Бабо, нали няма нищо страшно?


Когато написах, че всички сме като малки хартиени лодки в открито море, не подозирах, че само няколко месеца по-късно бурята ще е толкова силна и тази метафора ще е толкова вярна. Нито можех да си представя, че е възможно всички лодки да попаднем едновременно в окото на бурята. За броени дни епидемията, която вилнееше в едно далечно море, запали останалите морета и всички разбрахме колко сме свързани. Колко еднакво малки сме пред истински голямото. А светът заприлича на сгъната накриво, уплашена лодка в буря в открито море.

И макар да сме по равно уязвими в стихията, всеки реагира по своему, когато стане напрегнато. Едни отказаха да приемат, че има опасност, и си измислиха конспирация. От страх. Други притихнаха и затрепериха. От страх. Трети започнаха да нападат във всички посоки. Пак от страх. Четвърти потърсиха смисъл в бурята и откриха, че ще станем по-добри. Но и те се страхуват. Аз си останах същата. Мен винаги ме е страх.

Шегуваме се с моята Лулу, че за такива като мен няма нищо извънредно в ситуацията. Аз и преди се чувствах най-защитена у дома и знаех, че контактът с хората носи опасности, особено близкият контакт. След като преди няколко години в моята лодка се появи пробойна, започнах да се чувствам крайно несигурна в морето. И в най-слънчевия ден се страхувам, че ей сега може да го обърне на буря. И честичко съм тъжна, че някъде в люшканията съм изпуснала безгрижието си зад борда. През последните години търсих ваксина за тая тъга, но така и не намерих. Тъгата е като пандемия на малка територия – простира се върху един човешки живот и заразява наред – първо безгрижието, после наивността, твърдостта, доверието. Тъгата покоси някои здрави части и в моя живот. Тя полепна и по най-обикновените ми действия, и по най-съкровените ми мечти. Заедно със страховете тя посви крилете ми и ме промени.

Тъгата заживя у мен, а уж беше наминала за малко. Докато се свивах навътре, за да й направя място, открих, че тъгата не е дошла сама. Тя беше донесла и антидота срещу тъга. Този антидот се оказа вярата.

От малка нося вярата. Тя е толкова дълбоко в мен, че трудно излиза под формата на думи. Някой ще каже защо те е страх и си тъжна, щом вярваш? Страх ме е, защото осъзнавам колко сме малки. Колко е нищожно знанието, до което имаме достъп в този живот. И точно там, където започва страхът, там ме намира и вярата ми. Вярата, че има Някой, който притежава цялото знание. И Той го управлява за добро.

Вярата е като въздуха – и без да виждаш въздуха, ти не можеш да живееш без него. Няма нужда да говориш за въздуха, да го търсиш, да си го измисляш. Той е там винаги, дори когато казваш „нямам въздух“. В планината е най-чистият въздух, но ти дишаш и без да си в планината. Така както храмът е свято място, но ти вярваш и когато излезеш от храма. Защото ти самият си хранилище за вярата си - просто пази чисто вътре.

Вярата не се нуждае от дефиниции. Не трябва да чета Библията, за да зная какво пише вътре. Нямам нужда от проповеди, защото най-суровите проповеди звучат в мен, когато съм насаме с греховете си. Нямам нужда и от оправдания, защото интуицията ми разпознава границите на праведността с точност, която никой отвън не може да ми даде. Някои ще ме нарекат лицемерна, други – еретик и непросветена, но вярата ми е достатъчно силна, за да не изпитвам колебания каква съм.

Като малка усещах силата й най-вече в моменти на трудност. С годините избистрих погледа си. Открих, че вярата не чака в кьошето да заплача, за да ме утеши. Тя е там, където съм аз. Там, където живея тихо и обикновено. Там, където обяздвам лудостта и прелитам над разума. Вярата е там, където съм малко момиче с големи мечти, и там, където съм зряла жена с олющени надежди. Вярата е на върха на всяко важно решение – тя го превръща в стреличката, която ми сочи пътя напред. И дори то да е грешно, с такова острие всяко решение чертае именно моя път. Прави от стъпките ми съдба. От момичето – личност. Така поне вярвам.

Вярата е като въздуха – тя е цялата атмосфера и малката глътка живот. Тя е и планина, и капка в поточе. Веднъж превъзхожда очертанията на Вселената, друг път просто присяда кротко до мен... Тъкмо си налях вишновка. В малката бяла кухня, пълна с подправки и топли спомени, влиза един назъбен лъч от залеза. Кухнята, в която баба ме отгледа, а цялото ми детство имаше вкус на сладко от бели череши, днес е различна, но и същата. Как ми се иска баба да ме види – направила съм ремонт, направила съм сладко, лютеница и вишновка. Как ми се иска да я питам нещо днес... Бях малка и всяка вечер, когато загасяхме лампата, питах: „Бабо, нали няма нищо страшно?“ А тя винаги ми отговаряше: „Няма нищо страшно, бабче“. И страшното изчезваше.

Баба не е тук отдавна. Днес аз съм стопанката на малката кухня. Днес аз създавам ароматите, които един ден моето дете ще помни като детство. И сега, отпивайки от вишновката, се питам дали наистина баба си е тръгнала. Как тази кухня пази топлината й толкова години, а вишновката ми има същия тръпчиво-кадифен вкус като нейната? Понякога чувам смеха ни и усещам одобрението й като милване от кротък залез. Понякога часовникът в кухнята спира и аз не мога да стигна бонбоните на горния рафт... отново съм малка и защитена, а времето не бърза за никъде. Понякога, преди да заспя, поглеждам през прозореца, а там, насред мрачните контури на нощта, виждам синьо петно в небето. Като белег в безкрая, който тъмнината не лови. Като прогорено от светлина. Като небе, дефектирало от надежда. Виждали ли сте синята дупка в нощното небе? Сигурно си има физично обяснение, но аз нямам нужда от него, за да знам, че когато загасне лампата, някой ме пази в тъмното.

... 

Идва Великден. В Страстната седмица се замислих за това, че в старобългарския страст означава страдание. Символът е простичък – страданието, което води до възкресение. Бурята, която води до проглеждане. Тъгата, която се преражда в сила. Или поне така е за вярващите.




Светъл Великден!
Да си останем у дома!
Да се помолим в най-личния си храм! 

Ако искате да почетете от моята книга "Хартиена лодка в открито море", може да я откриете във всяка голяма книжарница и на сайта на издателство "Будлея" .

Ваша Мила

Докато чакаме светът да отвори отново



Днес със сина ми минахме по „Витошка“, за да купим от аптеката лекарства. Живеем в една от преките на пешеходния булевард, но обикновено го избягваме заради навалицата. Аз обожавам „Витошка“ в ранна утрин, когато е тиха и дишаща и само около кошчетата за боклук се търкаля някой и друг хедонистичен символ на живота от снощи. Андрея пък изобщо не обича да минава оттам.

Днес беше разлино. Минахме по „Витошка“ заради аптеката, а негласно – заради така необходимата илюзия, че всичко е наред и ние просто си вървим из квартала. От кипежа на стария булевард беше останало само слънцето. Слънцето, което заради навалицата явно също сме пропускали преди.

Преди.

Преди беше само преди няколко дни.

Вторник, 10 март... бяха пуснали дезинфектанти. Купих 4. Те пак ще пуснат.

Сряда, 11 март... разбрах, че баща ми е излизал с градския транспорт и се ядосах. Не разбират ли колко е важно да си останат вкъщи?

Четвъртък, 12 март... взех белина за редакцията. Колегите ще кажат, че се филмирам.

Петък, 13 март... адът слезе на земята. Тревожни, потъмнели хора се блъскат за пакет паста в магазина, касиерката плаче, че й се налага да работи без маска. Хаосът ескалира – системата на дебитните карти се е счупила. В аптеката е по-лошо. Рафтовете не са празни, те са разграбени. Хората не са тревожни, те се мразят. Голяма табела на вратата: „Маски няма. Ръкавици няма. Спирт няма.“ Разбрахме, спасение няма.

Събота, 14 март... светът затвори.

Днес. Мия си ръцете за 12-и път, слагам ръкавици и започвам да увивам тубичките с дезинфектант в отделни, съвършено чисти пликчета, за да ги занеса на майка ми и баща ми. Те са си вкъщи, ще ги оставя пред вратата. Само не знам откъде да им намеря белина, още снощи беше изчерпана. Но пък изчаках пред аптеката, взех им витамини, както и валидол за моя приятелка, която не може да се върне в момента в България. Даваха само по две опаковки.

Днес светът чака на опашка пред аптеката. Тихо, покорно, на дистанция.

Разбрахме, спасение няма. И започнахме да се молим за него.

Имам моменти на пропадане в тъмното, да. Не толкова заради общата психоза. Наречете ме откачена, но общата психоза ме успокоява. Тя ми говори, че хората ще бъдат внимателни и че заедно ще се изправим срещу задаващата се вълна. Друго ме дърпа към тъмни мисли понякога. Усещането за вина. Усещането, че толкова сме сгафили пред нашата Земя, че това изкупление е заслужено.

През последните години Земята беше заприличала на детска площадка, на която вършеехме тумба подивели, оставени на самотек и много разглезени хлапета. Всеки играеше своята игра и никой не даваше играчката си на другия. Бутахме се кой да се качи на най-високата катерушка и бяхме изпотъпкали тревата. Бяхме превърнали площадката в кочина и много се биехме. Не пускахме в играта различните, подритвахме малките. И много бързахме, бяха френетични. Съвсем по детски не ни пукаше колко е мръсно наоколо, но все се гледахме в марките на обувките.

Бяхме алчни. За марки, за играчки, за лайкове, за последователи, за престиж, за имане.

Бяхме алчни за живот, различен от дадения. Все не ни стигаше онова обикновено, кротко живеене. Все се намираше някой, който да ни дразни, че живее по-добре и че има повече. Лесно се потискахме от ритъма на живот на другите, от печатите в паспортите им, от слънчевия им тен, от тяхната духовитост и най-вече от непукизма им.

Беше респектиращо да си непукист. И много от нас наистина бяха. Не ни пукаше за въздуха, за животните, за болните, за лудите, за старите, за другите. Не ни пукаше от болести, понеже вярвахме, че владеем здрвословните начини на живот до съвършенство. Не ни пукаше, че постоянно се разделяме с някого, защото беше лесно да излезем и да намерим някой друг. Вече нямаше нужда дори да излизаме. Tinder направи възможно по всяко време да се чувстваме важни, желани и никога самотни.

Всъщност бяхме самотни, но трудно си го признавахме. Криехме самотата в придобивки, духовитост или егоцентризъм. Върховна цел на човека беше „да обича себе си“, „да бъде себе си“, „да бъде самодостатъчен“.

Днес целият свят повтаря в един глас на всички възможни езици: Останете си вкъщи! Спасете живот! Сякаш изведнъж целият свят осъзна, че няма разделение в любовта и всички сме свързани. Не може да обичаш само себе си, защото пъпната ти връв минава през 7 милиарда други. Онова, което преди няколко седмици беше просто новина от Китай, днес е реалност в Европа. Вчерашните зомбита с маски из опустелите китайски улици днес са хората у дома. Вчера бяха в Ухан, днес са в Рим, Париж, Мадрид и София. Знаем имената им, можем да ги чуем и пипнем. Те станаха ние. Ние, най-близкото до аз.

Но преди няколко седмици те бяха те, а ние мислехме, че сме недосегаеми. Все още бяхме в капсулата на илюзията, че държим контрола. Все още бяхме на вълните на Стария свят... алчни за новости, темпо и лъскавина. В Стария свят давахме повече пари за козметика отколкото за здравна профилактика. Направихме най-богати пластичните хирурзи, а другите наричахме скъперници. Минавахме покрай протестите на медицинските сестри и вдигахме рамене. Минавахме покрай майките пред Парламента и вдигахме рамене. Минавахме покрай инвалидната количка на здравната ни система и вдигахме рамене. Бягахме от проблемите и оставахме духовити и недосегаеми. Дори стените си рядко „зацапвахме“ с призиви за помощ. А оправдания – колкото щеш. Защото не сме глупави, само се бяхме оплели в илюзии и егоизъм.

Бяхме изоставили бабите и дядовците си по селата. Изоставихме ги и в сърцата си, защото модерната мантра беше „гледай напред“. Днес ги поглеждаме отново, защото много бързо осъзнахме, че няма дърво без корени и няма успех без някого, който сърцато да ти се зарадва за него.

Бяхме забравили храната, която расте край нас, и се правехме на важни със засукани манджи, на които е трудно да произнесеш името. Наблъскахме градовете си със заведения за бързо хранене, омирисахме се на прескъпи бургери и обидно евтини имитации на картофи. Днес сме се събрали всички у дома и си спомняме колко вкусни са бобът и лещата и как лечебна е дядовата ракия. Днес не хвърляме храна и сме благодарни за всичко, което се произвежда наоколо.

Бяхме забравили силата на уважението. Спряхме да вярваме на учителите, а лекарите и фармацевтите обявихме за меркантилни. Днес им ръкопляскаме от балконите и молим за решения. Днес разчитаме, че едните ще преведат децата ни по-знаещи в утрешния ден, а другите ще намерят изход, така че утрешният ден да настъпи.

Подритвахме чувствителните и хората със страхове. Онези, които си седяха вкъщи, бяха аутсайдери. Онези, които имаха носталгия – застаряващи. Бяхме надменни към тревожните и вечно поучавахме деликатните. Днес всички си седим вкъщи. Наобикалят ни тревожности, а носталгията направо ни яде. Внезапно станахме чупливи... И това е нормално, защото всички носим душѝ. А силата на човека не е в това да не изпитва страх, а в това да превърне този страх в порастване.

Ние не живеехме, за да порастваме. Ние живеехме, за да бързаме. Постоянно бързахме. С аларми, списъци, планове, срокове. Драпахме за бързи телефони, бързи компютри, бързи кредити и бързи автомобили. Бързо се хранехме, бързо обичахме, бързо ни омръзваше всичко.

Бяхме изнесли производствата в страните с евтина работна ръка, за да печелим повече, за да имаме повече. Бяхме свикнали, че можем да си набавим всичко и от другия край на света с един клик, с една кредитна карта, ей така, докато обитаваме безсмъртието.

Бяхме си въобразили, че сме надцакали живота. Слагахме си нови лица с филтри, купувахме си щастие с йога и самолетни билети, срещахме любовта директно в телефоните си.

Бяхме едни умни и напреднали, но самозабравили се хлапета. Имахме кариери, амбиции, лични пространства и бърнаут. Днес всички сме си вкъщи. За никъде не бързаме, нищо не изпускаме и нямаме планове. Радваме се на родното производство и ни се иска да беше по-развито. Отворихме личните си пространства, изгорихме бърнаута, а с тези маски няма смисъл от филтри на снимките.

Учудващо, но точно когато всички сложихме маски, много маски паднаха. Едни продължиха да рият в тъмнилото, да търсят световната конспирация под руло тоалетна хартия и да раздават правосъдие от комфорта на фотьойла си. А други (и те са много!), запретнаха ръкави и започнаха да копаят нагоре, към светлото. Станаха доброволци или просто дариха. Потърсиха надежда или просто я измайсториха. За няколко дена се събуди толкова човещина, че успя да задвижи първата спасителна турбина. Много бързо хората осъзнахме, че спасението няма да дойде от друга планета, от някоя държава или от някое приложение в телефона. Спасението сме ние. И всеки е важна брънка в него. От всекиго зависи. Защото ни свързва една пъпна връв и за да ни има утре, трябва да не я прекъсваме. А утре ще има и отново ще има бързане, шопингтерапия и проблеми в здравеопазването. Дано поне сме научили кое е най-ценното и дано сме станали повече хора!

... 

Днес е тихо. Някой е въдворил ред на детската площадка. Хлапетата сме си по къщите, безукорно измити. Въздухът най-после се диша, тревата расте. Ако някой от нас измисли играчка... или ваксина, тя ще е за всички ни. Защото днес няма малки и големи, нормални и различни. Всички сме свързани. Всички заедно очакваме светът да отвори отново.

И отново децата ще изпълнят училищните дворове и ще тичат на ята по посока на звънците. Бабите ще щъкат по пазарите, а привечер от чушкопеците ще се носи аромат на лято, детство, на любов върху филия хляб. Ще насядат дядовците по пейките, ще отворят таблите и пак ще си припомнят младежките подвизи. Ще се напълнят театрите с глъч и лачени обувки, със старание и аплодисменти. Ще прегърнем родителите си и отново ще се съберем заедно около великденската трапеза. И пак ще търсим най-здравото на яйцата и най-сочното на доматите. Внучето ще седне на коленете на бабата, а дядото ще пъхне петаче в джобчето му.
И отново ще се срещаме и вдишваме по двама цъфналите вишни. Отново ще се влюбваме и оглупяваме от пролет и любов. Ще стягаме куфари, ще се будим по росни пътища, ще се търкаляме в поляни с полски цветя и ще пускаме хартиени лодки в морето. Ще празнуваме свободата. Ще разбираме повече другите. Ще се родят новите хора и ще прогледнат в Нов свят на преродена чистота. А със сина ми отново ще излезем по „Витошка“ и ще се порадваме на навалицата, докато слънцето безгласно огрява най-обикновения ден.


Да останем вкъщи! Да се събудим в утрешния ден здрави и по-добри! 
А докато сте у дома, може да поръчате ето ТУК моята книга "Хартиена лодка в открито море" с безплатна доставка от издателство "Будлея".
Бъдете здрави!

Ваша Мила

Останете обичани. Останете си вкъщи!


Днес не съм Мила, която е автор на този блог. Днес не съм журналист, нито писател, нито умник. Днес нямам метафори, думи в розово, знаци в златно, нито обобщения. Днес съм Мила, която е дъщеря. Аз съм нечие дете. Точно като всеки от вас. По това си приличаме – ние сме нечии деца.
Не, няма да пиша за това как са ни дали живот и как са бдяли над люлките ни. Как са треперели за изпитите ни и как са се гордяли с успехите ни. Няма да пиша за това как са се лишавали, как са милеели, как са ни пазили. Ще ви разкажа една случка от годините на птичия грип. Вече бях самотна майка. Детето ми – тогава 2-годишен, вдигна 40 градуса температура. Пращаха ни от болница в болница – всяка следваща все по-окаяна и страховита. Носех го на ръце в дебелите преспи, защото градът беше парализиран от снежен апокалипсис и не можех да взема колата си. Малкият Андрея се беше отпуснал върху тялото ми, преплитащо крака под чантата с документи, снощното безсъние и безконтролния страх. Студена паническа вълна ме прорязваше всеки път, когато той спираше да плаче и се унасяше, тежък и тих. Не помня как стигнах до Детската пулмология, където потвърдиха, че ще ни приемат. Била съм в несвяст, защото когато на вратата на кабинета се появи майка ми, аз осъзнах, че тя е тичала след нас през всички тези часове. Бяхме отишли заедно при личната лекарка, но след това ми се губеше как съм тръгнала, през къде съм минала и къде съм стигнала... и че всъщност аз не съм била сама. Въпреки усещането ми, че поря снежния ад сама. Въпреки страха, че не знам посоката, че не знам решението, нито пък изхода. Въпреки самосъжалението, че трябва да се справям сама. Аз не бях сама! Тя е тичала след нас. Със свойто темпо, със своите препятствия, но тя не се е отказала. И когато я видях, аз разбрах откъде съм взела силата.
Моля ви, нека не се отказваме и ние! Нека не губим опората, от която идва силата ни! Не защото им го дължим, а защото без тях наистина оставаме сами. Защото без тях ще тичаме бездомни, безпризорни, безнадеждно родени недеца.
Моля ви, останете си вкъщи! Има толкова топлина за даване, толкова книги за четене, толкова мисли за чистене!
Моля ви, останете добри и грижовни! До преди седмица ни болеше от разбито сърце или от опустял разговор. Днес разбираме, че ако ни има утре, и сърцето ще закърпим, и тишината ще строшим!
Моля ви, чуйте на какво ни учи това изпитание и подайте ръка на надеждата! Утре слънцето ще видят първо онези, които са го потърсили.
Моля ви, прегърнете думата „смирение“. Хубава дума е, чуйте я правилно! Ако днес останем тихи и сплотени, утре всичко ще бъде по-красиво и по-смислено.
Моля ви, останете си вкъщи! Дайте обич на хората до вас! Дайте надежда на себе си! Нека утре се срещнем в по-чист и по-весел свят! Отново ще пием кафе и ще се смеем, докосвайки ръцете си. Отново ще пътуваме, планираме, танцуваме. Отново ще се влюбваме, отново ще се тресем в глупави страдания, отново ще се издигаме във великански радости, отново ще се намираме, прегръщаме, целуваме. Отново ще сме нечии деца. А децата – това са най-обичаните хора.
Останете обичани. Останете си вкъщи!
Ваша Мила, дъщеря
#StayHome #ОстаниВкъщи #СпасиЖивот

P.S. Седмица по-късно получих писмо:


"Здравейте!
Казвам се Пламена Димитрова и съм учител в ГЦОУД към училище Св.св. Кирил и Методий Свети Влас.

Пиша за да ви кажа, че ползвах вашия текст от статията Останете си вкъщи. Това е резултатът.




Благодаря Ви и се извинявам, че не ви попитах предварително.

Поздрави!
Бъдете здрави!"

Една ръка, която да ме дръпне от тъгата



Бях на 8, когато се влюбих в момче със сразяваща усмивка – Н. Казаков. Един път се гонeхме из квартала и аз успях да му избягам по стълбите на стара кооперация на улица „Солунска“. За да не се ядоса или натъжи, че едно момиченце го е надбягало, му извиках от последния етаж: „Н., обичам те-e-e!“ Бях сигурна, че го обичам, защото Н. Казаков ме караше да се чувствам различно. Откакто го познавах, всеки ден беше наситен с особен възторг. Когато се събуждах сутрин, изпитвах нетърпение животът да започне. Когато влизах в училище, потръпвах от вкуса на очакването. Да го видя, да нахлуе армията от калинки в хранопровода ми, да пусна отново сърцето в бързата лента на онзи ролер костер, който единствен можеше да го изстреля толкова високо... А когато излизахме от училище вечер и уличните лампи осветяваха въздушния танц на снежинките, аз ги виждах не като снежинки, а като сбъдващи звезди. Целият свят беше по-чуден, по-обещаващ, по-мек и красив, защото имаше едно момче със сразяваща усмивка в съседния клас. И аз си мислех, че го обичам. Тогава не знаех, че калинките са всъщност допамин, а ролер костерът е най-обикновен белтък със скучното име невротрофин.

Така сбърках любовта, когато бях на 8. Така продължих да я бъркам и през следващите 30 години. Яви се вълнение, а аз си казвам, ето, любов е. Някой ме гледа топло и прегръща силно, а аз съм сигурна, обичам го. Някъде ми е по-добре от другаде, аз отсичам: от любов е! Имаше и любов. Не може да е нямало. Имаше любов без причина и без грешка. Имаше любов без съмнения. Любов, която пазя и днес за един или дори за двама. Но сякаш имаше повече шум отколкото сътворяване. Повече страст отколкото осъзнатост. Повече любов към обичането отколкото същинско обичане. Виках от къде ли не „Обичам те“, но по-лошото е, че го виках на кого ли не. А обичането много пъти избледняваше в края на ехото и ме оставяше все по-плаха пред въпроса какво е всъщност любов. Започнах да разбирам, че в химичната реакция между двама няма още любов. В нуждата да запълниш вика от самотата също я няма. Обстоятелствата, наредени привидно перфектно и удобно за теб, не са задължително знак за любов. Момчето от мечтите (а някои приличат силно на него) може да е добър, умен и красив, но пак да не е твоята любов. Може да ти крещи от тавана на света „Обичам те“, може да го вярва дори, но думите не са любов, а вярването не е достатъчно, за да живеем по каноните, нали? Кое е тогава любов?

Днес знам повече кое не е любов. Преминавайки през минно поле от изкусителни заблуди, започнах сякаш да разпознавам фалшификатите.

Едно момче наскоро ми каза, че любовта по същество е една и съща. Както обичаме детето си, така би следвало да обичаме и родителите, и партньора. Мисля, че е прав, само дето такава любов между партньори е утопия. Утопия, в която явно аз за съжаление вярвам.

Както вярвам, че да раняваш любов не е. Има начин да избягаш, без да покажеш гърба си. Без да посееш бодли по пътя, по който някой обичащ ще опита да те стигне. Без да хвърлиш отрова в градината му от божури. Без да вземеш със себе си ключа от мечтите му.

Когато ни боли, намираме за свое право да отвърнем с болка. „Нека да види какво ми е“ е перфектен довод. Кой може да те съди, щом и теб те е боляло?! А кой може да прекъсне размяната на болки и да открие нова врата за двама, през която няма място за ранени?

Не зная какво е любов, но зная, че любовта няма нужда от болка, за да бъде. Любовта няма нужда от невъзможност, за да е възможна. Любовта не идва през условия и не задържа страхове. Да поддържаш нечие сърце на системи от фалшиви очаквания любов не е. Не е любов да си безчувствен пред нечии викове и да ги заглушаваш с крясъците на собствените си нужди. Не е любов да заспиваш до някого с обещание, а на сутринта да излизаш от надеждите му с лъжа. Не е любов да си толкова обикновен, че да позволиш някой да бъде зависим от твоите слабости, от твоите обстоятелства, от теб. Не е любов да люлееш нечий навик, да подпираш нечие удобство, да приспиваш с фантазии нечии криле. Не е любов да си верен по задължение, да си нежен по график, да те има, защото иначе ще има друг, а това ти се струва непоносимо. Не е любов да отнемаш нечий въздух, за да дишаш ти. Нито е любов да дърпаш на каишка неуверения, влюбения или отстъпчивия. Не е любов самозаблудата, че си нужен някъде, където не си с цялото си сърце. Не е любов калкулирането на чувствата, жертвите и слабостите. Не е любов да лъжеш себе си и другия, че и толкова ти стига, когато през дупките от липсите навява смъртоносна зима.

Може да не обичаш и пак да го правиш с любов.

Правя се на заспала. Съмва се и усещам, че ще тръгваш. Преди три години умирах, когато той ме оставяше по съмване. Днес очаквам именно това от теб. Топъл и щадящ си, но не съм готова да те сбъркам със любов.

Спрях да бъркам любовта с пръсти, които прекосяват кожата ми и предизвикват пожари. Спрях да я бъркам с красиви думи, които носят моето име и с акорди, които стрелят право в миокарда. Спрях да я виждам в сълзи, да я чувам във въздишки и да я вярвам на думи. Започнах да забравям нощите, в които не заспивам сама. Нощите, в които целият свят заспива под моето небе, под моите звезди, защото някой ги е откраднал от Вселената за мен и ги поднася в ямката на врата ми. Започнах да забравям, че има нощи, които приличат на несамота.

Правя се на заспала. Пускам те, върви си. Рано ми е за следващата грешка. Още не се е съмнало... Няма любов в намачканите чаршафи и в кожата с аромат на някой друг. Няма любов в топлината, която ще се превърне в студено, празно петно, след като хлопнеш външната врата. Няма любов в нуждата ми да се окажеш този, на когото ще дам ключ от дома си. Този, на когото няма защо да крещя, че обичам - ще е достатъчно да бъде вярно. Този, когото няма да убеждавам да остане - той просто няма да си тръгне. Този, който е до мен и е равен на утопия.

Правя се на заспала. Тръгваш и аз слизам от ролер костера. Не ми трябват лунапарк и звезди. Една ръка ми е достатъчна да ме изведе от тази бърлога на тъгата и да ми покаже най-после какво е любов.



Моята книга "Хартиена лодка в открито море" може да купите и оттук.
Ето повече за нея и за операцията ми от безлюбов...

Ще чакам да ми пишете на страницата във Facebook
когато прекосите този океан от 265 страници.

Благодаря, че ви има!
Ваша Мила

Операция от безлюбов

 

Беше миналата зима. Лют студ навън – от онзи, дето хапе по лицето и свива пръстите в юмрук в джоба. Въздухът е кристален, небето – аквамарин – чисто като детско обещание. Студът е лют, но и сладък, защото ме връща в детските зими. Защото ей сега ще се скрия от него и ще шурне топлината в кръвта ми. Защото топлината е най-сладка, когато идва след ей такъв студ. 

На малка софийска улица е нейният офис. И тя изглежда малка, но никак не е. Седи на гигантски диван от розов плюш и стреля без предисловие: „Мила, аз четох блога ти и искам да ти предложа да станеш наш автор.“ Не крия, била съм на подобни срещи и преди, но никога, никъде и никой не беше толкова голям от креслото си. 


Още в онзи момент разбрах, че ще проработи. Вирея най-добре на място, където няма съмнения, колебания и скрити изречения. Край хора, които са категорични, че ме искат. Тръгвам след онези, които не запълват времето с празни приказки и сложни обяснения. Рядко е чак толкова сложно. Искаш ли – може. Разбира се, че не важи само за издателите. 


И започна дълъг период на сериозна работа. Миналата зима рядко вадих носа си навън. Всеки ден се прибирах вкъщи и сядах да пиша и редактирам. Текстовете в „Солунска 16“ само на пръв поглед изглеждаха готови да бъдат публикувани в книга. Когато ги събрах на едно място, открих, че някои от тях са верни и днес във вида, в който са били писани някога. Други звучаха захаросано и наивно, особено от гледна точка на днешната ми „мъдра“ препатилост. Трябваше да сваля от тях глазурата и да ги почепря с парченца цинизъм, за да изравня температурите във времето. Трети имаха нужда от пълна промяна. Обръщане с хастара навън. Преосмисляне, пренаписване, преврат на собствените ми мисли и убеждения. Трябваше да родя тези текстове отново, като в същото време съхраня историята им. Не защото не съм била честна, когато съм ги писала, напротив. Но аз съм момиче, омъжено за емоциите, и ми е трудно да разказвам настоящето отделно от емоцията за него. А често уроците не са в емоцията, а в самата история. 


И така. След като от висотата на своята категоричност Катя Антонова покани мен и моите текстове да създадем книга, аз се заех да ги подготвя за нещо толкова голямо. Да ги изчистя от пяната, от летливата емоция, от никому ненужната наивност. През миналата чудна зима съблякох много от своите истории от тяхната приповдигнатост и ги разказах такива, каквито впоследствие доплуваха до мен като уроци. 


Сякаш пренаписах миналото. Беше терапевтично. Добавих нови текстове и нови уроци, завинаги се лиших от непотребни стари думи, а после подреждах всичко дълго и мъчно. Беше като литературно лего – с безброй малки парченца и без упътване какво трябва да се получи накрая. Като в житейското лего – винаги се получава това, което сам си сглобиш. Резултатът зависи от твоето въображение, от твоята съобразителност, от твоето търпение и от твоята лична любов към играта. 


По книгата имаше още много работа. Редакторът Лили Добрева пое тези текстове, без да ги познава, без да ме познава, и още в първия ден ми написа: „Мила, само да ти кажа, че чета книгата ти вкъщи, и гърлото ме стяга на моменти. Чета я с любов и душа. Поправям само там, тъдето нещо ми нарушава "потока", а то е малко.“ Мисля, че Лили беше първият човек, прочел тези текстове, защото му е дадено да ги прочете, а не защото е открил цитат в социалните мрежи или пък познава мен или блога ми. Лили, която е фин и умен човек до мозъка на редакторския си перфекционизъм, ми инжектира първата голяма надежда. Освен нея по книгата работеше безумно талантливата Антонина Георгиева. Не познавах Антонина, но познавам себе си и знаех, че ще бъда свръхвзискателна по отношение на оформлението. Красотата е ценност с огромна тежест за мен, а като ревнив към текстовете си автор бях сигурна, че няма да ги пусна да плават, без някой да е усетил правилно посоката им, без да е нарисувал красиво платната им. И ветровете също. Антонина също не познаваше преди това мен и текстовете, но бързо и безшумно се срещнахме в това плаване. 


Чудесата продължиха. Когато попитах Слави Ангелов дали му се снима видео по книга, той прие веднага. После обаче ангажиментите и на двама ни станаха толкова много, че едва смогвахме да изговорим всичко по работа, какво оставаше да сгъваме хартиени лодки. Премиерата наближаваше, в разговорите ни се прокрадна думата „бърн аут“ и аз няколко пъти му предложих да се откажем от това снимане. Той дори не ме чу. „Тази събота да се видим на езерото с лилиите?“, каза Слави между няколко срещи, между тежки снимки и на косъм пропуснати срокове. В събота преди премиерата ние се срещнахме да снимаме видео за книгата, която се роди именно там – при езерото с лилиите. Слави нямаше как да знае това. То просто се случи. На мястото, където започна онази трудна любов, която исках да затворя завинаги в книгата, по най-лекия и красив начин заедно с него направихме това видео. Благодаря на Лу и на Ивака за помощта. Четиримата заедно затворихме една вече ненужна врата, която скърцаше на вехто... 



Мога да разкажа много за седмицата, в която „Хартиена лодка в открито море“ се пръкна. За операцията, която беше блокирала всичките ми мисли и узорпирала всички страхове. За щастието, което изпитах, когато, едва отворила очи от упойката, доктор Ходжаджиков ми подари най-добрата новина! За грижите, с които ме занесоха в облаците синът ми Андрея, мама и татко, приятелите ми, колегите, целият екип на издателство „Будлея“. Катето ми се обаждаше всеки ден. В началото на седмицата предложи да отложим премиерата, докато се възстановя. Когато разбра, че няма да излезе на глава с мен, не спря да се обажда, но вече ме питаше дали съм щастлива. Колко човека ни се обаждат всеки ден, за да ни питат дали сме щастливи?

В онази седмица се случи много повече от щастие. Седмицата започна с операция в „Света Анна“ и завърши с операция в City Stage. Мисля, че никога досега не бях поемала любов в такива дози. До мен стигнаха нереални думи и писма, изумителна подкрепа, втрещяващо внимание. Когато в петък излязох на сцената, за да представя „Хартиената лодка“, видът на онези 300 човека, гледащи в мен с обич и светещи очи, ме шокира. Беше невъзможно цялото това да е за мен. Беше изключено да съм го заслужила. Говорех на автопилот и просто очаквах да свърши. Да се събудя и да се засрамя, че в съня си съм поискала толкова, толкова много! Така и не се събудих от тази операция. Операция от безлюбов. Тежка операция, надълбоко...
...
Винаги съм знаела, че ако един ден имам книга и я представям пред приятели, няма да чета от диванче, няма да анализирам и ще гледам много да не важнича. Затова реших, че ми остава единствено да се поизложа... 

Не знам мазохизъм ли е това или кофти амбиция, но рядко изпитвам удовлетвореност, ако не съм се предизвикала с нещо извън силите ми. Само онова, което ме плаши, само то ме въодушевява. Седмица преди премиерата попитах Тино дали ще се подложи с мен на този откачен експеримент да изпеем заедно едно парче. Тино по това време не беше в София и нямаше как да се видим. Дори песен нямахме, какво остава да сме репетирали. Покрай операцията не остана време да го обмисля и набързо му предложих едно парче, чийто текст вече знаех. Тино каза, че е готино и че в петък ще го пробваме. Два часа преди саундчека в петък ми прати линк към друго парче: „А какво ще кажеш за това?“ Пуснах го и ме поряза... Това беше нашето парче! Това и никое друго! Е, не знаех текста му и имах само шепа минути да го науча, но вече беше невъзможно да се откажа от него. В това време телефонът пиукаше истерично от съобщения, мейли, пропуснати обаждания и напомняния за нещо важно преди вечерта. Нямах реч, нямах обувки, нямах маникюр и нямах време да си науча текста. Само знаех, че ще го пея! Никога не съм пяла, разбира се.

Учих го, докато вървях към саундчека в City Stage. Пеех го по улиците без всякакви задръжки и без дори да се огледам. Едва имаща дъх от целия адреналин, от страха, от вълнението, от тайничката гордост, че отново действам като хлапачка. И няма години, възраст или разум, които да ме спрат да бъда себе си. Може да не е кой знае какво, но моменти като този ми напомнят, че съм достатъчно жива, за да направя всичко. За да бъда всичко. За да изпея и най-лудото си желание. 


Останалото беше взрив. От момента, в който Тино влезе с китарата си и не ме остави да се колебая нито миг повече дали да направя тази щуротия пред толкова хора до момента, в който след полунощ едва излязох през вратата на клуба заради всички цветя, подаръци и силни думи. Този взрив ме порази по най-топлия начин, който познавам. Сякаш някой беше правил луда любов с мен и сега питаше: „Е, още ли не вярваш, че те желая?!“ 


В тази книга затворих веднъж завинаги най-лудата си любовна история. Онази, която извади сърцето ми от орбита, разходи го из няколко нечувани съзвездия и после го хвърли в черна дупка да се кае. Вероятно много захвърлени сърца ще се открият в „Хартиената лодка“ и ще четат, упоени от спокойствието, че и други сърца са боляли.

Но тази книга е повече за издрапалите от черните дупки сърца. За онези, които въпреки времето, болките, греховете и непростените си мечти са намерили път към изцелението. Онези, които след страшните моменти са изровили от себе си достатъчно дързост и вяра, за да излязат и да бъдат хлапаци отново. Тази книга е за сърцата хлапаци. За хулиганските сърца, които няма да се задавят с няколко разочарования. Които ще излязат от най-лютата зима с нахално вдигнати глави и ще пеят с цяло гърло думите, които ги карат да се чувстват живи. Mad about you... 


P.S. Изписах много, а всъщност искам да кажа само едно. Благодаря! 


Заедно с Катя Антонова
























































Прерасните фотографии от премиерата са на другого чудо Татяна Чохаджиева. Няколко кадъра са от близките на сърцето ми Нина и Лу. Лу (Hara Nurin) запечата и най-готините видеомоменти от онази нощ. А портретът, с който плавам и върху самата книга, е на великолепната Alex Orange Photography.























Вижте още снимки и видео на страницата на "Солунска 16" във фейсбук.
Не пропускайте сбъдването на мечтите на Тино - точно тук.
"Хартиена лодка в открито море" може да намерите в най-добрите книжарници в цялата страна или да я поръчате на сайта на издателство "Будлея".

Благодаря ви и нека плаването бъде дълго, споделено и щастливо!

Бабо, нали няма нищо страшно?

Когато написах, че всички сме като малки хартиени лодки в открито море, не подозирах, че само няколко месеца по-късно бурята ще е толкова...