Пусни ме надълбоко, търся съвършенство




Не зная кой си. Видях само крайче от профила ти и почувствах как се раждам да се влюбя отново. Минах покрай теб и в плитчините на сърцето се яви вълнение. Дълго беше тихо там, дълго пластяха само утайките. Ти дори не помръдна, а донесе полъх от нов вятър – млад и достатъчно силен да събори останките от страхове... Кой си? Идваш да създадеш или идваш да разрушиш?

Често ме питат защо съм сама. Разбира се, не питат така. Общувам с вежливи хора, деликатни хора, които питат вежливо и деликатно. Обикновено въпросът започва с „Как така жена като теб...“. Мило е, но всеки път не мога да се отърва от усещането, че всъщност въпросът е „Кое ти е сбъркано?“ И би бил въпрос на място. Аз самата си го задавам.

Кое ми е сбъркано?

Сбъркана е идеята ми за мъж. Тя е толкова архаична, че ако искам мъж, трябва да си го извадя от пожълтелите страници на книгите или от барелефа на някой титаничен, но погубен герой. Сбъркана е представата ми, че мъжът е мъж, а жената – жена. Че той е главата, тя е уютът. Че той е силата, тя – нежността. Че той може да е с косми (о, Боже, да, дори там, долу!), с крив нос, с крива представа за мода, със смешни сандали или скандална плешивост. Може да е нисък, широк, смешен или строг. Не може обаче да е безличен. Не може да е банален, средностатистически, предвидим, малък, дребнав, обикновен.

Не може да е страхлив. Сбъркано е, че смелостта е толкова важна за мен. Че любовта ми не оцелява, усъмни ли се в нея. Смелостта на изчезващия вид мъжественост... Не онази, дето изкривява циферблата на километража, а смелостта да стъпиш връз слабостите си, да надскочиш възможностите си, да накараш здравия разум да дребнее страхливо. Да си толкова смел, че да се подчиняваш единствено на сърцето си... каквото и да ти коства тази вярност.

Сбъркано е, че мозъкът му може да ме покори и притежава. В мозъка му е пултът за моето тяло. Там е софтуерът за моето желание. Мозъкът му диктува ритъма на усилията ми. Разкроява мащаба на крилете ми. Мозъкът му – страховита сила. От мозъка му оглупявам...

Сбъркано е, че не ме вълнуват мускулите на ръцете му, а единствено онзи на сърцето. В слабостта му да чувства силно е първото ни запознанство. В дълбочината на неговите осезания започва разговорът между нас... Потъвам в очите, проследявам ръцете, разхождам се из релефа на гърдите, но не виждам тях. Когато бях малка, външното ме подлъгваше, но вече не тичам след него. Защото никой няма нищо отвън... Сбъркано е, но търся имането единствено вътре. Правя детайлна дисекция, ровя се жадно в дълбокото. Тършувам за чистота, копнея за замах, влюбвам се в пламенност, притихвам пред необикновеност. Сбъркано е, но търся съвършенство. Надничам зад всички извивки и знам, че съвършенство не съществува, но всеки път го търся и всеки път – с откачената надежда, че все пак ще го открия. Не някакво универсално съвършенство, а онова, което ще пасне идеално на моите дефектни ръбчета и наболяващи празнинки, на моята трудна лудост, на моята непоносима чувствителност, на моята безумна способност да прекроявам себе си всеки път, щом заобичам, да летя и да се гмуркам, следвайки, да раста до някого, да му принадлежа. Моята сбърканост търси нечия друга сбърканост, с която ще заживеят създадени една за друга. Взривяващи се в любовен абсурд. Откриващи се в божествена хармоничност.

Сбъркана е представата ми за това да си с някого.

Очакването ми всяко събуждане да е ново начало. Всеки ден – нова крачка в посока на силното заедно. Всяко докосване - преоткриване на човека до теб. Нежно запознанство отначало. Новородено желание. Порив за още едно завоюване. Нестихващо любопитство към другия. Набъбваща вечност.

Сбъркано е старанието ми всеки ден да е нова тренировка за сърцето, ново заякване на увереността му, че се намира точно там, където иска да бъде. Сбъркана е необходимостта ми от сливане – сбъркана и безалтернативна. Ненаситна съм на съвършена заедност. Виждам я в малките неща. Предчувствам я в тихите моменти. Вярвам й до лудост... Двама съвършено усещащи се. Двама без съмнения, без вричане, без силиконови клетви. Диалози без думи, докосвания без ръце, даване без цена, обичане без условия. Извънмерна симетрия на умове, тела, посоки. Неизчерпаема вяра в другия. Радикална вярност към него. Мощно и сбъркано, съвършено съзвучие. Несъвършените двама в съвършено едно. Двама – един.

Не зная кой си. Видях само крайче от профила ти и ми заприлича на моето съвършено несъвършенство. На моето дълго чакано заедно. На другата половина от моята сбъркана представа за цяло. На другия бял дроб на моя микрозначим мир. На мъжа, по когото ще меря времето, пулса си и целия останал свят. Мъжа, който ще спаси детинското ми вярване, че всичко е възможно, дори и съвършенството. Имаш ли смелостта да се обърнеш и да ме пуснеш надълбоко в очите ти? Имаш ли силата да извадиш от моето дълбоко жената, която прекроява цели съзвездия само с едно мигване на любовта си? Жената, която събаря и съвършенства, когато има да съгради море за двама? Жената, която и аз, и ти вече не вярваме, че е възможна...



М.И.

Бабо, нали няма нищо страшно?

Когато написах, че всички сме като малки хартиени лодки в открито море, не подозирах, че само няколко месеца по-късно бурята ще е толкова...