Има хора

Има хора, непознати хора, които ми се явяват с чувството, че са част от моя дом, от моя път. И други, в които се оглеждам дълго, без да открия нещо познато. Тези – първите, мога да обикна и мога да изстрадам. Но нищо по-малко.

Има хора, които ме имат за близък, а за мен са толкова далечни, че ми се бяга от тях. Срам ме е, но срамът не ме задържа. 

Има хора, които пък бягат от мен. Усещам го, надявам се, че го усещам достатъчно рано. За да не са достатъчно далеч, че да видят, че няма да ги гоня. Да си досаден е срамно. Бягам. Дори да е рано за досада.

Има хора, които обичам, а те се променят и стават хора, които не бих обикнала. Обаче аз ги обичам. Докато мога да ги разпозная, ще е така.

Има хора, на които мога да простя. Не веднага, но пък бих им простила какво ли не. Тези хора са моето семейство. Те не са само хора от моето семейство. Разбира се, че не.

Има хора, до които и да търся не намирам път. Пък все не ми достига воля да търся още. Хора, които оставям за друг път. Знам, че ще ги отлагам винаги, знам.

Има и такива, които обичам, защото така съм решила. Лошо ли е?

Има хора, които обичам заради други хора. Така съм обичала жената, на която се е врекъл мъжът, когото съм обичала най-много. Има хора, които ще ме разберат. Той – не.

Има хора, които ме вдъхновяват. За прекрасни неща. За това да бъда добра.

Има други, които ме озадачават със студения факт, че обитаваме едно и също пространство от вселената и историята. Не разбирам себе си заради тях.. Или обратното.

Има хора, които мога да доближа и целуна така естествено, както се навеждам да вдигна обицата си от пода. И други, които не мога да целуна въобще. Някои от тях – другите, обичам повече от себе си. И са най-близките ми хора.

Има хора, чието огромно значение откривам, когато вече ги няма. Това е с двата крака в клишето, но между клишето и себе си понякога откривам, че въпреки късно осъзнатото им значение не съжалявам за загубата.

Има хора, които искам да ме харесват. Истински важно изглежда. Правя проучвания, започвам корекции и поразмествам в мен, за да им е удобно да се настанят. Някои се възползват. Други ми се смеят. Трети започват да ме харесват.

Има хора, които срещам по веднъж и вече са важни. Не зная защо. Виждам ги как си отиват, без да сме разменили телефони дори, губя дирите им, но нямам усещането, че са напуснали завинаги. Нещо ни предстои. А аз оставам да разбера каква е нашата история. Понякога чакам завинаги.

Има хора, с които историята ни вече се е случила. И други, с които предстои. Научих, че не е задължително една история да може да бъде разказана. По-добрите истории, впрочем, са неописуеми. Сигурно е същото с хората.

Има хора, които бих искала да срещна.

Да целуна.

Да позная.

Да пропътувам.

Да обитавам.

Да тревожа.

Да разнежа.

Да спася.

Да отделя и сложа в рамка.


Силата на семейството е над 9 по Рихтер

На 11 март 2011 година Станислава и мъжът й Ивайло имат празник. Отбелязват втория рожден ден на своя син Александър. Сашко е толкова слънчево момченце, че ти иде да посегнеш към слънцезащитен фактор 50, когато ти се усмихне. На миналия 11 февруари той и родителите му все още живеят в Токио. Ивайло е завършил там и днес прави чудесна кариера като финансист в японската столица.

Сутринта на миналия 11 март семейството се буди по обичайното време, изпращат татко на работа, и Сашко и Стаси се отправят към ежедневната си програма. „Излязохме и отидохме в един парк – спомня си тя. – Бях планирала детето да поиграе там, а след това да напазаруваме, защото на следващия ден щяхме да имаме гости за рождения ден.” Времето обаче се оказва по-хладно отколкото очакват и тя решава да се върнат вкъщи, за да облекат по-топли дрехи. „Сашко не искаше да заспи, не можеше по-скоро. Сега си давам сметка, че може би е усещал нещо, знам ли.” Двамата се качват на втория етаж и Стаси пуска прахосмукачка. „Усетих, че се олюлявам и помислих, че ми се вие свят. Не можех да повярвам, че всъщност къщата се клати. Спрях прахосмукачката и осъзнах, че е земетресение. Много силно земетресение. Грабнах детето и изскочихме на улицата. Там земята продължаваше да се тресе.”
Стаси от студентка живее в Япония и по това време вече е свикнала с постоянните трусове. Казва, че голямо земетресение като това, което се случи у нас, в Токио има през 3-4 месеца. В началото, разбира се, се плашела, но свикнала. А и жилищните сгради там са дървени, конструирани за висока безопасност. Затова и японците не излизали навън по време на трус.
На 11 март обаче инстинктът я води вън от дома. Улиците са абсолютно празни. Земята се тресе и бучи. Колите се поклащат като лодки на някое пристанище при силен вятър. Стаси стиска малкото си момче и търси ограда, за която да се хване, защото очаква всеки момент асфалтът да се начупи и да се отвори дупка в земята. „За голяма радост точно срещу нас строяха две нови сгради и имаше работници, които не можеха да останат на строежа и наизскочиха, така че в един момент със Сашо вече не бяхме сами. Появиха се около 10 мъжаги, бяха що-годе спокойни, дори ме попитаха имам ли нужда от нещо. Повтаряха глухо: „У, доста силно е, доста силно.”

Стаси се чувства мобилизирана и мисли единствено как да предпази детето си. Отдавна живее в Япония и си знае урока – паниката е най-големият ти враг по време на природно бедствие. Когато всичко свършва, краката й още се клатят, но успява да вдигне сина си и влиза обратно в къщата. По телевизията вече говорят за земетресението. Епицентърът е на около 100 км от столицата и в него силата на труса е към 9 по Рихтер. Има и съобщения на няколко езика, че бреговете на страната са застрашени от идващо цунами. Обажда се мъжът й. Той се намира на 36-ия етаж и признава, че се е изплашил до смърт. В този миг земята се разтриса отново. Тя пак грабва детето и излиза, но този път част от майсторите са останали по работните си места. Когато и този трус приключва, се показва съседката. Заедно с двамата си синове – също малки момчета, е изпълнявала точно указанията на гражданска защита. Крили са се под масата, но младата жена се шегува, че с едната ръка придържала телевизора, че бил скъпичък.

Когато Стаси и Сашко се прибират в дома си, вече телефонни връзки няма. От България я откриват по скайп. Родителите й тук са в паника, плачат. Когато скоро след това тя се прибира при тях, съседката тайничко й казва, че не би искала никога повече да ги вижда толкова разстроени.

А животът продължава. На 12 март пристигат гостите на Сашко и всички изкарват заедно един весел рожден ден. „Смятахме, че всичко е окей – спомня си Стаси. – Но вечерта, когато нашите приятели си отидоха, се прокрадна първата информация за изтичане на радиация.”
Японските медии мълчат по въпроса. Впоследствие се оказва, че още на 11 март правителството е било наясно с опасността от изтичане на радиация от АЕЦ Фукушима, но в типичния си въздържан маниер японците оставят народа в информационно затъмнение. Обратно на тях западните медии разхерметизират временния покой и взривяват с новината. На 13 март по CNN вече официално се говори за ядрена катастрофа. „Когато чухме това сутринта, за по-малко от час взехме решение да бягаме”, спомня си Стаси и казва, че не земетресението, а вестта за радиацията е бил най-ужасният момент за тях. Трениран в японския начин на мислене, съпругът й първо се колебае: „Но как, аз утре съм на работа?!” Тя обаче е непоколебима и взима решението за цялото семейство. За по-малко от час събират багажа си и правят план за евакуация. „Когато чух по телевизията да обсъждат йодни таблетки, запечатване на прозорци и други познати от детстовото ми неща, за първи път се паникьосах. Японските ни приятели бяха изключително учудени от нашето решение. Те вярваха на своите медии, а и никой от тях не е изживявал Чернобил. За мен обаче нямаше вариант за оставане.” От летището им казват, че първите възможни свободни билети са за след два дена. Стаси и Иво се сещат, че в Токио има и друго летище, където има вътрешни полети през половин час. Зарязват нещата си, пускат кепенците и след час са в самолета за най-далечния, разположен на юг от Токио японски град Наха. „По пътя за летището се сетихме, че сме си забравили електронния четец за книги и се спогледахме: „А дали някога ще можем да се върнем и да си го вземем?” Първите дни след напускането на дома ни си представях недоизядената торта от втория рожден ден на Сашко, бутащата му количка Томас по средата на хола и чувствах, че сме изоставили тях и цялата къща. Единствено представата, че къщата има капаци и сме успели да ги пуснем, създаваше някакво илюзорно усещане у мен, че тя е предпазена. Всъщност знаех, че повече няма да се върнем там.”

След седмица, прекарана в Окинава, Сашко и Стаси се връщат в България, където и днес живеят при нейните родители, защото нивата на радиация в Токио все още са високи. След тяхното заминаване в японската столица има още едно силно земетресение и фирмата на Ивайло решава да се евакуират всички далеч от опасната зона. Той е спокоен, че семейството му е на сигурно място, а самият Иво се надява да намери работа някъде другаде, така че тримата да се съберат. И това ще стане. Защото са едно от най-чудесните семейства, които познавам, и друг вариант за тях няма. В тяхното семейство земетресения никога не е имало. Сашко расте, хили се на баща си по скайп, а от време на време пита „Кога ще отидем в нашата японска къща?”  

„Виж, в София земетресението ме изплаши повече – признава Стаси. – Тук са рядкост, а и не знам как биха реагирали сградите. Но каквото ще се случи, ще се случи. Най-много тези земетресения да ни излекуват от суетата ни.”

Материалът е публикуван в бр. 292 на сп. "Всичко за жената"

На моя 18-годишен син

Беше един топъл 4-ти октомври. Ти се появи и ме превърна в майка. Преди не знаех, че това е, когато аз съм. Има жени-кариера, жени-бохеми, ж...