни дневници", която събира две доскоро самостоятелни изложби - „Облаците“ на Ясен Григоров и нашите с Краси Андонов „Дневници на безкрая“
Разгърнете "Облачни дневници" от 5 ноември 2014 г. в зала "България".
 

Ти си моят дневник


Ти си моят дневник. Ти си този, който съхранява всичкото ми. На теб го давам, за теб го пиша, твое е. Само ти го пазиш. Само при теб всичкото е цяло. И само при теб всичкото е нищо, само купчина страници.
Ти си този, върху когото преписвам настроенията си. Ти си този, по когото ги чета. Ти си листът, на който започвам да пиша рано сутрин, но никога не зная какво ще пише в края на деня. Ти пазиш почерка ми красив и хармоничен, ясен, безгрешен и четлив. И понякога ти изкривяваш от болка буквите. Ти ги разхвърляш от възбуда. Ти объркваш словореда ми от удивление, от възторг, от благодарност, от неочакваност. И пак ти го подреждаш, когато ми пратиш очакване. Ти ме пращаш в притихналост, ти ме вадиш от забравеност, ти ме караш да искам да си спомням всеки ден. Ти свиваш думите, когато има страх, и ти ги протягаш, когато има криле. Ти ги правиш красиви и ти ги прегръщаш в тъга понякога. Ти си истината за изживяното. Ти си моята история. Ти си поривът в началото на деня и пристанът в края му. Ти си дневникът, който е по-голям от живота. Защото дневниците разказват за животите, а ти си животът, който крия в дневник и без когото не съм способна на живот.
По теб пиша себе си. По теб се протягам да изпиша страниците си със смисъл и с любов. По теб раста всеки ден, с всеки ред. По теб разказвам живота...
Има толкова неща, които не съм ти написала. Искам да те взема и да се сгуша в ъгъла на някое безвремие, и там да ти разкажа и без думи колко са дълги нощите без теб, колко са тъмни сутрините без твоите страници, колко безкраен е езикът, на който мълча пред теб.
Има толкова неща, които не казваш. Вземи ме, прибери ме между страниците и ми прочети за всичкото. Направи ме на хартия красива, безгрешна, неочаквана, притихнала и твоя.
Ти си дневникът, който пиша. Но си повече дневникът, който пише мен.
Ти си страницата, която няма да обърна утре. Защото ти си моят дневник на безкрая.

Текстът е част от "Дневници на безкрая" - проекта ни с фотографа Красимир Андонов, който бе представен като изложба първо в София, а след това и в Пирдоп. На 1 август към нашите "Дневници" се присъединиха и ангелските "Облаци" на илюстратора Ясен Григоров. Така в Туристическия център на град Елена - града, който ще помним топло винаги, се случи изложбата "Мила, Краси, Ясен". На 22 август ще я закрием и ще го направим на висок глас. С четене на текстове от "Солунска 16" и с приятелите, които Еленският балкан запази между нашите страници.










Ще танцуваме още дълго под звуците на фадо


Имам чувството, че не съм била там. Че това ми се е случило насън или в минал живот. Като сладко-тъжна фадо песен, която сърцето тананика цял ден, а ти нямаш спомен кога си я чул, откъде, с кого си бил тогава...

Тове не е пътепис за Лисабон. Това е пътепис за една сбъдната любов. За влюбване от пръв поглед. Не, нещо повече! За влюбване преди първия поглед даже, преди да познаваш този, когото ще обичаш. Необикновено е, но не е и литературна измислица.

В самолета изживяваме най-дългия залез. Сякаш летим по пътя на залеза, крило до крило с най-красивото му оранжево. Достатъчно дълго пътуваме в залез, за да разберем, че когато слънцето се скрива, това не е въпрос на тъга, а на дълъг път, по който всеки миг раздяла със светлината е миг на любов. Не откъсваме очи от залеза, а той не отронва лъчите си от нас. Залязващата му топлина се спуска и разстила точно върху нашите две лица. Оглеждаме се по лицата на другите пътници – по тях няма залез. Той е избрал да грее в нас и изпращането е взаимно. Долитаме над Лисабон, когато вече целият град е запалил малките си нощни слънца. От високо реката е омагьосваща, дори и в тъмното.

Не е вълнение това, което изпитвам, докато кацаме. Повече прилича на завръщане у дома. На спокойствието, че тук те очакват с нещо красиво, с нещо топло, с нещо вечно. Слизаме, взимаме си багажа и поемаме. Вратите към залата с посрещащи се отварят и оттам като по команда изригва фойерверк от гласовете на десетки шумни хора. Не, макар да е вече нощ, Лисабон не спи. Добре дошли! Тук е толкова приповдигнато и шумно, колкото може да бъде само на някое вечно топло място, близо до голяма, синя вода, където на живота му е забранено да заспива.

Таксито прекосява един нощен град, който обича приглушената светлина. Град, който се плъзга нежно надолу, преди отново да се изкачи игриво нагоре. Хостелът ни се намира в най-стария квартал – Алфама. На вратата има камбана, едва долавяща полюшванията на нощния вятър в съня му. Над нея розовее храст, под който, леко приведени, влизаме в първия ни малък лисабонски дом. На следващия ден установяваме, че хостелът е дребно копие на големия дух на този град. Сгушен е на ъгъла на тясна уличка, по която жълтите и зелени трамваи изпълняват през няколко минути весела релсова песен. Небрежно поставени маси и пейки, свещници, купища цветя и гирлянди, стикери със сардини. Тук дори изкуствените цветя, боднати насред целия калейдоскоп от цветове и форми, изглеждат живи. Обитателите на това място усмихнато се разминават в малката му кухня, където сутрин се пържат един безброй палачинки, а нощем се отварят охладени бутилки с пенливо вино.

Лисабон е повече от това, което могат да разкажат думите за него и което описват фотографиите. Той не е град за карта, нито за организирана екскурзия. Тук липсва усещането, че трябва да бързаш, за да наваксаш със списъка забележителности. В Лисабон трябва да се загубиш. Да се загубиш от начертаното някога, от поставеното в книги и върху табели. Тук можеш да се загубиш и от себе си, за да се намериш нов и неочакван. Затова е толкова трудно да побереш в думи или в рамки този град. Как се пъха в описание моментът, в който трамвай №28 се показва иззад ъгъла, а звуците от тромавото му движение отекват в края на португалска песен, доловена случайно на улицата. Да, в Лисабон можеш да видиш как на тротоара пред малък ресторант излиза певица в зелена рокля и запява не с гласа си, а със сърцето – гнездо на тъжни фадо звуци. В Лисабон можеш да докоснеш пъстротата на хората, добрата им усмивка. Никой тук не е чужд на никого. Можеш да се доближиш до всеки човек и това изглежда естествено. Когато го усетиш, ти се иска да го правиш постоянно. Топлината създава нова топлина. Олющените къщи, мързеливите котки по праговете, смехът на местните баби, фенерите, окичените с гирлянди улици и огради – от всеки къшей Лисабон може да се роди незабравима песен. 



Влизаме в магазинче в Алфама – на тясна уличка, защото тук няма други. На вратата му са окачени няколко шарени сардини от плат. Това е толкова типично за града – сардините плуват навсякъде – по графити, тениски, чаши, пътеводители, балкони, велосипеди. Всяко магазинче предлага сардини върху всичко, което ти хрумне. И въпреки това в точно това магазинче има нещо различно. Докато си избирам обици (със сардини, разбира се), момичето разказва, че преди няколко години майка й първа започнала да ги шие и продава. Сардините бързо се харесали и неусетно се превърнали в един от символите на града. Момичето не го разказва с излишна гордост, нито със съжаление, че не са забогатели просто ей така, от едната добра идея. Мъничко гордост обаче лъчи от очите на една голяма сардина точно зад нея. Има нещо в магазинчето, тези сардини са по-истински – говорят с очи.



Не ни се излиза от уюта на Алфама. Отбиваме се в бистро с две малки маси, събрало по стените си купища бурканчета мед и сладко, стърчащи бутилки порто и грижливо увити в амбалажна хартия кутии със сардини. Питаме дали правят сангрия. Май разбират само думата „сангрия“. И май не правят. Но кимват приятелски и ни посочват едната си маса. След малко от вътре излиза поднос с две ледени сангрии, плодовете от които имат същия сочен цвят, какъвто имат парченцата сирене, сервирано на същия поднос с лъжичка мед. 


Храната на Лисабон! Мога да напиша роман за нея. И пак няма да успея да създам и един от всичките й вкусове. Зашеметени сме от салатата с домати, маслини и октопод. А когато до нея тръпне и студено вино верде, времето спира. И не иска да мърда на никъде. Риби, скариди, силни сирена и леки бири – в този град е пълно със завоеватели на времето!



И все пак излизаме от уюта на Алфама по посока уханието на голяма вода. Река Тежу е толкова огромна, че отсрещният бряг не се вижда, а ароматът й е повече аромат на море, отколкото на река. Тежу си има и вълни, които ту галят пръстите на краката, насядали край нея, ту се засилват и оплискват цялата си публика. Вълни от смях им отвръщат от сушата. Заразни са – и смехът, и синьото, и вълните. Става ти свободно, безкрайно. В далечината уличен музикант свири на китара.

Всъщност днес имам рожден ден. За 38 години съм успявала да го отпразнувам по всички мечтани начини – вечери със семейството, купони с всички приятели и всички техни приятели, и още приятели, на които дори не съм знаела имената. Замеряли сме се със сметанови торти, правили сме любов по полянки и мансарди, танцували сме боси, тичали сме рошави. За 37 рождени дни са ми били подарени всички възможни емоции. И сякаш всичко се е случвало, за да ме доведе тук. За да се събудя в шарения хостел с гледка, която плъзга погледа от морето червени покриви до реката със сини вълни. За да прочета картичката, поставена през нощта до възглавницата ми... За да бъда тази, която съм днес в Лисабон и да мога да обичам ТАКА. Всяка раздяла до тук е имала смисъл, за да дойде този момент, в който ще запаля две свещички – 3 и 8, върху парче португалски сладкиш на брега на река Тежу. И да бъда обичана. Точно тук. Точно на тази възраст. Точно от този човек. Когато вкъщи погледнах снимките си от пътуването, установих, че моят Лисабон е любовта, която запали свещичките 3 и 8 в онази нощ. Няма описание за това. Има само едно дълбоко и вечно синьо чувство, че Лисабон ни подари още красота и запечата нашата заедност с още една вечност. Ще танцуваме още дълго под звуците на фадо и ще си спомняме как в града на сардините и жълтите трамваи сме били влюбени в този свят, който ни срещна – него, мен и Лишбоа.



 

 

 



 





















 








Бабо, нали няма нищо страшно?

Когато написах, че всички сме като малки хартиени лодки в открито море, не подозирах, че само няколко месеца по-късно бурята ще е толкова...