вторник, 16 август 2016 г.

Когато някой ти открадне лятото


Сангрия, пясъци, изгреви и залези, купони до зори, сбъднати мечти и други ала-бала... Клише до клишето. Не се ли преувеличава малко тая работа с лятото? То може да бъде и тъжен сезон, кво толкова. Изобщо не си длъжен да му се радваш, ако си сам и не ти е добре от това, ако нямаш планове с никого, ако нямаш никого с планове. Даже имаш право да си бесен на лятото, ако пак не е прочело красиво подредените желания в тайния ти дневник. И това не те прави мрънкащ депресиран лигльо. Не си длъжен да бъдеш щастлив само защото слънцето грее ниско, а вълните се разбиват красиво в почернелите ти колене. Не си виновен, че сърцето ти е в черупка от тъпа празнота, докато всички сентенции на всички Паулу-Коелювци гласят, че твоето щастие зависи само от теб. Те са прави – Паулу-Коелювците. Но щастието не може да се насилва. Лятото – също. То е такова, каквото е. Някои хващат пътя сами в изследване на света и самотните щастия, други са обмислили добре семейната почивка и сега стягат семейните куфари и качват семейните членове – усмихнати и безгрижни, в семейните коли, за да разпределят семейния бюджет от Слънчев бряг до втория ръкав на Халкидики. И както първите могат да бъдат щастливи или нещастни, така го могат и вторите. Нищо не е такова, каквото изглежда. За всекиго лятото е различно. За теб също ще бъде различно... Може би догодина. Може би още догодина няма да си сама. Или пък ще си сама, но няма да ти пука. Или пък ще си сама, но изобщо няма да си самотна. А сега ги пусни тея сълзи да размажат морскосинята ти спирала и прати Коелювците на кифлите им. Лятото не те задължава да си щастлива. То може да бъде най-красивият, но понякога е най-самотният период в годината. Както Коледа, както рожденият ти ден. Не е загуба на лято, ако не можеш да танцуваш точно сега. Може би е печелене на опит, а може би е печелене на време. А може би е нищо, но е твоето нищо. За което те черпя с още едно клише: „Единственото постоянно нещо е промяната.“

Преди няколко години се влюбих в непозволения мъж. По дяволите, но и той се влюби в мен. Никога не съм предполагала, че лятото може да понесе толкова тъга. Да си сам и необичан, може да е тъжно, но да си сам, а пък обичан, е непоносимо. Никога не съм вярвала в невъзможните любови. Тия Ромео и Жулиета ми се струваха такива лигльовци. Как така невъзможна любов бе, хора?! Любов ли е – всичко е възможно! И кой ви дава право да умирате, когато някой ви обича?!

Пораснах с още няколко години и с още няколко торби с болки и разбрах как така. Костваше ми три тъжни месеца юли и три от месец август и ето ви още едно клише, но да, благодарна съм за тези три тъжни лета. Умирах и гледах умиращ любим десетки пъти, докато накрая не се оказа, че може да се живее и така. Че има живот и след болката. Че има любов въпреки невъзможността. Че има любов и след любовта. Че има лято след лятото.

..някой ми беше откраднал лятото. По жесток и безмилостен начин ми беше дръпнал от ръцете любимия сезон, сякаш дърпа сладолед от ръцете на дете.

Затова си нарисувах лятото наново. Не вярвах, но се получи красиво. Спокойно, различно, посвоему възхитително. Пуснах и себе си в него - сама, но не и необичана. Без планове, но не и без посоки. Без никакви очаквания, но напълно убедена, че лятото ми тепърва предстои. И как само ще танцувам тогава!


вторник, 5 юли 2016 г.

И смехът ни събира на топка от любов...


40... Четиридесет. Четиресет. Четирийсет. Дори не знам как се пише, а ги навършвам след няколко дни. Спомням си, че в последния ден, преди да навърша 30, ме налази паника: „Никога повече няма да съм на двайсет-и... Никога повече, дори и за малко.“ Този път паника няма. По-скоро има нетърпение. Някаква смела надежда, че на четиресет-и най-после ще се успокоя. Че ще заглуша писъците на малките липси. Че ще видя сметката на постоянното безпокойство. Че ще започна да махам нехайно с ръка за неща, които нямат значение. А повечето неща нямат значение. Изобщо иска ми се малко нехайство. Да видя какво е това непукизъм. Лукса да не се тревожа за онова, което не зависи от мен.

Иска ми се, но знам, че няма да стане. Твърде много мисля, наблюдавам, допускам, попивам, отразявам. Любопитна съм. Чувствам. Енергоцентрала от чувства съм. Ако замерят нивата на емоции в мен, сигурно ще ме заградят с оранжеви конуси и знаци „Високо напрежение. Опасно за живота!“ и ще забранят достъпа до мен. И за мен! Мен обаче заграждения не ме спират и макар да съм се пържила неведнъж, се случва отново и отново да се ровя във високото напрежение. За 40 години така и не се научих да се пазя. Дори не успях да харесам предпазливостта. Същото диване съм, каквото бях и на 10 – с вечно ожулени колене, и на 20, и на 30 – с вечно ожулено сърце. Мънички неща жулят... да не мислите, че някакви грандиозни драми са ме мъчили. Всяка неравност жули, когато нямаш броня. Като се добави лудостта ми, не виждам как мога да се лиша от тревогата. Няма как с тази емоционална турбина в мен да легна по гръб върху живота и да го оставя да ме носи по течението си, а аз да бъда просто... спокойна.

Предполагам, че равносметката е задължителното клише на 40. А пък и на 40 вече не се пазя от клишета. Ако бях уникална, клишетата сами щяха да се пазят от мен. Ама аз съм най-обикновена и те ме намират, но на 40 това вече не ме притеснява.

На 40 не се притеснявам и от нищо във външността си. Прекрасно е да се чувстваш добре в кожата си, но самочувствието не се крепи върху дълги крака и стегнати гърди. То е в степента на осъзнаване на важните неща, в тежестта на опита, в способността ми да проявявам благородство и търпение, да се променям, вниквам, прощавам, забавлявам, творя и обичам.

Въобще на 40 външните белези не значат нищо. Обичах няколко много красиви момчета, но след първоначалното вълнение от техните осанки, които се носеха почти божествено над всичко и всички, винаги оставаше да ме вълнува само онова, което те носеха вътре. И днес се влюбвам директно в онова, което е вътре. Ако моето „вътре“ и нечие друго „вътре“ са добре заедно, ако им е неразделно и вълнуващо, губя представа за всички глупави детайли.

На 40 миналото няма същото значение както преди. Не пазя самолетни билети, празни бутилки, касови бележки, пожълтели бижута, избелели писма. Не хербаризирам цветя и усещания. Не вдигам цели музеи на отминали истории. На 40 носталгията е овладяна. Музеите са затворени. Миналото не е дупка, която ме дърпа назад, а основа, от която виждам по-добре напред.

На 40 все още умея да уча. Колкото повече научавам, толкова повече празноти откривам в „образванието“ си, затова продължавам с ученето. Всеки ден. На 40 знам, че добрият учител не е задължително по-голям или по-знаещ от мен. На 40 всеки може да бъде учител.

На 40 прекомерното старание ми се струва нездраво. Не драпам както преди и твърде малко неща искам „на всяка цена“. Услужливо ме застигна клишето, че истински важното се случва без напъни и че само животът може да бъде на живот и на смърт. Защото на 40 вярвам в съдбата. Все още не разбирам защо създава някои бъркотии, но поне вярвам, че тя си знае. Имам й доверие. И си давам по-малко зор да се бъркам в делата й.

На 40 не се сърдя като преди, по-трудно се обиждам и почти не се учудвам. На 40 все още се бунтувам, но мъдро. Ясно е, че хората не сме перфектни, а светът е шарен и непредвидим. Затова и планове не правя както преди. Нито строя пиедестали. Чакам, наблюдавам, адаптирам се, приемам.

На 40 интуицията е страховита сила. Играчката, без която не мога. Понякога си сменяме ролите и аз ставам нейната играчка, но играта трябва да е забавна, нали? На 40 ми е важно да се забавлявам. Не в онзи олигофренски смисъл на гулай и бездействие. Мога да се забавлявам, докато боядисвам стените вкъщи, докато пазарувам картофи, докато седя сама със себе си, а ми се иска да съм с някой друг... Чувството за хумор е мощно обезболяващо, затова гледам да имам винаги по една доза под ръка.

На 40 вече не вярвам в старостта. Тя може да надхитри тялото, но не и духа.
40 е само цифра. Отдавна не броя годините, калориите, връзките. Бях и дадох каквото можах, без да го броя и преброявам. Растях, обичах, надявах се, вярвах, давах, взимах, учих се, плаках, смях се, променях се и пак обичах. Експериментирах и флиртувах с промяната непрестанно. Понякога тя беше лошичка към мен, но отдавна вече не броя и болките. 40 е само цифра. Не зная на колко съм. Днес например съм на 9.

Някакви екзистенциални терзания се опитват да ме накарат да сбръчкам чело от време на време, но кремът ми за лице е прекалено скъп, за да им позволя да ми образуват бръчки. Не че се плаша от бръчки – обожавам бръчките от смях, те са украшение. С бръчки от смях жената остарява като катедрала, а не като барака. Няма да ревна и при вида на поредния бял косъм. Нося същите дрехи като преди 20 години, но съм се лишила от излишните суети. Все още танцувам боса в кухнята и пея високо в колата, но вече не се притеснявам, че някой може да ме види и да ми се смее. Мнението на другите вече не е толкова важно, но пък се научих да чувам по-добре мнението на важните.

Някъде прочетох, че на 40 жената си знаела цената. Ами не, аз не си знам цената. Всъщност нямам цена. Безплатна съм за важните ми хора, а за останалите съм ненужна. И на 20 си нямах цена, и на 40 нямам. Липсва инфлация, а също и промоция. Може да съм старомодна, но не се продавам. Затова пък мога да принадлежа... Мога да разменя „аз“ срещу два пъти по-ценното „ние“. Мога да се слея, мога да се разтворя, мога да се конструирам по нов начин в него. Мога да се трансформирам в половината от едно по-добро цяло. Не защото не съм цяла и сама, а защото, когато обичам, ставам по-добрата версия на себе си. На 40 мога да се смея с глас и в собствената си компания, но все още си представям, че някой е с мен. И смехът ни събира на топка от любов.

На 40 съм топка от любов. И нямам търпение да стана безотговорно щастлива жена на 40. Скандално влюбена. Гръмогласно смееща се. Жена без възраст. Чувстваща, пулсираща, цяла.


сряда, 1 юни 2016 г.

Това май прилича на щастие


Питат ме защо не пиша напоследък. Пиша, но само в главата си. Ако знаете каква купчина от хвърчащи листове съм заформила там. Не ги събирам, не ги озаглавявам, не ги пазя, свободни са да тичат след вятъра. Писаните думи ме товарят напоследък. Отварям стари страници от този блог и се учудвам каква тежест съм успяла да стоваря тук. Натъпкала съм това място с толкова сериозност, чак малко ме е срам. Но всяко нещо с времето си, казват. А времето зад мен беше такова. Нещата изглеждаха по-сериозни, отколкото ми се иска. Странно, защото днес помня само лекото и хубавото, сякаш друго нямаше. Единствено думите седят тук и ми напомнят за някакви болки. Забравих за болките и щом забравих за тях, ми олекна. Толкова ми олекна, че всяка по-категорична дума днес звучи фалшиво.

Затова не пиша напоследък. Твърде ми е безгрижно, за да се грижа и за думите. Наблюдавам живота и му намигам, когато и той ме погледне. Не го записвам, не гоня нищо, не искам нищо, нищо не ми липсва. Това много прилича на щастие, но не се наемам с толкова сериозни твърдения. А и щастието е ангажимент. Все едно да вървиш по тънко въже с кристална чаша върху главата си. Ако чашата падне, падаш и ти. А пък толкова трудно си закрепил тази чаша отгоре си, толкова си инвестирал за единия й блясък, че краката ти треперят от ужас колко дълго ще успееш да я задържиш. Ами да, тя е красива, ценна е, доставя ти удоволствие, дори прави ореол над главата ти. Би била перфектната спътница, ако нямаше този недостатък да пада и да се чупи лесно. И понеже на 40 знам много по-добре отколкото на 20 колко чуплив е кристалът, ми коства още по-сериозни усилия да го крепя върху главата си. Страхувам се да го имам, защото се страхувам да го загубя. А аз малко се уморих от усилия и от загуби. Иска ми се просто да се порея над нещата. Да си похвърча безотговорно над бита и над сложните въпроси. Да ходя по въжета, но и да скачам в реки, да тичам бясна и гола по плажа, да поемам в неочаквани посоки. Да се смея, ето това искам! А пък кристалната чаша, ако харесва моята компания, нека се търкаля безгрижно наоколо. Ще внимавам да не се спъна в нея. И тайничко ще я обожавам.

Толкова години пиша за любов, че сигурно се чудите как така днес искам да тичам сама. Не искам сама, но го мога. Любовта пак си е тук, тя винаги чака да ми се качи на главата. Различното е, че днес не потъвам в дълбокото й неизвестно както вчера, нито имам нужда да я вадя оттам с тежки думи. Даже, ако някой ми даде да хвърля някакви любовни зарчета, ще си я пожелая мълчалива. Ще си я пожелая тиха и просто устроена. Като врабче. Като жълт балон. Като шепа бонбони в джоба. Любовта ми днес няма нужда от думи. Всъщност тя е станала странно търпелива. Не хуква наникъде, без да я повикат. Не пише гръмки текстове и не слуша тежък джаз. Хванала е ритъма на времето и не бърза да го изпреварва. Готова е на щуротии, но вече нищо не е на всяка цена. И тя като мене се рее. Шляе й се и за първи път от години не гони никаква цел.

Ами да, годините опростяват нещата. Ако някога съм искала да докосна звездите, днес ми стига да се събудя в топло омачкан креват и, протягайки се, да докосна нещо оставено за мен – тениска, книга, чорап, изрезка от вестник. После да се изхлузя мързеливо изпод завивките и да открия, че масата в кухнята не е такава, каквато я оставих снощи. Не, не искам бележки върху хладилника, нито откраднат люляк във вазата. Не искам поезия, романтика и сладки клишета. Това не е любовта, която искам. Искам тя да се рее над мен и да не ми дава да залитам от страх по въжето. Искам да прави нещата простички. Ръце. Сутрини. Мръсни чинии. Споделена безметежност. Мъркаща котка. Детска беля. Черно-бял път. Цветни облаци. Пясък в палатката. Спукана гума. Сандвич във вестник. Късно кино. Закуска на пазара. Влак. Еднакви кецове. Ключ. Искам любовта да има ключ от дома ми. Да има своя чаша в кухнята ми. Пък нека я оставя немита. Със забравена глътка кафе. Ще стана, може да измърморя нещо, докато я мия, но няма, и ще тръгна за работа. Изпила съм само глътка кафе, но ми стига. Животът е толкова простичък.

photo@blackswandive.tumblr.com

четвъртък, 28 април 2016 г.

Утре може всичко да възкръсне


И тази година не постих. И тази година направих много грешки. Въпреки това тази година е различна. Тази година подложих душата на основно прочистване. Оказа се такова блато там, че няма да ми стигнат нито великденските пости, нито топлите дни да проветря и подредя. Но съм започнала и нищо не може да ме откаже. Трудоемко е, болезнено, мъчно изхвърлям някои неща, но продължавам. Ще търся истината, нищо че вече не вярвам в нея. Ще търся чистотата, нищо че е крехка и се изплъзва лесно. Ще се отърва от болките, нищо че днес съм им благодарна. Ще ровя в грешките си и ще ги прощавам една след друга, нищо че някой ден ще ги допусна отново.

Прочистването, оказа се, е самотен процес. Като поста, като висенето на кръста, като колениченето пред него. Промяната, осъзнаването, борбата – ние винаги сме сами в тях, дори ръката на ближния да е наоколо. Както сме сами в смъртта, както сме сами в раждането. До скоро все търсех да се хвана за нечия ръка в трудното. И бях разголила ненужно душата си. И бях допуснала през нея да минат непознати. Един я подритна, друг я разкъса, трети я погали и отмина. Бях се подложила на открита дисекция и никой не отказа да порови със скалпела. Но не са виновни тези, дето размахват скалпела. Виновен е този, който им дава материал за дълбане. На никого не се сърдя, напротив. Колкото повече хора минаха със скалпела, толкова повече научих за хората. Но сега трябва да закърпя душата сама. Без много приказки, без остри предмети и без обли надежди.

Живея на улица, която в момента се ремонтира основно. Първо направиха дълбоки дупки, за да подменят тръбите за вода, после запълниха дупките с някакъв временен материал и докараха огромни машини, с които прокопаха нови, още по-дълбоки дупки. Онзи ден разбиха целия тротоар и всичко потъна в кал и прахоляк. Хората минават трудно по улицата и никой не си тръгва от нея с чисти обувки. Всеки ден чувам вбесени коментари и ругатни, а повечето хора започнаха да я избягват. Стана мръсна, грозна, разбита и самотна улица. А аз седя в края й и гледам с възторг нейното разрушаване. Разрушаването й е величествено. То е единственият начин тази улица да се съгради наново, да стане здрава, красива, пълнолюдна и горда.

Несъзнателно минах през същата разруха в себе си и днес седя в началото на моята разбита улица без строителен план и без бригада, но с твърдата решимост да построя нещо здраво и добро. Цялата ремонтна работа трябва да свърша сама. Ще бъде кално, уморително, опасно, ще изглежда така, сякаш тази работа няма край. Но трябва да я свърша. Трябва да подредя всичко и да продължа по здрав и гладък асфалт.

И макар че тази година не постих, мисля, че направих нещо по-добро за своята вяра. Започнах с прочистването вътре в мен. Започнах, като пуснах всякакви суеверия да си ходят. Не черните котки и счупените огледала – никога не съм вярвала в тях. Точно обратното – пуснах белите знаци и добрата интуиция. Прекалено дълго имах доверие в тях и им позволявах да ме водят. Дати, планети, случайности, сънища, знаци по пътя, звуци в тишината. Да, има ги и може би означават нещо, но аз съм твърде малка и твърде незначителна, за да знам какво предвещават. Продължавам да вярвам, че успоредно с нашия свят съществува и друг, невидим, но аз повече не искам да разчитам на сигналите му и да си въобразявам, че зная дори малко за него.

Не, не съм станала скептична, нито съм станала внимателна - тези черти противоречат напълно на характера ми. Само насочих цялата си вяра към това, че животът е непредвидим и дори да иска понякога да ни каже нещо – със знак или случайност, това може да не е последната му дума. Започнах да виждам по-малко знаци, но започнах да срещам по-често Бог. Започнах да усещам вярата си в Него по-осезаемо отвсякога. Започнах да го срещам в дребните, в реалните неща: момиченце с небесен глас, писмо от нечия добра душа, очите на кучето ми, когато го оставям за няколко дни. То не знае, че няма да ме има, но очите му някак са разбрали. В очите му е Бог.

Бог е непонятната любов, пречистващата тъга, крехкото щастие. Бог е малък миг, който има силата да съгражда след огромна разруха. Бог е ръка, която обещава повече от всички думи. Бог е вопъл, искра, отражение, стряха. Бог е усещането за издигане, когато крачиш сред останки и пепел. Бог е очакването за зазоряване, когато земята е спряла да се върти по време на бездънна нощ. Бог е песен, която те преняса там, където никой не обещава, че ще стигнеш. Бог е филм, който те пронизва до дълбочина, която не си знаел, че е част от теб. Бог е пътуване. Не спирка, не цел, не превозно средство. Бог е пътуване и ако днес не виждам улица, по която да тръгна, утре може всичко да възкръсне. 


вторник, 19 април 2016 г.

Ако трябва да дам само един съвет на детето си



Eдин ден синът ми, който имаше задача от театралната школа, в която играе, ме попита: „Мамо, ако трябва да ми дадеш само един съвет, какъв ще е той?“


Няма по-трудни от въпросите на децата ни. Първосигнално на майката в мен й се прииска да отговори: „Да бъдеш мъдър!“ Обаче това не е особено мъдър съвет към дете. Мъдростта идва с опита, с раните. Мъдростта е тъжна, ако дойде още в детството. Затова реших да му кажа: „Да бъдеш добър!“ Но достатъчно ли е да бъде добър? Голата доброта е уязвимост, а често и слабост. Искам да е добър, но искам и да е силен, любопитен, щур, сърцат, открит, стремителен. Всъщност искам той да бъде много повече от добър. Затова му казах: Ако трябва да ти дам само един съвет, той ще е: „Бъди изключителен!“ Бъди изключителен във всичко, малкият!

Бъди изключително добър! Да бъдеш добър, не означава да подадеш дясната си буза, когато те зашлевят по лявата. То означава да простиш и да бъдеш достатъчно добър към себе си, за да не подаваш и другата си буза. Напускай хората и местата, които те раняват. Напускай всяко нещо, което те провокира да не си добър. Бягай от негативни и мнителни хора. Не се увличай по конспиративни теории, не се подавай на внушения, в които доброто ти сърце не намира себе си. Не бъди близък с арогантни, с нахални, с интриганти, с хора, които лъжат и манипулират. Бягай от завистници. Не се задържай край онези, които волно или неволно ще вселяват страх у теб. Съдниците също са излишни за живота ти. Добрите хора знаят как да критикуват. Те го направят с внимание към чувствата ти, без да оставят у теб усещането, че си недостоен за нещо.

Достоен си за всяко добро, но трябва да бъдеш изключителен! Нищо не идва даром, а ако дойде, заслужи го след това. Научи се да заслужаваш щастието си и да бъдеш благодарен за всяка негова проява. Бъди благодарен за всеки миг лекота. За всяка добра дума. За всяка необикновена среща. За всяка загуба, която ще те отведе към нещо по-добро за теб. Вярвай! Вярвай в доброто и бъди изключителен в тази вяра! Ще те мислят за наивен, за глупав, не обръщай внимание. Няма вяра и няма добро, които да бъдат излишни.

Понякога няма да можеш да преценяваш хората и ще раздаваш обичта и доверието си на такива, които може изневиделица да те стъпчат. Много хора злоупотребяват с добротата. Някои направо я ненавиждат. Ще допускаш да те раняват, защото съм те учила да бъдеш доверчив. Не се страхувай от болката! Научи се да растеш с нея и да я превръщаш в мъдрост. Болката изпълва някои хора със злоба и желание за мъст. Други – с дълбоко разочарование, подозрителност и боязливост. Като майка трябва да те науча да си предпазлив и да подхождаш със здравословен скептицизъм. Така трябва да учат майките, но аз... Аз искам да си изключителен! И когато срещнеш дявол в човешки образ, да повярваш в доброто у него. Ако той въпреки това те прониже с рогата си, не го вини. Прости му. Аз мисля, че няма лоши хора, има само нещастни и самотни хора. Повярвай, че те е наранил заради собствената си слабост, пожелай му сила и щастие и си тръгни от него. Може да ти се прииска да бъдеш нечия промяна и спасение, но не жертвай и частица от добротата си за някой погубен. По-добре си тръгни, добротата ти ще послужи някъде другаде. Напускай без злоба, без омраза, напускай с прошка и с твърдост. Бъди изключителен и в лице, и в гръб към хората!

Показвай уважение дори на тези, които не го заслужават, но никога не бъди сервилен. Търси в себе си разбиране към всекиго и към всичко, бъди благосклонен и търпелив, но не бъди безгръбначно снизходителен. Бъди великодушен, но не бъди мекушав. Оказвай помощ и бъди покровител, но не подчинявай ничия слабост и не се опивай от ничия нужда.

Бъди изключителен във всяко нещо, с което се захващаш. И се захващай с всяко нещо, за което мечтаеш. Не се бой от твърде смели мечти, напротив – надграждай ги! Не спирай да учиш. Каквото и да постигнеш, никога не изпадай в самодоволство. Винаги може повече. Рискувай! Рискувай за сърцето и мечтите си всичко освен човешкия живот – своя или на някой друг.

Бъди водач! Не началник, не главатар. Не ти е нужна власт на документи. Заслужи авторитет и бъди вдъхновител! Не се сливай с тълпата, отличавай се от нея! Бъди новатор! Вярвай на клишета, но не ги употребявай, а измисляй нови. И да ти казват, че няма такава дума или че твоята идея е абсурдна, не слушай, а дерзай! Полагай начала! Измисляй нови думи, прокарвай нови пътища и се бори за своите идеи, особено за абсурдните. Дори да не си гениален, мисли като такъв! Не приемай теореми на готово. Допускай невъзможни гледни точки. Ничие чуждо мнение не трябва да е последното ти мнение. Попитай всички, на които вярваш, постави своето мнение до техните и позволи на интуицията си да избере кое е правилното. То е правилно за теб и това ти е достатъчно.

Бъди изключителен и когато се проваляш! Не се проваля само този, който се е страхувал да опита. Поставяй грижливо грешките под краката си – в началото няма да ти е комфортно, но ще видиш как един ден грешките ще те издигнат да виждаш от по-високо. Превърни ги в най-силното си оръжие на успеха, в най-здравия си трамплин. Падай, ставай, продължавай и никога не спирай, никога не тръгвай назад! Не се плаши от промяната, но не бъди краен. Да си смел не е равносилно на това да си безумен. Дръж се за тънката линия между противоположните крайности. Играй си с тях, но не ги подценявай. Просто бъди по-добрата крайност!

Не пропилявай нито един ден от живота си в посредственост! От начина, по който пиеш кафето си до начина, по който взимаш съдбовни решения, бъди изключителен! От събуждането сутрин до срещата със сънищата вечер бъди изключителен! За някои хора слънчевата светлина се измерва единствено с прогнозата за времето. Забрави прогнозата! Влюби се във времето! И го виждай! Виждай го по свой собствен начин. Никой друг няма твоите очи и твоето усещане за времето и за света. Навън може да е мрачно, сиво и тихо, но ти да видиш цяло шествие от шарени светлинки в уличните локви. Никой друг няма твоя свят. Затова, ако искаш и твоят свят да бъде изключителен, виждай го като такъв!

Можеш например да кръщаваш времето. Аз кръстих днешното утро Мария. Днешното утро роди за мен една силна надежда и постла покривите с вяра. Днешното утро ме прегърна майчински със златната светлина в края на хоризонта и с крехката птичка върху отсрещния комин. Не ме питай защо, но днешното ми утро беше Мария. Ти сам кръсти своето. Или му наречи звук. Или го събери в рамка от нежност и безумие. Или го пропътувай с влака до Лисабон. Твоето утро е само твое. Никоя прогноза за времето няма как да го предвиди. Бъди изключителен и то също ще бъде. Утре отново.

Не бъди дребнав, макар че следващите ми думи ще ти се сторят дребнави. Не излизай рошав от вкъщи. Не ходи раздърпан, омърлян, безличен. Уважавай тялото си, но не защото съдели за книгата по кориците... Уважавай го заради себе си. Обличай го с дрехите, които те изразяват и се грижи за него. То ще те носи през годините, то ще търпи заедно с теб несгодите и ще трепери от вълнение пред чудесата. И да не ти пука за модата! Модата е за хора без въображение. Ако така ти харесва, облечи риза за 3 лева от секънд хенд и панталон за 200 лева от бутика на някой засукан французин. Бъди над модата, над снобите, над чуждите критерии. Бъди изключителен до копчето на вътрешния си джоб. Но най-вече внимавай с обувките си. Не питай защо, просто бъди!

Ако ти е трудно да разбереш за какво ти говорих дотук, не се тревожи. Един ден ще срещнеш Любовта и всяка дума ще придобие ясно съдържание. Целият ти живот ще се роди наново и ще вземе формата на Смисъл. А ти ще се почувстваш както никога преди. Пораснал и смален, силен и слаб, жив и възкръснал. Веднъж срещнал Любовта, всичко друго ще започне да изглежда незначително и в същото време възможно. И ти никога повече няма да можеш да живееш без Нея. Затова единственият възможен начин да обичаш е да обичаш като никой друг. Ти сам ще откриеш как. Запомни само, че Любовта е раздаване. Не даване, синко. Ще даваш на децата си, на родителите си, на приятелите си, на изкуството, на вселената. В любовта ще се РАЗДАДЕШ! Ще се раздадеш като комат хляб и топла супа за бедните. Като подслон и одеяло за бездомните. Като кръводарител за нуждаещите се. Като спасител за давещите се. Като човешки орган за умиращите. Дай всичко на Любовта! Премини всички граници, стъпчи всички страхове, пребори всички препятствия и не спирай, докато не стигнеш съвършенството й. Само така можеш да направиш света по-добър... Бъди изключителен в Любовта, дори да си съвсем обикновен във всичко друго. Когато откриеш своето момиче, стисни го здраво в ръцете си и никога не го пускай. Бъди света й, подари й своя. И заедно направете света изключителен!

вторник, 29 март 2016 г.

Не зная какво е да обичаш себе си


„Обичай себе си, обичай се повече...”
Напоследък го чувам толкова често, че се зачудих кое кара приятелите ми да мислят, че не обичам достатъчно себе си. Истината е, че никога не съм разбирала този съвет. Нима можем да се мразим или да сме безразлични към себе си?!

Какво означава да се обичаме? Ако един ден синът ми попита, не зная какво да му обясня. Не харесвам самовлюбените. Далечни са ми и твърде самоуверените. Напротив – старомодно ме привличат скромните. Откривам някакъв мощен чар в онези, които могат много, но никога не са достатъчно доволни от себе си. Не смачканите и потиснатите. Харесвам хората, които с всяка крачка се опитват да надскочат себе си. Хората, които умеят да виждат превъзходството на други хора и да се мотивират от него. Хора, които ще се вслушат във всяка критика, дори да им се струва несправедлива. Хора с чиста градивна амбиция, в същността на която е единствено стремежът към по-добро. Те дали обичат себе си, щом не си вярват достатъчно? Дали се обичат, щом се подлагат на неудобството рядко да са доволни от себе си и често да се самобичуват?

Чувала съм, че за да обичаш някого, трябва да обичаш себе си. А защо да не е вярно обратното? Защо любовта ми към другите и към всичко заобикалящо да не е от любов към мен самата? Може да не знам какво е да обичаш себе си, но знам да обичам.

Обичам утрините. Обичам как всичко започва наново. Всяка сутрин след събуждане имам десет минути, в които не помня какво е било вчера и има само днес, при това отначало! Днес е най-важният ден от живота ми. Утре днес ще бъде непоправимо, а предпочитам да бъде незабравимо. И днес това зависи от мен. Обичам тези десет минути, в които започвам да пиша най-важния ден от живота си – започвам да пиша своето днес. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в тях.

Обичам, когато забравям какво ме е наранило и си спомням само какво ме е направило щастлива. Обичам да забравям лошото. Времето помага да го пусна. То ми показва, че лошото е преходно. Доброто не е, защото не го забравям. Нося го със себе си, пазя го и съм тежка от добро. Щастливо тромава от хубави спомени. И лакома за още! Обичам вкусното съдържание на паметта си. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в него.

Обичам втория шанс. Дълбоко ценя умението да признаеш: „Не бях прав!” Не обичам извиненията, но обичам същинското проумяване, че съм сгрешила. Обичам съзнаването, че никой не може да бъде безгрешен. Това ме прави по-спокойна към грешките и по-смела в решенията. Дълбоко ценя и умението да кажеш: „Прощавам ти!“ Особено когато успееш да го кажеш на себе си. Обичам втория шанс, който всеки заслужава. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в него.

Обичам присъствието на точно тези хора в живота ми и отдръпването ми от други. Харесва ми да плувам сред стадо от весели делфини, които виждат колко красиво е морето, а не колко опасно дълбоко е. Споделеното с тях плуване прави морето уютно като дом. Те са тези, които ме мотивират, с които мога да бъда себе си, с които и в буйно, и в спокойно море мога да разменям уроци, разбиране, мечти. Обичам как стадото расте, как става още по-голямо и по-весело. Обичам избора си на точно това стадо и бягството си от други стада, сред които трябваше да свивам перките си, а морето беше наистина опасно. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в този избор.

Обичам пролетните надвечери. Натрупал си още един ден с изживявания и е време да се порееш без цел и без посока. Пролетните надвечери открехват първи прозорците. Сменят тежките гозби със зелени салати, червеното вино – с бяло и розово. Поставят първите зюмбюли на масата. Засилват глъчта от улицата. Обичам онзи момент, когато вдигаме очи към небето и ахваме: „Я, виж колко по-късно се стъмва вече!” Пролетните надвечери са подранилата светлина на доброто, което предстои. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в тях.

Обичам простотата. Бяла чаша. Бяла врата. Черен път. Тишина, споделена от двама. Зелена поляна. Каменна чешма. Бистра вода. Спокойна песен. Думи, ненужни, но чути. Жестове, непоискани, но подарени. Хармония, лека като капчица роса върху рамото на пеперуда. Обичам простотата. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в нея.

Обичам хората, но обичам и времето сама със себе си. Днес то е същото, каквото беше и преди 20 години. Босо време. Щуро, фантазьорско, пеещо. Или тихо с шепота на книга. Дълбока чаша с кафе до ръцете ми, докато те пренасят чувства върху белия лист. Сладко съзерцаване на самотата. Превръщането на детинските ми лудории в съзряване. Обичам порастването на детето в мен, обичам и съхраняването му. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в двете.

Обичам нощите, всички нощи. Обичам светлинките от прозорците, мъждеенето на уличните лампи и нощната бодрост на вятъра. Обичам времето за споделяне. Обичам „Как мина денят ти?“. Обичам времето, в което всичко трудно става незначително, а всичко хубаво – по-значимо. Защото е поделено с човек, за когото е важно как е минал денят ти, кой те е зарадвал и кой те е наранил. Обичам спокойствието на нощта. И закрилата на истинската обич. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в тях.

Обичам любовта. Обичам да обичам. Обичам да бъда обичана. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно любовта се съдържа в мен.


                                                                      photo: explainmeplease.tumblr.com

вторник, 15 март 2016 г.

Тук съм посяла любов и тук ще я жъна

Фотография: Красимир Андонов за Eat Travel Loove  

Покрай честванията на 3 март отново изтече доволно количество патос. Докато пусках покрай ушите си речите на политиците, се замислих какво изпитва едно дете към България. Възпитава ли се патриотизмът, или се придобива. Или първо се възпитава, а след това се придобива в някаква по-осъзната форма. Нашето поколение беше възпитавано в патриотизъм, основан главно на миналото ни, на подвига на историческите ни личности и на абстрактната представа, че сме потомци на велик народ, разпростирал се някога на три морета. Бяхме учени, че родината е наша майка, Майка България. Всяко българче наизустяваше родолюбието през думите на Вазов, Славейков, Джагаров, Далчев. Всяко българче беше учено да произнася гордо: „син съм на земя прекрасна, син съм на юнашко племе.“ Сега този инструмент за възпитание ми изглежда архаичен. Историята и изкуствата формират идентичност, но не мисля, че са достатъчни, за да посеят отговорност и мотивация. А пък и от нашето детство до детството на нашите деца изтече много история, България се промени коренно, ние и децата – също. Видяхме как много българчета, учени да редят на висок глас думите на Вазов, след това порастваха и протягаха синовни ръце към своята Майка, за да потърсят нейната закрила, а ръцете майчини оставаха затворени и безразлични. Бедност, безработица, мутри, хаос, корупция, липса на перспектива, загуба на ценности – такъв дом предлагаше дълго Майката на своите деца. Затова те избягаха от тази майка и потърсиха мащехи. Дали са щастливи в ръцете на своите мащехи, не зная. Аз останах тук, но не заради тази майка, а въпреки нея. И щом останах, си обещах: „Няма да мрънкам!” Когато човек прави съзнателен избор, той поема отговорността за него. Ако не ми харесва нещо тук, мога или да го променя, или да се адаптирам. Но не и да се оплаквам.

Всъщност родината е абстрактно понятие. Какво е родината? Държавата? Историята? Корените? Територията? Езикът? Идентичността? Някои хора величаят миналото, но се срамуват от настоящето. Или пък обичат природата, но ненавиждат управниците. Зададох си този въпрос по начина, по който бих го задала на детето си: какво е това, заради което аз обичам България днес? Тя не е моя майка и няма да уча детето си, че е негова. България е мястото, на което сме родени и където живеем. Искам синът ми да познава историята й – и хубавото, и лошото от нея. Искам да познава големите й умове, смелите й сърца, достойните й хора и сам да избере на кого от тях да подражава. Искам да умее да вижда хубавото тук и да не се оплаква от лошото, а да има съвестта да го поправя или мъдростта да се адаптира към него. Искам, когато детето ми тръгне по света, да не изпитва срам от света, от който е тръгнало.

И не, не искам да втълпявам на сина си псевдопатриотизъм. Не харесвам кухите фрази, които през годините меняха партийната си принадлежност, но не и двуличието си. Всеки ден уча детето си, че думите не значат нищо, ако действията не ги потвърждават. Нека той познава поетите ни и техните чувства, но не искам да ги наизустява. Нека има свои чувства. Не заучени, не въображаеми. Любовта е вярност, грижа, жертва, безкористност, но всички те се задвижват по някакви реални причини. Искам синът ми да има своите реални причини да обича корените си и мястото, на което е роден. Не тези на Ботев и Вазов, не моите.

Моите причини да обичам живота тук може да не са вашите, може да не са и тези на детето ми, но те са реални причини, а не въздушно патриотарство. Те не са в дебелите книги по история, не са в музеите и в народното ни творчество. Моите причини да обичам да живея тук не са националните ни герои, Панагюрското съкровище, бистришките баби, Свещарската гробница. Още по-малко родолюбието ми минава през Стоичков, Гришо Димитров или слабостта на Сталоун към родината ми. Благодарна съм, че националната ми гордост може да бъде подплатена с основания, но любовта ми към тази страна е нещо различно. Тя не е музеен експонат, артефакт или нечие чуждо постижение. Любовта ми към България е много лична. Тя е равна на живота ми в България. На ежедневието ми, на надеждите ми, на възможностите, които мога да открия и да догоня тук.

Любовта ми към България е любов към моите хора, а те са топли, умни и весели, виждат най-първо светлата страна на живота и никога не казват „хубава работа, ама българска“. Моите хора пътуват, учат и имат мечти. Те не мрънкат и не чакат нищо наготово. Те работят здраво, те гласуват, те участват в обществения живот, те грижливо угасват огъня, когато сме в планината, и възпитават децата си в отговорно отношение към околния свят. С тях сме заедно и в доброто, и в лошото. Като едно голямо семейство. Да, тук е моето голямо семейство, затова обичам и аз да бъда тук.

Любовта ми към България е в лекотата, с която стигам от една величествена планина до друга. Тя е в топлината на нашето море и в коприната на пясъците ни, тя е в малките градчета с калдъръмени улички, сгушени във всички краища на страната, в уюта на черквите, в хладината на кладенците. Тя е във вкуса на домашното ни кисело мляко, на лютата нашенска ракия, на сладките ни домати, на сочните ни праскови. Тя е в смокиновата алея на Созопол, в обичните ръце на родопските баби, в квасения хляб и широките сърца на моите приятели в Еленския балкан. Тя е в езика, с който работя, с който създавам и с който обичам. Тя е в начина, по който се променя градът ми всеки ден. Току се пръкне някое кокетно магазинче за подправки или галерия с чудно хубави предмети, излезли изпод нечии талантливи български ръце. Любовта ми към България е в шанса да срещам толкова талантливи хора тук, толкова страст, толкова шареност. В шанса ми да работя това, което обичам, без да съм роб на някаква бездушна корпоративна машина. В шанса, дори да работя много, да имам време за всичките си шантави занимания, пътувания, промени. В шанса да бъда сред свои. Да, тук съм сред свои и това ми харесва.

Тук са спомените, които обичам. Тук са родителите, без които не мога. Тук са пътищата, по които съм летяла. Тук са и грешките, от които съм се учила. Тук съм създала дома си. Но преди всичко тук виждам бъдещето си. И да ви кажа, вярвам, че то ще е по-хубаво дори от миналото. Това не е кух оптимизъм, нито напомпан патриотизъм. Просто тук сърцето ми е пуснало корени и расте щастливо. Тук съм пораснала по всички възможни начини, тук съм градила, тук съм посяла любов. И тук ще я жъна.

Текстът е публикуван в сп. "Всичко за жената"




вторник, 16 февруари 2016 г.

Ако мога да съм птица, ще бъда птица


Казват, че съм луда, но нито веднъж не съм го чула с лошо. Казват го хората, които ме обичат, затова тази лудост ми е още по-скъпа.

Нормалността е нещо прекрасно. Нормалността е здраве, добър тонус, стабилни нерви. Нормалността е обратното на летенето. И затова е обратното на турболенцията. Нормалността е разумно, безрисково, плавно движение по линията на живота. Позитивно мислене. Благоразумие. Здраво стъпили на земята крайници. Нормалността е придържане към правилата... на другите. Нормалността е равен пулс. Равна усмивка. Равно сърце. Нормалността води до нормален живот. А нормалният живот, предполагам, е златната среда между доволството и примирението.

Нормалността е аршинът на възрастните. Тяхната тапия, че са минали в по-горен клас, че вече не са хлапета, готови на приказни щуротии. Понякога и аз съм нормална. Но когато не съм, е толкова по-интересно...

Не че не искам спокоен и подреден живот. На моменти се уморявам от своя – един безкраен наниз от емоции, стремежи, вълнения. Постоянно съм в нисък старт, готова за поредното надбягване с рутината, вечно устремена към някоя щура мечта. А мечтите са на високо, затова високото ме привлича стихийно. Влече ме с красотата, не с опасността. Но пък колко опасно ме влече красотата понякога!

Сигурна съм, че зная какво изпитват лудите, застанали на края на някоя свръхвисока скала. Съзнаваш, че ако направиш още една крачка, ще паднеш и ще умреш, но толкова ти се иска да изпиташ безпределния възторг от полета, че не ти идва наум защо трябва да се дръпнеш назад. Омагьосан си от възможността да погледнеш на целия свят отвисоко и всяко дребно, нищожно терзание да се стопи в далечината под теб. Прекрачиш ли тази граница, си съвършено свободен. Късаш с всички ограничения, загърбваш всички стереотипи и политаш над страха си – онзи, който разделя живота ти между щастието и благоразумието. Може да паднеш, даже е съвсем сигурно, но ще паднеш, след като си летял, а не след като си пълзял цял живот време.

Не, нямам самоубийствени страсти. Влече ме смелостта. Интересува ме дързостта да предизвикаш себе си. Да се поставиш на ръба на скалата и да разбереш колко струва смелостта ти. Вълнува ме моментът, в който гръмките думи замлъкват и действията стават по-смели дори от намеренията. Вълнува ме човешката потребност да се покатериш над обикновеното удобно и практично съществуване. Вълнува ме копнежът да се извисиш над всичко, замахът на волята да разтвориш криле и да се сбогуваш с шаблоните и балансите. Вълнува ме величието на решителността. Онзи момент от живота, когато инстинктът става по-могъщ от разума и ти се осмеляваш да го последваш. И политаш...

Полетиш ли веднъж, няма връщане назад. След като веднъж си вкусил сладостта на летенето, тривиалното ходене по земята за теб ще бъде затвор. Очите вечно ще те дърпат нагоре, жадни да бъдат очи на птица отново. Нямаш вече място в сивата проза, скован от безразличие и обикновеност. Ако се върнеш там, ще имаш сигурност, но няма да имаш хоризонт. Ще бъдеш пометен от непосилната тежест на слабостта си. Ще бъдеш премазан от липсата на усещането, което можеш да имаш само когато летиш. И вече нищо не ще бъде толкова красиво, колкото изглеждаше отгоре... Немислимо е да се връщаш. Продължаваш и летиш, по-уверен от всякога. Какво като някаква си физика твърди, че летенето ти трябва да завърши с падане? Ти си достатъчно луд и смел, за да я опровергаеш. И дори да паднеш, да не умреш. И дори да загубиш крилете си в сблъсъка с природните закони, да се изправиш и да си ушиеш нови криле. От пясък и сълзи, от кал и любов, от смърт и непримиримост.

Влече ме тази непримиримост. Може един ден да ме затрие, но не мога да спра да се вълнувам от нея. Има някакви общоприети закони. Официално ги следваме, неофициално ги презираме. И не говоря за това колко е важно да бъдем внимателни към другите, към природата, към всяко добро. Говоря за законите, които заповядват на собствените ни сърца как да чувстваме и как да живеем. Докъде да стигаме и откъде не бива да се хвърляме. Никой не може да пише закони за сърцето човешко. Знам го, защото аз опитах да се подчиня на тези закони, но сърцето ми, непокорното, отказа. И ме поведе към пропастта. Но вместо в пропаст се озовах в небе от безкрая. Озовах се в свят, който никога нямаше да докосна, ако бях останала на земята. Свят, в който всеки камък имаше формата на сърце, а сърцата имаха способността да разговарят без думи. Летях, пияна от възторг и лудост. Летях по-щастлива от всяка жена със спокоен и подреден живот. Летях по-детска от всички Пипита и Питър-Панове. Летях по-обичана от живота и от щастието. Летях и беше красиво. Освобождаващо. Величаво. Незабравимо. Нищо не може да се сравни с такова летене!

Разбира се, накрая паднах. Знаех го от самото начало. Знаех, че престъпвам нечии закони. Че си позволявам немислимото. Че си играя с огъня, с дявола и с всички свои ужасяващи страхове. Знаех го, но не спрях сърцето да извърви своето и не съжалявам. Сърцето ме отведе до най-красивото място в света, макар да знаеше, че то ще бъде най-наранено при падането.

Паднах и се счупих. Сгромолясах се на милиони мъртви части. Лежах безжизнена върху студената земя, а очите ми – неуморимите, продължаваха да гледат нагоре и да търсят траекторията на най-съкровените спомени от моето летене. Тогава се сетих за онази легенда от „Птиците умират сами”: „... за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва, заслушан, и дори Бог на небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка… или поне така е според легендата."

Така започна моята лична легедна на върха на скалата. Днес стоя там, обрулена и сама, с кървящ шип в сърцето и чакам вятъра да довее някоя нова посока. Какво като вече съм умирала? Извисена над своята агония, чакам да полетя над света ни отново.


Текстът е публикуван в сп. "Всичко за жената"
Illustration: Daniel Egneus

вторник, 2 февруари 2016 г.

Нарисувай края, ако можеш


Любов,

Пиша ти, за да ме имаш и върху хартия. Ако искаш, можеш да ме сгънеш и да направиш от мен самолетче. Можеш да ме изпратиш надалеч или да се качиш до мен и да продължим заедно. Разбира се, надалеч. Близките разстояния са само за телата. Можеш да ме сгънеш и да ме пъхнеш в някоя дебела книга. И да знаеш, че винаги ще чакам там. Светлината, теб, следващата страница. Можеш и да пишеш върху мен. „Обичай се”, написа ми скоро. „Обичам те”, нарисува ми на улицата... Пиша ти, за да повярвам, че такова обичане ни се случва.

Пиша ти всеки ден, а това е рядко. Мисля за теб във всяка секунда, във всяко действие и докато мисля за нещо друго. Пиша ти не със сърцето си. Пиша ти самото сърце и всеки ден ти го пращам на части. Ден след ден сърцето изтича щастливо в думите и си търси мястото. Не точно при теб... то мисли, че при теб няма достатъчно място за него. Но пътува към теб, търси теб, само теб, където и да си, то тича по безкрайно дългия път на любовта ми. Когато е наблизо, не го изпускай. Хвани го, ако можеш. То е цялото любов, няма да те нарани.

Пиша ти, за да го пазя. Сгъвам го в страниците и това го пази от равно, обикновено и празно туптене. Пиша ти, за да браня вечността. За да дам още време на безвремието. Пиша ти, защото един ден няма да ни има, но тази любов ще остане в написаното. Някой друг ще я преживее като своя и ще я отнесе нататък. Някъде, където дори нашият свят няма да го има, тя ще намери ново сърце. И някой ден, когато всичко е съвсем тихо и ясно, новото й сърце може да открие в нея спомен за нас. За това как ти рисуваш със светлината и как аз ти пиша сърцето си.

А ти ще ми нарисуваш ли живота? Хвани го, докато е целият любов. Докато сърцето ми пътува всеки ден към теб. Докато сенките са красиви, а слънцата – много повече от едно. Нарисувай ми пътя, по който стигнахме толкова високо. Толкова високо, че около нас има повече ангели, феи и духове, отколкото можем да видим. Нарисувай ми живота, докато аз ти пиша всеки ден безкрая.

Нарисувай ми дневник на безкрая. Нарисувай ни, ако можеш.

...

Любов,

Пиша ти, за да ме имаш за последно върху хартия. Ако искаш, можеш да ме сгънеш и да направиш от мен счупено, ръждясало самолетче. Можеш да ме запратиш надалеч или да се качиш на друго самолетче и да отпрашите в посока, която ще изтрие моята диря. Разбира се, надалеч. Близките разстояния са само за телата. Можеш да ме сгънеш и да ме пъхнеш в някоя дебела книга. Подари я на деца без обич или на старци без време. Подари я на някое тъжно място. И да знаеш, че винаги ще чакам там. Всичко друго, но не и светлината, не и теб, не и следващата страница. По-добре е да забравиш всичко с мен. „Обичай се”, написа ми някога. „Обичам те”, казах ти, когато се откъсвахме... Пиша ти, за да повярвам, че такова обичане ни се случи.

Пишех ти всеки ден, а това беше рядко. Мислех за теб във всяка секунда, във всяко действие и докато мислех за нещо друго. Днес умирам за теб във всяка секунда, във всяко действие и докато се правя, че живея нещо друго. Пишех ти не със сърцето си. Пишех ти самото сърце и всеки ден ти го пращах на части. Ден след ден сърцето изтичаше щастливо в думите и си търсеше мястото. Не точно при теб... то беше право, че при теб няма място за него. И въпреки това то пътуваше към теб, търсеше теб, само теб, където и да беше. То, малкото, тичаше с надежда по безкрайно дългия път на любовта ми. Да се смеем много беше възможно. И беше наблизо, но ние го изпуснахме. Хвани следващия самолет, следващия смях, следващата любов, можеш. Всичко беше любов, а толкова ни нарани.

Пиша ти, за да запазя спомена за тази любов. Сгъвам я в страниците и със сърцето ми продължаваме в равно, обикновено и празно туптене. Пиша ти, за да се извиня, че не се преборих за вечността. Не дадох още време на безвремието. Пиша ти, защото един ден няма да ни има, но споменът за тази любов ще остане в написаното. Някой друг ще я преживее като своя и ще я отнесе нататък. Някъде, където дори нашият свят няма да го има, тя ще намери ново сърце. И някой ден, когато всичко е съвсем тихо и ясно, новото й сърце може да открие в нея спомен за нас. За това как ти рисуваш със светлината и как аз погребвам сърцето си.

А ти ще нарисуваш ли живота си? Хвани го, докато е целият любов. Докато сърцето ми пътува всеки ден към вятъра и го моли да опъва платната на твоята светлина. Докато сенките са все още красиви, а слънцата – много повече от едно. Нарисувай пътя, по който ще стигнеш толкова високо, колкото аз те обичам. Толкова високо, че около теб ще има повече ангели, феи и духове, отколкото аз ти показах. Нарисувай живота си и го извърви в любов и безвремие. А аз ще изчезна в безкрая.

Нарисувай ми нашето сбогом. Нарисувай ни края, ако можеш.


вторник, 26 януари 2016 г.

Нямам означава мечтая. Нямам означава ще имам


Има един тип хора, които избягвам – онези, които постоянно мрънкат. Всеки от нас има периоди, в които бутилката изглежда по-скоро празна. Или някоя рана скимти, или някъде зее дупка, която изсмуква всякаква радост, или просто сме се загубили по пътя. И често замръзваме в невъзможност да разчистим тъмнината. Нуждата да останем бездейни в слабостта си е човешка. Силата на духа не е в това да не изпадаме в слабости, а в това как и колко бързо излизаме от тях. Така мисля аз.

Като бях малка, виждах живота си по наивно утопичен начин. Виждах бъдещето съвършено. И смятах, че това е възможно, защото сред мечтите ми не присъстваха нито Нобелова награда, нито разходка до Луната, нито принц Уилям за съпруг. Представях си живота простичко. Как ще се настрадам хубаво от една-две загубени любови, докато не открия моя Човек и не създадем перфектното семейство. После ще работя мечтите си, ще съм приятел с най-добрите хора, ще обикалям и изучавам света, без изобщо да се тревожа за салдото по банковата си сметка, а децата ми... представях си ги като ангелчета, които подреждат доброволно стаите си, не се докосват до чипс и мразят да гледат телевизия.

Днес вече не съм малка. Всъщност отдавна живея живота, за който трупах представи като малка. Разбира се, той е доста по-различен от тях, по-различен от всяка детска утопия. Оказа се не само, че Дядо Коледа не съществува, оказа се, че да си възрастен е далеч по-трудно, отколкото изглеждаше. Все още са ми останали някакви очаквания за бъдещето, но вече им липсва фантазията за съвършенство. Из тях се разхожда, поизмърляно, старанието да харесвам живота такъв, какъвто е, и надеждата да бъда достатъчно мъдра и силна, за да постигам онова, което зависи от мен, и да не съжалявам за останалото.

Вие познавате ли някой, който не би променил нищо в живота си? Аз не познавам. Ако си здрав, млад и красив, ти липсва работа. Ако имаш и работа, и здраве, ти липсва семейство. Ако имаш семейство, здраве и работа, ти липсва страст. Или ти липсва време. Или ти липсва баба ти. Или ти липсва по-добра работа. Всъщност е доста страшно да се сбъднат всичките ти мечти. Но за щастие се случва рядко. Винаги има още нещо, което не достига, някакъв щрих, който би допълнил перфектно картината. Ако си мъдър, липсата на този щрих няма да те закове при мрънкащите задълго, а ще те отпрати при мечтателите.

На всеки нещо му липсва. Всеки има някаква болка. Всеки е по средата на някакъв урок. Всяко нещо минава – хубавото също и след него отново трябва да бутаме нагоре. Може би щастието е в това да се държим за нещата, които имаме, а не да се срутваме в преследване на нещата, които нямаме. Може би щастието е в това да сме гъвкави. Толкова гъвкави, че когато пропадаме, да не викаме „помощ“, а да викаме „ура“. От падането ще заболи, ще поплачем, пък после ще се изтупаме и ще потърсим сравнително права и гладка отсечка, от която да се засилим отново нагоре. Този път може засилката да е по-мощна и да стигнем още по-нависоко. Болката е силен стимулант. Въпрос на избор е дали ще го ползваме, за да пропаднем още по-надолу, или за да се изкачим още по-нагоре.

Наскоро ми се наложи да потърся такава отсечка. Седях в черна пропаст и събирах в едно тефтерче сълзите си. Тефтерчето се намокри, после прогизна цялото, преля и за малко да удави целия ми свят. На ръба между живота и отказа от него спрях, огледах се и се засрамих. Да, бях загубила нещо безценно, нещо, което се дава по веднъж и не на всекиго. Но вместо да благодаря, че ми е било дадено и че след него остават толкова други неща, за които си струва да изляза от пропастта, аз бях спряла да се боря. И започнах да записвам в тефтера нещата, които имам. За да забравя за онези, които нямам. За да спра да тъжа за тях. За да спре да ме е страх.
...
Рано сутрин имам спящо дете, което разказва фантастични епоси насън. После се търкулва в моята част от леглото и започва да мърка във врата ми. Имам и котка, която посреща утрото на перваза на прозореца, точно над главата ми. Котка, която царствено наблюдава събуждането на града и с тупкането на кадифените си лапички спуска грамади с уют върху възглавницата ми. Имам и куче, което спи върху мен и обелва очички при всяко мое движение под завивката. Куче, което не дава да мърдам, ако не може да ме последва. Хълца, пръцка и хърка, но е огромна топка любов. Не ме изпуска от поглед и все дебне да се свре в мен. Любовта му е безусловна. Абсолютна. Денонощна. Особено нощна. Понякога ми тежи, свит на кълбо отгоре ми, но ме кара да се чувствам толкова защитена и нужна. Сигурно ме пази, или се пази в мен, или пази топлинката от съня ни, но винаги е там с онези сънени очи – струйки безрезервна обич.

Рано сутрин имам толкова хубави неща от живота. Имам гледка към Витоша, която всеки ден е различна и всеки ден е същата като в детството ми. Имам вкуса на прясно слънце в чаша сок. Имам нетърпеливи ръчички, които се протягат към тигана с палачинки. Имам аромата на първото кафе и живителния му слалом из тялото ми. Имам прегръдката на целия си дом, отгледана с преклонение към уюта. Имам слънчеви съседи – красива млада двойка, която излиза заедно за работа. Имам малките магазинчета из центъра, където отдавна вече няма продавачи. Там са Нинчето и Боби, Краси и Ванчето, все приятели. Всеки от тях знае какво да ми подаде зад щанда, при всеки имам по още един дом. Имам любимата музика в колата си и един широк булевард, по който скоростта се диктува от вихъра на красивите облаци над мен. Имам работата, към която пристъпвам всеки ден с нетърпение и любопитство, и няма ден, в който да бързам да я напусна.

Имам ежедневните си срещи с нови хора, с интересни хора. Имам правото да ги питам, да ги опознавам, да се приближавам чрез тях до различни умове и съдби. Имам думите, белия лист и свободата да пиша каквото харесвам. И да го правя напълно открито.

Имам безброй неща, които палят любопитството ми и желанието да ги докосна, преживея, опитам. Те са в книгите, от другата страна на обектива, на щанда с пътеводителите, в кучешкото училище, в кухнята ми и къде ли още не. Вчера например се записах на курс по оцеляване в планински условия. Днес ще разуча за скално катерене и скрапбукинг. След месец ще отида до Истанбул, а Барселона, Амалфи, Ню Йорк и Мароко са първи в списъка за след това.

Имам приятели. Животът ми ги подбра по време на най-силната буря. Имам приятели, на които имам пълно доверие, с които се смея и плача, пътувам и уча.

Имам лудостта да натоваря детето, животните и палатката просто ей така и да хукна към някое приключение. Имам щуростта да се хвърлям в нови и екстремни преживявания, защото имам любов към този живот и искам да му дам шанса да ме преведе през всичките си добри чудеса.

Имам сърце, пълно с любов.
Имам птици върху кожата си, нарисувани от единствения човек, който някога е знаел как да разтваря крилете ми.
...
Имам е хубава дума. Нямам е друга дума, но вместо да ме плаши, аз избирам да ме стимулира. Нямам означава продължавам. Нямам означава мечтая. Нямам означава ще имам. А пък тези, дето се чудят дали бутилката е наполовина пълна или е наполовина празна, по-добре да се сетят, че бутилката може да бъде напълнена още веднъж до горе.


Текстът е публикуван в сп. "Всичко за жената"
Photo credit to nowandthan.tumblr.com



понеделник, 18 януари 2016 г.

Обичай ме, ако ти стиска


Не зная кой си, нито дали съществуваш. Вече не те чакам. Не се питам дали вярвам в теб. Не разчитам на теб, за да бъда щастлива. Научих се да живея сама. Обичах с гигантски размах. Дадох всичко от себе си. Дадох сърцето си дори. Не съм безсърдечна, но никога няма да имаш сърцето ми цяло. Така че, ако те има, обичай ме, но трябва да ти стиска.

Не съм надменна, но за първи път осъзнавам своята сила. Изживях такава болка и пуснах такава любов, че ти не можеш да ме нараниш. Щом оцелях след онази любов, ще оцелея във всяка друга. Ако не си ми в категорията, не идвай. Няма смисъл. Ела, ако ти стиска.

Избяга ли вече? Подплаши ли се? Скри ли душата си на някое сигурно и скучно местенце, където никой няма да й говори така? Зарови ли глава в спасителните пясъци на глухата си пустиня? Потърси ли с треперещи пръсти телефонния номер на някоя друга жена, която просто ще ти глади ризите, а от теб ще се иска само да я направиш „съпруга“? Бързо, тичай към нея, тичай да я хванеш, защото останаха малко послушни жени, еманципацията ги изяде. Аз не съм нито послушният ангел, нито еманципираната кучка. Аз просто искам всичко. Аз очаквам от теб да си необикновен във всичко. Аз очаквам да си свръхчовек. Обичай ме, ако ти стиска.

Избяга ли още веднъж? Още по-надалеч? Намери ли си оправдание да бъдеш „просто добре“? Свикваш ли вече с удобството на обикновеното обичане – без крайности, без безкрайности, без мен? Върви, бъди безкрайно обикновено обичан.

Ако се колебаеш дали да бъдеш с мен, не бъди! Ако са ти нужни игри, залъгалки, увещания или време, не те искам! Ако се страхуваш от мен, от любовта ми, от вълнението, с което ще разклатя света ти, аз не съм твоето момиче, нито ти си моето момче. Ако се страхуваш да бъдеш слаб пред мен, потърси някоя друга. Ако се страхуваш, че не можеш да бъдеш моят ГЕРОЙ, някой друг ще бъде. Ако се страхуваш от моите очаквания към теб, значи моите очаквания не ти принадлежат. Ако се страхуваш да се преродиш в едно с мен, отмини ме. Обичай ме, ако ти стиска!

Ако още не си избягал, ако си прочел себе си в мен, ако сърцето ти е куражлийско, мъжко, мъжко и мое, ако то не може да пулсира без жар и без взаимност, нека да ти кажа още нещо. Огромни пасажи от душата ми са опустошени, но това няма да ме промени. Колкото и да ме е боляло дотук, аз ще ти дам МНОГО. Аз ще ти дам много, защото по друг начин не мога да бъда с някого. Аз ще се грижа за теб, ще те уважавам, ще открия най-доброто от теб и ще го умножа по неизброимото. Аз ще те накарам да виждаш по нов начин света. Ще откриеш, че си живял на място, което не си виждал. Ще откриеш, че и в най-сивото, безлично петно може да има вълшебство. Ще откриеш, че някои птици никога не напускат града ни, а други никога не идват тук. Ще откриеш, че си много по-значим и способен, много по-сетивен и чувствителен, много по-силен, много пó мъж. Ще започнеш да виждаш неща, които не се виждат, ще започнеш да изпитваш чувства, чието семенце не си подозирал, че носиш в душата си. И всичко ще е различно. Разтърсващо. Разтварящо се пред теб. Различно от всякога. Няма да се успокоя, докато не променя всяка плочка в града да изглежда като знак за теб. Няма да се примиря, докато всяка звезда на небето не почне да свети за теб. Заедно ще срещнем и ще сътворим толкова красота, че изведнъж ще те хване страх от смъртта – от загубата на този свят, в който влезе малко късно, но без който не би бил жив никога повече. Страшно е, защото ще те преродя. Обичай ме, ако ти стиска.

Аз имам сина си, родителите си, малко, но безценни приятели. Имам котка и куче, които обожавам. Имам писането, пътуванията и мечтите си. Аз съм богата и всичко, което имам, ще бъде и твое. Моят свят е красив, ароматен, променящ се, пълен с ангели и чудеса – всичко ще ти дам. Твои ще бъдат и раненото ми сърце, и любовта, която никога няма да пусна. Любовта към някой друг. Ще я видиш до сърцето ми, там я татуирах и там ще бъде до последния ми миг. Ще я виждаш всеки път, когато сваляш дрехите ми, всеки път, когато целуваш луничките ми. Нея няма да я има чак когато червеите ни изядат – мен и любовта ми. Обичай ме, ако ти стиска.

Ще ти дам най-важното място до мен – мястото на мъжа, с когото ще изживея най-големите си мечти. Никога не прави от мен момиче с малки мечти. Вземи ме такава, колкото и да ти е трудно да ме следваш. Аз ходя бързо по земята и летя високо в облаците. Следвай ме. Можеш ли да си толкова силен?

Летенето към мечтите не може да ме умори. Може да ме умори усещането, че те дърпам да летиш до мен. Не се отпускай, имаме толкова малко време за всичко. Не искаш от небето да съжаляваме за нещо, нали? Понякога ще връзваме жълтите книжки и ще правим щуротии. Аз съм хлапачка в тяло на жена – не ме карай да остарявам.

Ще имаш времето ми, мисълта ми, силата ми, слабостта ми, ще имаш мен и посветеността ми. Но най-ценното, което ще ти дам, е старанието ми. Един човек се пази всеки ден. Един човек се заслужава всеки ден. За един човек и неговото сърце се внимава всеки миг и няма делнична сивота, нито дългогодишна инерция, които да ме накарат да мисля по друг начин.

Аз ще ти дам всичко, но ще очаквам от теб същото. Никога не ме навирай в остатъци от време, в остатъци от възможности, в остатъци от сърцето си. Никога не ме заблуждавай, ако не си само мой, ако не можеш да спазиш обещанията си към мен. Никога не ме губи с нерешителност, със страхливост, с колебания, със заблуди. Никога не разделяй себе си между мен и някоя друга. Никога не се съмнявай, че аз мога да бъда на някой друг. Аз ще бъда само твоя, по-вярна, отколкото е необходимо дори. Аз ще ти дам спокойствие, ти ми дай сигурност. Дай ми хармония, дай ми криле, дай ми себе си. Целия! Няма да ти е винаги лесно с мен, защото очаквам от теб много. А го очаквам, защото знам какво мога да ти дам. Никога не връщай любов от мен, никога не връщай жертва, грижа, лудост. Аз съм слаба като иглика и силна като вулкан. Аз имам нужда от силата ти, колкото имам нужда от слабостта ти. Една слабост само няма да ти простя никога – слабостта да си нещо по-малко от всичкото ми. Обичай ме, ако ти стиска.

Аз ще бъда твоя цялата, ще те следвам навсякъде, ще те хващам, когато падаш, ще те повдигам, когато забравиш да се извисиш, ще те пазя от несигурност, от пасивност, от летаргичност, от сънливост, от изчерпване, от застой, от безчувственост, от безразличност, от нормалност също ще те пазя. Ще те пазя от безсилие, от безверие. Ще те пазя от теб самия, но ти ме пази от всички останали. Ще бъда твоя сянка, твоя опора, твое второ аз, но няма да те обсебвам. Най-трудното, което ще ти дам, е пълната свобода. Но ти трябва да ми я дадеш също. Не ме прави зависима от присъствието ти, от любовта ти. Дай ми ги, защото го искаш. Бъди с мен не защото никой друг не те е обичал така. Бъди с мен не защото не можеш да ме оставиш на някой друг. Бъди с мен, защото не можеш без мен! Но ако летиш до мен, лети свободен и се радвай на свободата, с която аз ще летя. Не позволявай посоките ни да се разминат, ветровете да ни обрулят, миналото да ни спира. Дълго летях с друг до крилото си. Ще прелитаме през места, през които съм прелитала с него, ще се къпем във вирчета, в които съм била желана от него, ще покоряваме върхове, към които ме е водил първи той. Не спирай бъдещето заради миналото. Не забравяй, че аз нямаше да съм това, което съм, ако не беше този мъж и моята любов към него. Обичай ме, ако ти стиска.

Не идвай, ако нямаш силата за мен и любовта ми. Не идвай, ако нямаш пълната увереност, че искаш точно мен, само мен. Аз вече мога и сама. Ела само ако искаш ВСИЧКО. Твърде много харесвам живота, за да го осакатявам с половинчато живеене. Или всичко, или нищо. Обичай ме, ако ти стиска.




Текстът е публикуван в сп. "Всичко за жената"
photo 1: pinterest




вторник, 22 декември 2015 г.

Продължавам в открито море

 
И отново е време за равносметката. Ежегодният съд. И си обвиняем, и си ищец, и си съдия. Шизофренично е, с елементи на разтрояване на личността, но го намирам за здравословно. И набързо си раздавам присъдите. Признавам се за виновна в това, че и тази година живях нездравословно. Не се грижих за здравето си – буквално. Често дори го съсипвах предумишлено. Друго е по-сериозното провинение обаче. Десетки пъти си казвах „От понеделник ще е друго...”, а от понеделник беше същото. Няма да драматизирам. Анализи и извинения може да се измислят, колкото щеш. Думите са щедри, когато искаш да си съчиниш оправдание. Решението на съда обаче е без право на обжалване. Присъда няма да има, тя отдавна е влязла в действие. И няма да казвам „От Новата година ще е друго”. Или ще го направя, или ще се проваля. Точка.

И отново не бях нито майката, нито дъщерята, която искам да бъда. Обещах на сина си, че ще го заведа в Барселона и не го заведох. По-сериозното провинение отново е друго – тази година детето ми трябваше да влиза честичко в ролята на родител – утешаваше ме, разбираше ме, допускаше грешките ми, прощаваше ми. Аз не мога, той – да. Но нека не правя изводи от това. Думите са нищо, когато действията се скатават. Аз съм рецидивист в някои престъпления и ако наистина искам да се поправя, трябва да го направя, а не да го обещавам. Или може би просто да помъдрея като дете.

Тази година изписах повече думи от всяка друга. Писах бързо като на студентската скамейка и рядко ставах от нея. Толкова уроци, а изпитите предстоят. Да, беше наситена учебна година.

Тази година научих, че приятелството е висш пилотаж. Оказа се, че в живота ми има човек, от когото имам още много какво да науча за приятелството. Човек, който може да долети до мен по всяко време на денонощието и да не ме съди за слабостите и грешките ми. Човек, който може да бъде до мен – действен и разбиращ, за да ги преодолея. Човек, който може да бъде до мен, независимо колко е уморен, колко много неговото семейство се нуждае от него в този момент и колко по-хубаво би било в тази вечер да съм лека и забавна, та да си изкараме чудесно. Човек, който не мери времето с мен на „тежко“ и „забавно“. Човек, на чиито рамене са се приютили много други хора, но който винаги има място там и за мен. Получих Човека Урок. Тя ми помогна да издрапам от непрогледни блата. Тя ми помогна да позная силата си. Тя помогна на човека, когото обичам, да познае своята. Тя ни помогна да бъдем по-близо един до друг. Тя беше винаги там и няма да ми стигне годината да опиша колко много направи за нас. Щастлива Коледа, Лулу, и нека е по-леко върху раменете ти през идната година!

Научих още, че ако някой те нарича „сестрице”, това не означава, че те познава, обича, разбира, дори че е твой приятел. Тази година получих най-тежкия удар от човек, който се кълнеше в близостта ни. Най боли, когато бъдеш предаден и съблечен до костите на най-непоносимата си болка от някого, на когото си вярвал. Ти искаше да станем свидетели на животите си. Аз станах свидетел на това, че доверието ти в някакви непознати, озлобени хора е по-силно от доверието ти в мен. Аз станах свидетел на предателството ти. А ти стана свидетел на болката ми. Всъщност не си. Не знаеш нищо за нея и така е добре. Но ако моята несретна рана е награда за теб, сестрице, то прошката, която ще ти дам, преди да е настъпил Празникът на нашия Бог, ще бъде моята. Живей щастлива!

Научих, че моето увлечение по съвършенството е нож с две остриета. Съвършенството е фантазия. Преследвах го, защото ме беше страх. Имах съмнение, че аз самата си струвам, и се търсех в съвършенството. Разбира се, там ме нямаше. Желаех го, защото вярвах, че ми е необходимо, за да дам съвършената любов. Исках за обичания човек само и единствено най-доброто, но сбърках мястото, на което да открия най-доброто. Смятах, че той заслужава съвършенство, а не само мен. Докато той самият не ми показа, че иска мен, а не съвършенство. И с това ми даде съвършената любов.

Сигурно отново и отново ще пиша за това. Този урок е още твърде пресен, но едно е сигурно – съвършената любов е онази, която допуска грешки и провали, която се раздира върху ръбове и се скършва в пропадания, но накрая става, изтупва се и преодолява момента. Съвършената любов ражда несъвършени моменти, но не допуска да бъде погубена. Съвършената любов продължава. И това е единственото нейно съвършенство.

Боже, благодарна съм за тазгодишните уроци! Благодарна съм за пътечките, през които ме преведе, за да обруля някои илюзии и да събера някои нови сили и мечти. Тази година живях на пълни обороти. Пропътувах България, писах и снимах повече от всякога, срещнах нови хора, сбъднах стари мечти. Случиха се необятни за описание неща, но аз ще я пазя в себе си с малките. В първия ден на тази година получих най-красивия подарък – някой ми нарисува морето. Нашите копринени дюни. Мястото, на което заспивахме, заслушани в шепненето на рибарите и се будехме с португалската ни песен, за да посрещнем голи слънцето и да ядем диня в краката на морето.

А после – един зимен Созопол и къщата на Мери. Останахме без ток и тъмното донесе приключение... А най-малката стая на света успя да събере целия свят...

Върнах се във Виена, но вместо да я видя през носталгията, я видях през нови очи – нашите... Направихме си пикници къде ли не, но все си спомняме за онзи на пътя. Спряхме и си опекохме наденички по средата на шосето, а колите, които минаваха, си мислеха, че нещо сме закъсали... Пристигнахме на Камен бряг в 3 през нощта и дойдоха полицаи. Казаха, че са виждали всякакви, но такива, дето идват в 3 през нощта, за да снимат божурите, не са виждали... Опекохме си риба на вечния огън... Дадох ти да я изчистиш и така и не разбрах, че за първи път ти чистиш риба. Едно друго огънче край Тунджа не успяхме да разгорим, но край него така ни се услади узото, че почти си изпихме бутилката. Огън запалихме на много места и това няма кой да ни го вземе, дори когато годината си отиде... Къмпингът... Никога не съм била по-щастлива. Дойде и онова бяло бебе – голдън ретривър. Ти ме гледаше как си играя с него в пясъка. Аз не те виждах, но те усещах. Ти също не разбра, но тогава се почувствах най-обичаното момиче в света. После ме попита: „Моля те, може ли да ти подаря едно такова?” Помниш какво ти отговорих, нали?

Безкрайно красива година. В края на други години съм мислела, че в тях е имало от всичко. Отново непостлани думи. И цял живот да изживеем, пак няма да видим от всичко. Но има живеене, което протича като глухо поточе – забравено между няколко скали без пролуки, неподвижно и безветрено. Да, безопасно поточе, но толкова сковано, че водата рано или късно зеленясва и вървежът в нея се затлачва. Гледаш го отстрани и ти се иска да полегнеш в неговите води, да си починеш от вълнението и от препятствията в твоята буйна, необуздана река, но отпуснеш ли се веднъж в неговата застоялост, забравяш да дишаш. Не е за мен това живеене. Аз пó си харесвам моето. Да, понякога се хвърлям в необезопасени води, плувам срещу течението, губя се по дъното, вълните ме мятат от единия до другия бряг, но през това време виждам толкова много, уча, изпитвам и дишам дълбоко, че няма как да забравя, че съм жива. Моята река често остава без бряг, но никога без вълнение. И нека е опасно, нека е изморително, авантюристично, откачено, моето си е. И платната са моите, и дупките в трюма. Щом в края на плаването дирята зад мен изглежда толкова красива, какво значение има как съм стигнала дотук?!

Плаването продължава. Опъвам платната и се моля за попътен вятър. Защото има много свят за откриване. Има много за сгрешаване и много за учене. Има много за обичане и много за даване. И тихи поточета има много. Аз обаче продължавам в открито море.





Текстът е публикуван в сп. "Всичко за жената".
снимка 1: TeukuJody Zulkarnaen 

четвъртък, 17 декември 2015 г.

Това не е коледен текст

Дойде време за поредния коледен текст. Красиви думи, пожелания, чудеса. Очаквания. Дойде време да превключим на коледно настроение, да си напишем сами късметите и да им повярваме. И за пореден път да очакваме коледно чудо. Все едно и съдбата прави намаление по Коледа.
...

Знам, иронизирам неща, за които съм писала с плам, сигурно остарявам. Но не е ли всяка година едно и също? Надига се коледният дух от буркана, поизтупваме някоя и друга вехта надежда и избухваме като по команда в извънредно вярване. Отвсякъде щръкват знаци „от съдбата“ и тръгваме да ги ловим като побеснели. Накрая събираме всички късмети, знаци и чудеса в пазвата и поемаме напред бодри и уверени в блаженството, което ни предстои. Само доволство оттук нататък и нито една сълза. Айде стига глупости!

Погледнах коледните си текстове от последните години – пълни с коледни чудеса, добри духове, всеопрощаващи ангели и плашещата увереност, че в чувала на Стареца има нещо съкровено и за мен. В чувала имаше великолепни подаръци за мен. Подаръци, които нямам представа с какво съм заслужила. За които благодаря всеки ден, всеки. Онова, Голямото, обаче, за което написах хиляди писма, все още го няма. Но аз не съм дете и няма да се тръшна насълзена пред елхата. Годината зад мен беше една от най-красивите. Писах. Пътувах. Учих. Грижих се. Обичах. Бях обичана. Открих силата си. Без да пускам слабостта. Нямаше чудо, но продължавам. Приключението си струва.

Тази година продължавам без очаквания и без коледен текст. Ако има чудеса, нека се случат без думи. Няма да остържа нощвите на надеждата, за да напиша поредния балон с топъл въздух, който ще обещава летене, а ще донесе падане.

Тази Коледа ще си я измисля сама. Тя ще бъде нова и неочаквана. Там, където е празно, ще нарисувам птица. Там, където е сърдито, ще ушия усмивка. Там, където е студено, ще завия с някой топъл спомен. И вместо пред камината ще посрещна Коледа пред палатката. Ще пусна пясъка да погъделичка врата ми и ще рия с краче за някоя красива кралска мида. И ще седна на скалите, за да чуя морето ми. Ще скоча от дървения кей, за да стана част от синьото. Ще се сгуша между две копринени дюни, за да уловя шепненето на рибарите. Ще направя салата от сочни розови домати на поляната и ще опека една камара палачинки, нека има за всички! Ще събера букет от лавандула и ще пия сангрия по средата на реката, където рибките са станали вече много големи. Тази Коледа няма да нося пуловер с еленчета и няма да готвя пуйки и сарми. Тази Коледа ще прибера всички пуловери и ще сготвя миди. И ще ги полея с пенливо бяло вино от Португалия. И ще ям с ръце, по тънка бяла рокля на боси крака с мидени гривни около глезените.

Тази Коледа няма да си купя коледна звезда. Ще си купя минзухари. Знаете ли, че вече се продават минзухари? Няма да вадя зимните съдчета, нито свещниците с ангели и елени. Ще запаля всички лампички за пикник, с които се сдобих през лятото, ще напълня кошницата със сладоледи на пръчка и ще си направя пикник на покрива. Няма да пея коледни песни, а ще си пусна старите грамофонни плочи. И няма да изпратя китайски балон във въздуха, а ще напиша със син тебешир върху Млечния път: „Продължавам!“

Тази Коледа няма да се увивам с топло родопско одеяло, заслушана в тишината на коледните улици. Тази Коледа ще строша тишината, ще си направя карта на света – онзи, по който искам да мина, и ще планирам най-топлото пътуване. Тази Коледа няма да купя елха. Защото всяка година, докато я мъкна към вкъщи, си пожелавам (и вярвам!), че догодина няма да бъда сама в това... и така всяка година. Няма да си купя елха, защото не искам дърветата да бъдат отсичани. Няма да си купя елха, защото вече имам котка и куче, които ще направят от елхата супа от брокат и иглички. Няма да си купя елха, защото искам да си я нарисувам, искам да си я нанижа от мъниста, искам да си я сготвя във формата на целувчена торта. Тази година няма да тичам от мола до митницата за подаръци. Ще ги направя сама. Нека са смешни, нека са малки и глупави, но ще ги направя от сърце за всеки прекрасен човек, на когото искам да подаря. Тази година не искам подаръци. Който иска да ми подари, нека ми подари някое свое желание. Имам нужда да дам. Има толкова недадено в мен, че чак ми тежи.

Имам нужда да ти давам от тази до последната Коледа. Вземи го, ако можеш...

Тази година няма да правя заря над Родопите. Само ще си спомня за тях и ще озаря този спомен с топлината на една 40-годишна жена, която там някъде се научи да пораства. Тази година няма да има елха, коледни песни, коледни текстове и коледни чудеса. Чудото на това Рождество е достатъчно, за да бъдем честити. Тази година просто ще вляза в черквата и ще благодаря, че ни има. Че имаме дом, здраве, трапеза и сили да я напълним с вкусове и красота. Ще благодаря, че обичам.

Тази Коледа ще е различна. Нова, първа и рождествена. И нищо че харесвам старомодната Коледа. Пак няма да си дам най-хубавото от празника - онзи весел момент, когато на Бъдни вечер се ровим в хляба като малки тържествени кокошки в търсене на парáта, скрита от мама. Нито пък онзи притихнал момент, когато всеки признава нещо на себе си, загледан в пламъчето на свещта. Нито моя много личен момент, когато всички легнат, а аз отправя очи към безкрая. Това е моята Коледа. Не лампичките и еленчетата, не коледните щолени и базари. Само онзи тих миг – безмълвният ми разговор със Силата над мен. Докосването ми до смисъла на празника. В онзи миг между нощта и утринта на прага на Чудото всяка година докосвам надеждата. Това е онзи мъничък момент, когато аз съм момичето на Исус, а Той е толкова близо до мен, сякаш съм част от Рождеството.

И аз съм. И ти си.

Дали сме готови или не, никой няма да пита. Затова е по-добре да бъдем готови. Защото след Рождеството идва цял един нов живот. С неговите радости и начала, с неговите трудности и липси, с неговите нощи и дни, сили и слабости, горе и долу, напред и назад, да и не, ние и нищо. Колело е – не можеш да вървиш, без педалите отгоре да не се спуснат надолу. После отдолу ги избутваш нагоре. Няма чудо, което да промени този ход. Дай Боже, догодина да сме още на пътя, преметнали чувалите с подаръци върху още по-крепки рамене, здрави, благодарни, по-добри, по-силни, по-празнични.


Текстът е публикуван в сп. "Всичко за жената"