Ще танцуваме още дълго под звуците на фадо

Имам чувството, че не съм била там. Че това ми се е случило насън или в минал живот. Като сладко-тъжна фадо песен, която сърцето тананика цял ден, а ти нямаш спомен кога си я чул, откъде, с кого си бил тогава...

Тове не е пътепис за Лисабон. Това е пътепис за една сбъдната любов. За влюбване от пръв поглед. Не, нещо повече! За влюбване преди първия поглед даже, преди да познаваш този, когото ще обичаш. Необикновено е, но не е и литературна измислица.

В самолета изживяваме най-дългия залез. Сякаш летим по пътя на залеза, крило до крило с най-красивото му оранжево. Достатъчно дълго пътуваме в залез, за да разберем, че когато слънцето се скрива, това не е въпрос на тъга, а на дълъг път, по който всеки миг раздяла със светлината е миг на любов. Не откъсваме очи от залеза, а той не отронва лъчите си от нас. Залязващата му топлина се спуска и разстила точно върху нашите две лица. Оглеждаме се по лицата на другите пътници – по тях няма залез. Той е избрал да грее в нас и изпращането е взаимно. Долитаме над Лисабон, когато вече целият град е запалил малките си нощни слънца. От високо реката е омагьосваща, дори и в тъмното.

Не е вълнение това, което изпитвам, докато кацаме. Повече прилича на завръщане у дома. На спокойствието, че тук те очакват с нещо красиво, с нещо топло, с нещо вечно. Слизаме, взимаме си багажа и поемаме. Вратите към залата с посрещащи се отварят и оттам като по команда изригва фойерверк от гласовете на десетки шумни хора. Не, макар да е вече нощ, Лисабон не спи. Добре дошли! Тук е толкова приповдигнато и шумно, колкото може да бъде само на някое вечно топло място, близо до голяма, синя вода, където на живота му е забранено да заспива.

Таксито прекосява един нощен град, който обича приглушената светлина. Град, който се плъзга нежно надолу, преди отново да се изкачи игриво нагоре. Хостелът ни се намира в най-стария квартал – Алфама. На вратата има камбана, едва долавяща полюшванията на нощния вятър в съня му. Над нея розовее храст, под който, леко приведени, влизаме в първия ни малък лисабонски дом. На следващия ден установяваме, че хостелът е дребно копие на големия дух на този град. Сгушен е на ъгъла на тясна уличка, по която жълтите и зелени трамваи изпълняват през няколко минути весела релсова песен. Небрежно поставени маси и пейки, свещници, купища цветя и гирлянди, стикери със сардини. Тук дори изкуствените цветя, боднати насред целия калейдоскоп от цветове и форми, изглеждат живи. Обитателите на това място усмихнато се разминават в малката му кухня, където сутрин се пържат един безброй палачинки, а нощем се отварят охладени бутилки с пенливо вино.

Лисабон е повече от това, което могат да разкажат думите за него и което описват фотографиите. Той не е град за карта, нито за организирана екскурзия. Тук липсва усещането, че трябва да бързаш, за да наваксаш със списъка забележителности. В Лисабон трябва да се загубиш. Да се загубиш от начертаното някога, от поставеното в книги и върху табели. Тук можеш да се загубиш и от себе си, за да се намериш нов и неочакван. Затова е толкова трудно да побереш в думи или в рамки този град. Как се пъха в описание моментът, в който трамвай №28 се показва иззад ъгъла, а звуците от тромавото му движение отекват в края на португалска песен, доловена случайно на улицата. Да, в Лисабон можеш да видиш как на тротоара пред малък ресторант излиза певица в зелена рокля и запява не с гласа си, а със сърцето – гнездо на тъжни фадо звуци. В Лисабон можеш да докоснеш пъстротата на хората, добрата им усмивка. Никой тук не е чужд на никого. Можеш да се доближиш до всеки човек и това изглежда естествено. Когато го усетиш, ти се иска да го правиш постоянно. Топлината създава нова топлина. Олющените къщи, мързеливите котки по праговете, смехът на местните баби, фенерите, окичените с гирлянди улици и огради – от всеки къшей Лисабон може да се роди незабравима песен. 

Влизаме в магазинче в Алфама – на тясна уличка, защото тук няма други. На вратата му са окачени няколко шарени сардини от плат. Това е толкова типично за града – сардините плуват навсякъде – по графити, тениски, чаши, пътеводители, балкони, велосипеди. Всяко магазинче предлага сардини върху всичко, което ти хрумне. И въпреки това в точно това магазинче има нещо различно. Докато си избирам обици (със сардини, разбира се), момичето разказва, че преди няколко години майка й първа започнала да ги шие и продава. Сардините бързо се харесали и неусетно се превърнали в един от символите на града. Момичето не го разказва с излишна гордост, нито със съжаление, че не са забогатели просто ей така, от едната добра идея. Мъничко гордост обаче лъчи от очите на една голяма сардина точно зад нея. Има нещо в магазинчето, тези сардини са по-истински – говорят с очи.

Не ни се излиза от уюта на Алфама. Отбиваме се в бистро с две малки маси, събрало по стените си купища бурканчета мед и сладко, стърчащи бутилки порто и грижливо увити в амбалажна хартия кутии със сардини. Питаме дали правят сангрия. Май разбират само думата „сангрия“. И май не правят. Но кимват приятелски и ни посочват едната си маса. След малко от вътре излиза поднос с две ледени сангрии, плодовете от които имат същия сочен цвят, какъвто имат парченцата сирене, сервирано на същия поднос с лъжичка мед. 

Храната на Лисабон! Мога да напиша роман за нея. И пак няма да успея да създам и един от всичките й вкусове. Зашеметени сме от салатата с домати, маслини и октопод. А когато до нея тръпне и студено вино верде, времето спира. И не иска да мърда на никъде. Риби, скариди, силни сирена и леки бири – в този град е пълно със завоеватели на времето!

И все пак излизаме от уюта на Алфама по посока уханието на голяма вода. Река Тежу е толкова огромна, че отсрещният бряг не се вижда, а ароматът й е повече аромат на море, отколкото на река. Тежу си има и вълни, които ту галят пръстите на краката, насядали край нея, ту се засилват и оплискват цялата си публика. Вълни от смях им отвръщат от сушата. Заразни са – и смехът, и синьото, и вълните. Става ти свободно, безкрайно. В далечината уличен музикант свири на китара.

Всъщност днес имам рожден ден. За 38 години съм успявала да го отпразнувам по всички мечтани начини – вечери със семейството, купони с всички приятели и всички техни приятели, и още приятели, на които дори не съм знаела имената. Замеряли сме се със сметанови торти, правили сме любов по полянки и мансарди, танцували сме боси, тичали сме рошави. За 37 рождени дни са ми били подарени всички възможни емоции. И сякаш всичко се е случвало, за да ме доведе тук. За да се събудя в шарения хостел с гледка, която плъзга погледа от морето червени покриви до реката със сини вълни. За да прочета картичката, поставена през нощта до възглавницата ми... За да бъда тази, която съм днес в Лисабон и да мога да обичам ТАКА. Всяка раздяла до тук е имала смисъл, за да дойде този момент, в който ще запаля две свещички – 3 и 8, върху парче португалски сладкиш на брега на река Тежу. И да бъда обичана. Точно тук. Точно на тази възраст. Точно от този човек. Когато вкъщи погледнах снимките си от пътуването, установих, че моят Лисабон е любовта, която запали свещичките 3 и 8 в онази нощ. Няма описание за това. Има само едно дълбоко и вечно синьо чувство, че Лисабон ни подари още красота и запечата нашата заедност с още една вечност. Ще танцуваме още дълго под звуците на фадо и ще си спомняме как в града на сардините и жълтите трамваи сме били влюбени в този свят, който ни срещна – него, мен и Лишбоа.