сряда, 23 ноември 2016 г.

Шшшт! Тихите радости се върнаха


Ноемврийско утро. На града са му измръзнали ушите и бърза да стигне там, накъдето се е запътил, по-скоро. Фучи тихо, движи се безразборно и обръща посоките, без да се огледа. Бързаме и всички ние. Разминаваме се без погледи, чупим пръсти в джобовете и си свиркаме наум безгрижни мелодии, за да не мислим за студа. Има едно място, през което минавам всяка сутрин – светофара между голяма, забързана улица и голям, кротък парк. Гранично място. Няма да повярвате, но стъпя ли в парка, друго слънце изгрява. Слънце, което се пързулва в тялото ми като глътка топъл чай насред люта зима в планината. Обичам срещата с това слънце и неговото чудно спокойствие. След няколко крачки се навеждам и откопчавам каишката на Дóбър – моя лабрадор, за да потича свободен. Ето този момент обичам повече и от слънчевата глътка. Първият кучешки скок на свобода. Втурването на животното в онова изконно и за него, и за човека усещане, че може да поеме накъдето си желае, следвайки единствено своя ритъм и усещане. Дóбър започва да подскача като детенце и чат-пат се обръща, за да ми каже с поглед колко е доволен. И пак хуква, обезумял от наслада. Прелита като гигантска 30-килограмова пеперуда над ниските храсти, а козината му настръхва от възторг. Възторгът от свободата. Безумието на лекотата. Отприщват се с едно движение, което го разделя с повода. А у мен резонират като фойерверк от тиха радост. И така започва всеки ден.

...

Напоследък ми е пълно на тихи радости. Явяват се като добри духчета, обитаващи стар шкаф. „Пикачу-у-у“, подвиква тихата радост от някое чекмедже със скърцащи панти и ме хваща за ръката да си потанцуваме. Тихите радости са обикновени. Съвсем обикновени. Понякога дори невидими. Ако си притеснен и умислен, може дори да не ги забележиш. Те не се явяват при буря. Нито при продължителен хленч. Трябва да си спокоен и да си дал път на търпението. Тогава тихите радости започват да изскачат от всички чекмеджета по пътя ти.

Преди година нямах сърце за тихите радости. Болката беше опаковала сърцето ми, цялото, и го беше пуснала да се търкаля надолу по едни опасно стръмни склонове. Вятърът го подритваше от баир на баир, дъждовете го давеха, мъглите го объркваха към тъмното. И не стига природните стихии срещу глупавото ми сърце, но и някакви създания все гледаха да го захапят. Хора с нецели сърца, които търсеха да наваксат липсите, като се нахранят с нечие чуждо. Сред всички тайфуни нямаше как да видя тихите радости.

Търкулна се годината, някак издрапах. Успях да простя. Успях да се примиря. Успях да пусна някои дяволи. Завих раните в компрес от самозаблуди и желание за живот. И ето ме днес тук, в някаква гранична зона между тъмното и светлината, отново съм започнала да забелязвам тихите радости. Те са като колибри. Никога не съм виждала колибри, но си го представям като тях – плахо и нежно, беззвучно разбърква въздуха с крилете си. Уж е дребно и незначително, но е една от малкото птици, която може да направи с крилете си вихър. Вирее единствено в близост до някакво трайно спокойствие. Тихите радости са и като прозрачните рибки в реката – когато се успокоиш и замлъкнеш, и те се помиряват и се осмеляват да те доближат. Колкото по-тихо става край теб, толкова по-често идват до твоя бряг. Много е важно да спреш да хвърляш въдици, за да се избистри водата и за да забележиш рибките и колко съвършени са.

Ето ме – не хвърлям въдици, не чакам нищо, стоя край реката и я наблюдавам как продължава нанякъде. Може би на моменти оттам минава и щастието, но не ми се говори за него. То е лично като вярата. А и все още сме леко скарани. Но тихите радости се явяват все по-често край брега ми. Внимавам да съм също толкова тиха с тях. Понякога имам усещането, че дори да променя положението на клепачите си, липсата на болка ще изчезне. След като си оцелявал в буря, си много внимателен с движенията. Започнал си да стъпваш тихо, за да не те чуе някоя опасност. Не искаш много - само да не боли. Пускаш се във въртележката на всекидневието с леко присвито сърце да не те срещне по пътя някое лошо. Във въртележката не може без лошо, затова опъваш всички защитни платнища, така жестоко изтърбушени от предната вихрушка. Пазиш се, както знаеш, пък каквото дойде. Отдавна вече не си толкова наивен да вярваш в хората и в чудесата. Брулен си. Сърцето ти е кърпено. Още протича гной от време на време. И тогава – хоп, току се яви някоя тиха радост и повие уплахата. А ти замлъкваш... Да не развалиш момента, да не си иде твърде бързо. Да не си прекалено ентусиазиран, но и да си достатъчно на себе си, за да й се насладиш и да я събереш в чекмеджето със смисъл.

...

След като прибера Дóбър вкъщи, излизам за работа. Градът се е окопитил и се движи по-нахакано и по-ведро. Животът се разпуква като вишнево дърво рано напролет. А по клоните му все по-често виждам колибри. Кафенета, които пускат аромат на току-що смляно кафе, закусвални със запотени витрини от прясно изпечени кроасани, яркожълти трамваи, които маршируват като генерали начело на празничен парад, самолети с широки рамене, които приклякат към града, за да върнат някого отнякъде. Моментът след събуждането на града... толкова отдавна не му се бях радвала истински. И там някъде - на стълбите пред подлеза, един възрастен човек свири на акордеон френски шансони. Всеки ден само шансони. Толкова подхождат на надигащия се от кревата ден, че ако озаптя поетичността си, бих казала дори, че това си е истински кич.

До скоро имах хронична болка на тема Париж. Дълго живя в мен и дълго ме мъчи. Толкова дълго, че се страхувах при споменаването на всичко френско. Докато един ден не застанах край човека с акордеона и не чух Париж по нов начин. Като нещо, което никога не ми се е случвало и никога не е боляло. Като нещо, което предстои да изживея по най-лудокрасивия начин. Като нещо, което ще напълня с безобразно щастие... безобразно Щастие! Не знам как, повярвайте ми, не беше обмислено, но ден след ден, песен след песен, там, на стълбите пред подлеза, превърнах Париж от спомен за болка в мечта за щастие. Сега всеки път, когато минавам край човека с акордеона, чувам акордите на една ненаписана, но щастлива мелодия. Това е тиха радост, обикновена – просто смешната мечта на минувач. И така започва всеки ден.

четвъртък, 3 ноември 2016 г.

Нямам търпение да обикна недостатъците ти


Харесвам хората и ги харесвам по подразбиране. Обичам да се очаровам от тях. Обичам да откривам светлото в тях, особено когато е покрито. Скъсявам дистанции за минути и раздавам кредити на доверие вместо визитни картички. Емпатията не ми е чужда, напротив, свръхстарателна съм в нея. Емпатията е аванс за отношенията ми с другите и доскоро вярвах, че това е чудесен подход. Защото, ако подадеш с добро, ще ти се върне с добро. Ако подходиш с емпатия, ще общуваш по-леко и с емпатия ще ти отвърнат.

През последните години обаче Господ искаше да ми каже нещо за хората. А аз май не исках да Го чуя, защото напоследък затвърди намеците си. Колкото и да не ми харесва, научих този урок, при това по трудния начин. Хората сме несъвършени. Хората раняваме. И най-добрите от нас раняват. Дори тези, които обичаме някого, и тези, които сме нечий приятел, всички раняваме. Защото всички поставяме себе си на първо място. Колкото и да се стараем в обратното, винаги идва момент, в който ставаме нечие разочарование. След като няколко човека паднаха от пиедестала на съвършенството и се превърнаха в най-обикновени разочарования за мен, а аз спрях да търся оправдания за тях, се предадох пред този урок. Той ми отне от наивността и от добротата, от комфорта да имам доверие в хората и да ги идеализирам. Той ме лиши от лукса да откривам в тях свръхестествени качества и да не виждам, че всъщност те носят само най-обикновени такива. Този урок направи света ми малко по-прозаичен, защото изчезнаха еднорозите и приказните феи, а някои образци се смалиха до клишета.

Но без този урок щях да остана да оцветявам детските си книжки още дълго време. И щеше много да боли всеки път, щом видя, че изрядно нарисуваният от мене принц не излиза от книжката и не скача на коня си, за да ме спаси от лошите хора. И щях да умирам още безброй пъти, щом красивият принц от беличките страници на моята наивност по невнимание пререже аортата ми. А той ще го направи - пак и пак, особено докато аз се надявам, че не е способен на това. Не и той.

Приех неудобната истина, че няма съвършени хора и че ударите са задължителни. Дори от онези, които те обичат... най-болезнени от тях. Приех я, но не и без условие. Щом ще има разочарования, нека има смисъл от тях.

Има нещо велико в идеята за несъвършенството. То е толкова истинско и първично, толкова забавно и толкова предизвикателно. То е единственият критерий за любов всъщност. Всеки може да обича някой перфектен, няма по-лесно от това обичане. Всеки може да се отдаде там, където никога не е получавал шамари. Всеки може да се закълне във вярност към безгрешния. Обикни разочарованията си от някого и нека тогава да започне разговорът за любов...

И ето ме тук, малко обидена, малко уплашена, но пълна с нова надежда. Трудно ще е да стигна до другия бряг на мъдростта. Трудно ще е, защото твърде дълго се кълнях в перфектния и твърде усърдно упорствах, че моето ще е различно. Ами не е и няма да бъде. Моето ще бъде като вашето. Моят човек също като вашия ще ме влудява понякога. Ще ме кара да плача, да се тръшкам, да се затварям, да бягам, да бъда несебе си. Но ако имам късмет, след всичко това ще се връщам. И ще се смея, и ще прегръщам, и ще наричам себе си или пък него „глупави“. Ще забравям. И дори няма да има нужда да прощавам. Ще обичам простичко – в днешния ден, не във вчерашния. Ще обичам реалността, а не измисления образ. Ще обичам всеядно – и кусурите, и чудесата му. Нещо повече. Преди да го обикна, ще го огледам хубаво отвсякъде. Ще си навра носа във всичките му грозни недостойнства. Ще разуча всичките му слабости и грапавини. Ще го предизвикам да ме разочарова, да ме нарани, да ме уязви и отблъсне. След като се науча да го ненавиждам, ще открия дали наистина мога да го обичам.

Вече имам нужда от истината. Имам нужда дори от разочарованието. Имам нужда да знам всичко за другата половина от себе си, за да съм сигурна, че никога няма да я лиша от обич и разбиране. И тогава ще се влюбя в цялото – в очарователната опаковка, в уязвимата същност и в тъмното несъвършенство. Спирам да строя пиедестали, спирам да се прекланям пред тленни олтари, спирам да вярвам в детски приказки, спирам да се възползвам от слепотата си. Моето, както и вашето, ще бъде с кусури, разочароващо, понякога болезнено, понякога смилащо. Едно единствено нещо не бива да спира да бъде – да бъде любов и да бъде мощна до безумие...

P.S. Нямам търпение да обикна недостатъците ти и няма да се посвеня да ти покажа моите. Заключвам очакванията си, затварям книжките и се оглеждам за несъвършенството. За да открия теб. За да мога да ти дам всичко и да бъде завинаги.

четвъртък, 20 октомври 2016 г.

Когато няма любов


Когато няма любов в живота ти, може да има от всичко друго, то не е достатъчно. И е обикновено. Не че „обикновено“ е лошо, но не е и необикновено. Живееш, усмихваш се, нанякъде крачиш, нещо градиш, но животът прилича на график, а графиците са черно-бели и бедни на чудеса. За много хора подреденият, планиран живот е благословия. Аз също обичам да подреждам, но повече обичам чудесата. Моят план е как да оцелея, докато няма любов в живота ми.

Засега се справям. Мърдам все още. И по няколко пъти на ден изпитвам вина, че нещо ми липсва. Не е позволено да се започват изречения с „когато няма любов в живота ти“, нали? Такива думи те правят неблагодарник и глупак, защото не ти стига цялата останала любов, която извира отвсякъде. Как не оценявам това, което имам, а мрънкам за онова, което нямам? Кой ми дава право?! Знам ги всичките клишета. Автор съм на половината. Те не позволяват да бъдем слаби, но и не запълват празнотите. Така че майната им на клишетата днес! За малко искам да звуча като себе си, не като тях.

Този текст можеше да се казва „Винаги има любов“ и пак щеше да е верен, и пак щеше да е мой. Но точно днес не искам да пълня с хелий позитивизма си. Не искам да си окачам усмивката на събирач на клишета и да виждам в сянката на пълната луна обещание за наближаваща радост. Искам да напиша текста „Когато няма любов“, а пък нека утре не е верен! Днес съм уморена да крия недостатъците на настоящето. Уморена съм да ги облекчавам със „знаци“ от бъдещето. Уморена съм да се вглеждам в добри предчувствия, летящи по две пеперудки и „о, няма случайни неща!“. Днес не вярвам в сънища, знаци, късметчета, четирилистни детелини, зодии и падащи звезди. Днес не вярвам във видения за бъдещето. Вярвам само в реални случвания. И съм малко ядосана на онова сбъдване, дето дълго кръжеше по ръба на перваза ми, но така и не посмя да влезе. Прогнозата за времето, горските феи и детелините твърдяха, че следващият циклон ще го довее в дома ми и аз седях нащрек до прозореца, смешно нагиздена с позитивна нагласа. Дадох му години от живота си ей така, защото трябва да се вярва... Когато разбрах, че това сбъдване няма намерение да влиза, затворих прозореца и се прибрах вътре.

Сега нямам нито очаквания, нито предчувствия, но поне не съм вече нащрек. Безопасно и спокойно е. Понякога сивичко, понякога омърлушено, но не е драма. Ставам и обличам което падне от гардероба, излизам и без особено вълнение избутвам някакъв ден. Въпросът е да оцелея и днес. Да оцелея, без да има любов в живота ми. Да не губя смисъл и да не губя себе си в морето от цинизъм и прагматичност, което е животът без любов.

Откакто няма любов в живота ми, започнах да ставам циник, представяте ли си? Някой бил щастлив, бил обичал... кажи ми как си след няколко години. Друг намирал живота за прекрасен... този е улучил антидепресантите. Трети бил искал нещо, бил имал мечта, вярвал, сънувал, усещал... млъквай! Думите не значат нищо – те са звуци без история, без бъдеще. Ако искаш нещо, направи го, не приказвай. Ако обичаш някого, дай му, не обещавай. Ако си готов за приключения, скачай, не рисувай дирижабли. Животът наистина е прекрасен, но понякога е кучка. Мечтите са работа. Вълнението е заслуга. Любовта е действие. Старание. Бачкане. Раздаване. Смелост. Вярност. Риск. Безумие. И всичко. Всичко, но не и думи. Ако си готов само на думи, ходи ги нашепвай на някой еделвайс високо в планината. На него може и да му бъдеш полезен – тук, на земята, думата ти спира да диша в края на сричката.

...а харесвах думите, влюбвах се в тях. Откакто няма любов в живота ми, думите са преоценена стока.

Откакто няма любов, няма и сияние. Как да обясня сиянието, което се явява само когато дойде любов? Тогава го виждаш още рано сутрин в небето - различно небе от вчерашното, но достатъчно чудно и сънено, за да може да го доизмислиш. Когато има любов в живота ти, може да доизмислиш небето по безброй красиви начини. И във всяко твое небе ще има вълнение и нетърпение за предстоящия ден. Сиянието опакова целия свят и прави живота по-жив. Сиянието те движи, то те определя. То е в начина, по който дишаш, докосваш, изговаряш обикновеното и постигаш невъзможното. То извира от човека, когото обичаш, и всяко негово действие се случва в сияние – от протягането на ръката му в тъмното до начина, по който си връзва връзките за обувките.

Липсва ми тази магия – да виждам през сиянието. И всичко да е по-красиво, и да вярвам, че е по-добро. Откакто няма любов в живота ми, се изпълних със съмнения към хората. Липсва ми чистотата им, липсва ми да им вярвам, липсва ми да се възхищавам от тях. Станала съм толкова обикновена, че чак не искам да знам. Изпълнена съм с подозрения, с мен си играят разочарования, намират ме лесно и умората, и страхът, и безразличието. Когато няма любов в живота ми, ме няма мен. Има само някаква социална единица, жестоко еднаква с цялото множество сгърчени души, които живеят прилежно лишени от вълнение. А повечето хора днес ми изглеждат такива. Ужасявам се от равния живот, от любовта на навика и удобството, на компромиса и премълчаването. Има хора, за които да има при кого да се приберат, е достатъчна любов. Всеки поставя сам своята летва – по-нагоре, по-надолу, по-към все-ми-е-тая. Аз моята съм я забола доста високо. Ако е гарга, да е рошава, ако е любов, да е любовище. Трудно ми е да няма на кого да давам, кого да очаквам, пред кого да треперя. И не хвърляйте веднага презрението си върху думата „трепет“. Това е любимата ми дума. Може би понякога ме прави слаба, но точно в тази слабост откривам живота, който си струва.

Много неща си струват, разбира се. Мога да видя смисъла и в сбръчкан кестен, изтъркулил се насред кучешко ако в парка. И в детския кикот, и в наивните очи на лабрадора ми, и в чашата червено вино, и в някоя песен, с която сме се намерили в метрото. Мога. Но когато ми липсва човекът, с когото да споделя тези дребни, величествени смисли, ми е бедно. Абе сакато ми е някак. Сякаш съм създадена, за да живея с два крака, с две ръце и с него, само че него го няма.

И тук слагам точка на текста „Когато няма любов“. Защото иначе няма да съм аз, а това няма да е моят текст. Сега ми е празно и бедно, но открих една мисъл, която дори новопридобитият ми цинизъм не може да спре. Мисълта, че да си сам и необичащ има едно мъничко предимство – това, че любовта тепърва предстои. Някога, не знам кога. С някого, не знам с кого. Но ще дойде ден, в който ще ме намери чисто ново вълнение и бебешки розова надежда за бъдеще. Отново ще опознавам някого, отново ще се старая, ще мога да давам, да измислям небета, да треперя и сияя. Един ден ще обичам отново и целият свят ще се обърне откъм хубавото. Един ден, който предстои... само когато няма любов в живота ти.

вторник, 27 септември 2016 г.

Новите звезди на българското кино Али и Ради: "Маймуна" е за хора с големи сърца



Гледах „Маймуна“ преди няколко месеца. Не съм кинокритик, само обикновен зрител. За щастие този филм е направен за мен, а не за кинокритиците. И за теб, за всеки от нас. Не правя ревю на филма, само ви споделям как ми въздейства. Като слънце след зима. Като смях след събуждане. Като шоколад след диета. Като шарена детска рисунка върху сив и напукан асфалт. „Маймуна“ заглади ръбчетата на доверието ми в съвременното българско кино и изчисти страха ми от мрачни и префърцунени истории, които с години ни натякваха, че живеем в свят на мутри, страдалци и други сиви същества. В „Маймуна“ няма и една сива точка. Дори моментите, които те хващат за гърлото, са лишени от всякаква тегавост и сивота. Героите са пъстри, градът е почти приказен, отношенията прехвърчат леки като пеперуди над преял котарак, а дядо Коледа съществува. Историите са невероятни и в същото време са извадени от твоя живот, от моя, от нашия. Образите са шашави и в същото време всеки ще открие себе си в тях. Спирам да губя пространството, отредено на Али и Ради, които изпълняват главните роли във филма, а всичко за него може да откриете на страницата му във Facebook. Премиерата е на 30 септември и аз завиждам на всеки от вас, който ще изживее този филм за първи път. Защото „Маймуна“ е изживяване. И любов. 

Вие едва ли ще ми повярвате, но от срещата ми с Харви Кайтел не съм се вълнувала толкова, взимайки интервю. Не харесвам думата „звезда“, нищо че скоро ще ви споходи. По-скоро бих ви нарекла "бисери" и нямам търпение да запозная читателите ни с вас. Ради, запознай ни с Али. 
Александра Костова

Ради: Али е много талантливо младо момиче, което има огромно бъдеще в професията, в която е тръгнало да се развива. Тя е много органична, прави всичко сякаш го е правила цял живот, а пък го прави за първи път. Вярвам, че това наистина е нейното Нещо.

Али, запознай ни с Ради. 
Радина Боршош

Али: Ради е изключително интелигентно момиче. Естествено, няма нужда да споменаваме колко е красива, то се вижда. Има прекрасен изказ, много е талантлива и отдадена на това, което прави.

А ще запознаете ли хората с филма?
Ради: Много истински филм, който показва нещата от живота – болките, щастието, всичките преживявания, които в забързаното ни ежедневие невинаги имаме възможност да изживеем пълноценно. Този филм е направен много честно и с много любов към хората.
Али: „Маймуна“ показва обикновените неща, които се случват на всички ни, по необикновен начин.
Ради: Той е за хора с големи сърца. За истински честни хора, които понякога си мислят, че нищо особено не им се случва и че те самите са най-обикновени хора. Този филм казва, че няма обикновени хора.

Али, ти си на 15, Ради е на 18 и вече сте много специални хора. Кой ви роди, бе, деца?
Ради: Всичко, което съм, дължа на моето семейство. А пък любовта към професията открих сама още като малка. Винаги съм имала афинитет към театъра и киното и преди пет години започнах да посещавам школи и да се занимавам по-сериозно с това. После се появи кастингът за филма на Шошо и съм щастлива, че получих този шанс, защото видях как хората зад камерата бяха като истинско семейство и правеха всичко с такава любов и с такава отдаденост.
Али: Аз пък никога не съм имала амбиции към актьорската професия и до старта на снимките нямах никаква идея какво ще ми се случи. Бях шокирана да разбера колко много труд и любов седят зад един час и половина, за които ти като зрител просто отиваш, купуваш си билет и влизаш в един салон без никакви очаквания. Всеки човек от екипа допринесе с много отдаденост и с много чувства за крайния резултат и може би точно така се получават хубавите филми. Когато всеки си е дал най-многото.



Сигурно след снимките на „Маймуна“ миналото лято ви е било празно?
Ради: Да, наистина ни беше пусто след това. Събуждах се с усещането, че го няма моето семейство. Ние снимахме 30 дена по 12 часа и нямаше как да не се превърнем в семейство. Такова нещо ти се случва веднъж в живота. Невероятно е да попаднеш на такъв екип, на такъв режисьор, на такъв оператор...
Али: ...и на такива партньори!
Ради: Да, това е едно от нещата, които научих покрай филма. Че големият актьор трябва да има голямо сърце. Ние си партнирахме с Юлиан Вергов, Ана Пападопулу, Радена Вълканова, Леонид Йовчев, Станимир Гъмов, Валентин Ганев и те подадоха ръка и на двете ни и играха с нас като с равни. Това е една много щедра професия всъщност и ако искаш да си голям актьор, трябва да позволиш на сърцето си също да бъде голямо.
Али: Всяка от нас малко я беше страх да се запознае с тях, но те се оказаха много земни и приветливи хора, които ни помагаха на всяка крачка.

Аз дори чух, че на моменти големите актьори са били шокирани от таланта ви. Вие разбрахте ли това по време на снимките?
Али: Ние бяхме толкова вглъбени в дадената задача, че изобщо не сме разбрали. За мен това беше най-щастливият месец!


Ради, сега е моментът да кажеш, че не коментираш личния си живот, но като гледам това красиво момче до теб, не мога да ти спестя нахалния въпрос колко влюбено е лятото ти?
Ради: Не само лятото ми е влюбено и красиво, ами всичко, което ми се случва напоследък, е такова. Случват ми се страшно много неща, които ме карат да летя. Основният фокус е кандидатстването ми в НАТФИЗ наесен (б.а. междувременно Ради беше приета в НАТФИЗ първа по успех сред всички кандидат-актьори и вече е студентка  в класа на проф. Стефан Данаилов :). Колкото до любовта, смятам, че няма възраст, в която е късно да я пуснеш в живота си. Колкото и да е клиширано, вярвам, че любовта ще спаси света. Ако я допуснеш, тя ще те направи по-слънчев и по-лек, за да можеш смело да посрещнеш всички предизвикателства на това приключение, което е животът ни.



А ти, Али, влюбвала ли си се, или трябва да говоря първо с агента ти, преди да задам този въпрос?
Али: Хм, може би трябва да питаме първо него наистина... Спомням си, че бях на 9 или 10 години, когато ме попитаха веднъж какво бих написала на пясъка. Без да се замисля, аз отговорих „Мама“. Моето семейство наистина е невероятно и може да прозвучи странно, но аз съм влюбена в тях.

Той сега ще се намръщи, защото хората зад камера се мръщят, когато се говори на висок глас за тях, но дайте да обсъдим и този великан, виновен всички гледали „Маймуна“ да се влюбят в нея. На какво ви научи режисьорът Димитър Коцев-Шошо?
Али: Той беше първият човек, който ми помогна да разбера какво мога да правя пред камерата и как да го направя. Той ми показа толкова много неща за мен самата.
Ради: Първото, на което ме научи Шошо, беше търпение. В началото се ядосвах, когато не можех да направя нещо, но той всеки път ме успокояваше, че ще се получи. Научи ме да слушам и да следвам стъпка по стъпка пътя си, защото всяка роля е процес – дълъг път, който трябва да извървиш търпеливо. Освен това ни вдъхна самочувствие, защото ако ти си несигурен в това, което правиш, работата ти не върви.

А Александър Станишев – операторът на филма, който също е прекрасен, показа ли ви ваши страни, които не подозирахте, че притежавате?
Али: Да! Аз например бях убедена, че съм страшно нефотогенична...
Ради: Освен това той ни показа целия процес. Въведе ни в тайните на черната кутия.

Обещавате ли, че сега, когато станете страшно известни, ще си запазите тази чистота и тези заразителни усмивки?
Ради: Обещала съм на себе си до края на живота си да правя само това, което обичам. Тази професия е богата и дава много. Въобще не ме интересува, че ще взимам 200 лв. на месец, защото смятам, че човек е богат, когато прави това, което обича.
Али: Аз съм си обещала - без значение към какво ще се насоча, всеки ден да се опитвам да съм малко повече като тези големи актьори, с които работихме.
Ради: Когато имаш голямо сърце, няма как да забравиш откъде си тръгнал и кои са хората, които са ти помогнали да стигнеш там, където си.
Али: Те ни обградиха с толкова любов, че нямаше как всички ние да не направим хубав филм.



С момичетата направихме това интервю и снимки в началото на август в едно шеметно пътуване до Созопол и обратно. После лятото неусетно мина и премиерата им наближи. С изумление гледах как хора, които бяха гледали филма или на "София Филм Фест", или на някоя тайна прожекция в София (дааа, имаше и такива - за много специални хора), бяха като заразени с вируса "Маймуна". Вълнуваха се, бяха готови да участват, да помагат, да маймунясват как ли не. Хора, които искаха да поостанат около "Маймуна" доста след финалните надписи и да бъдат част от нейното прохождане по надявам се дългия й път. Мисля, че никога не съм правила подобни неща в този блог, но "Маймуна" е много личен филм за мен, филм, който ми помогна да видя светлинката в тунела много преди да стигна края му... Затова ще го направя. И ще благодаря на тези хора, с които споделихме заедно вълнението около един прекрасен филм. Не мога да спомена всички, но те си знаят :)


Благодаря на две от най-шеметните дизайнерки, които се срещат по тези географски ширини - Вяра Бориславова, създателка на магазините MUSE, която сътвори роклите на Али и Ради за премиерата утре, и на Мариела Скендерова, която превърна галошите в Мангоши и ги заведе чак до Седмицата на модата в Ню Йорк, за да ги върне и обуе с тях момичетата в големия им ден :)

Благодаря на Вихрен - зоркото око на People of Sofia, който ме предупреди, че е ужасно критичен към филми, но след като изгледа "Маймуна", беше само ужасно развълнуван. Дълго ще те помня как клечеше там, на оня тъмен балкон, и разсъждаваше върху филма и героите... и как искрено ти хареса :)

Благодаря на Мила за проектора, на Нина - за екрана, на всички приятели - за съпреживяването "Маймуна" и най-вече на единствената по рода си Людмила, която маймунясваше по нощите с мен и леко встрани от закона ;)

Благодаря на Шошо за емоцията, която е създал, за посланията, които е пуснал във филма си, и за това, че ми позволи да бъда част от нещо толкова хубаво! :)

Има още много за казване, но най-важно е това: "Маймуна" тръгва на 30 септември по кината!



вторник, 16 август 2016 г.

Когато някой ти открадне лятото


Сангрия, пясъци, изгреви и залези, купони до зори, сбъднати мечти и други ала-бала... Клише до клишето. Не се ли преувеличава малко тая работа с лятото? То може да бъде и тъжен сезон, кво толкова. Изобщо не си длъжен да му се радваш, ако си сам и не ти е добре от това, ако нямаш планове с никого, ако нямаш никого с планове. Даже имаш право да си бесен на лятото, ако пак не е прочело красиво подредените желания в тайния ти дневник. И това не те прави мрънкащ депресиран лигльо. Не си длъжен да бъдеш щастлив само защото слънцето грее ниско, а вълните се разбиват красиво в почернелите ти колене. Не си виновен, че сърцето ти е в черупка от тъпа празнота, докато всички сентенции на всички Паулу-Коелювци гласят, че твоето щастие зависи само от теб. Те са прави – Паулу-Коелювците. Но щастието не може да се насилва. Лятото – също. То е такова, каквото е. Някои хващат пътя сами в изследване на света и самотните щастия, други са обмислили добре семейната почивка и сега стягат семейните куфари и качват семейните членове – усмихнати и безгрижни, в семейните коли, за да разпределят семейния бюджет от Слънчев бряг до втория ръкав на Халкидики. И както първите могат да бъдат щастливи или нещастни, така го могат и вторите. Нищо не е такова, каквото изглежда. За всекиго лятото е различно. За теб също ще бъде различно... Може би догодина. Може би още догодина няма да си сама. Или пък ще си сама, но няма да ти пука. Или пък ще си сама, но изобщо няма да си самотна. А сега ги пусни тея сълзи да размажат морскосинята ти спирала и прати Коелювците на кифлите им. Лятото не те задължава да си щастлива. То може да бъде най-красивият, но понякога е най-самотният период в годината. Както Коледа, както рожденият ти ден. Не е загуба на лято, ако не можеш да танцуваш точно сега. Може би е печелене на опит, а може би е печелене на време. А може би е нищо, но е твоето нищо. За което те черпя с още едно клише: „Единственото постоянно нещо е промяната.“

Преди няколко години се влюбих в непозволения мъж. По дяволите, но и той се влюби в мен. Никога не съм предполагала, че лятото може да понесе толкова тъга. Да си сам и необичан, може да е тъжно, но да си сам, а пък обичан, е непоносимо. Никога не съм вярвала в невъзможните любови. Тия Ромео и Жулиета ми се струваха такива лигльовци. Как така невъзможна любов бе, хора?! Любов ли е – всичко е възможно! И кой ви дава право да умирате, когато някой ви обича?!

Пораснах с още няколко години и с още няколко торби с болки и разбрах как така. Костваше ми три тъжни месеца юли и три от месец август и ето ви още едно клише, но да, благодарна съм за тези три тъжни лета. Умирах и гледах умиращ любим десетки пъти, докато накрая не се оказа, че може да се живее и така. Че има живот и след болката. Че има любов въпреки невъзможността. Че има любов и след любовта. Че има лято след лятото.

..някой ми беше откраднал лятото. По жесток и безмилостен начин ми беше дръпнал от ръцете любимия сезон, сякаш дърпа сладолед от ръцете на дете.

Затова си нарисувах лятото наново. Не вярвах, но се получи красиво. Спокойно, различно, посвоему възхитително. Пуснах и себе си в него - сама, но не и необичана. Без планове, но не и без посоки. Без никакви очаквания, но напълно убедена, че лятото ми тепърва предстои. И как само ще танцувам тогава!


вторник, 5 юли 2016 г.

И смехът ни събира на топка от любов...


40... Четиридесет. Четиресет. Четирийсет. Дори не знам как се пише, а ги навършвам след няколко дни. Спомням си, че в последния ден, преди да навърша 30, ме налази паника: „Никога повече няма да съм на двайсет-и... Никога повече, дори и за малко.“ Този път паника няма. По-скоро има нетърпение. Някаква смела надежда, че на четиресет-и най-после ще се успокоя. Че ще заглуша писъците на малките липси. Че ще видя сметката на постоянното безпокойство. Че ще започна да махам нехайно с ръка за неща, които нямат значение. А повечето неща нямат значение. Изобщо иска ми се малко нехайство. Да видя какво е това непукизъм. Лукса да не се тревожа за онова, което не зависи от мен.

Иска ми се, но знам, че няма да стане. Твърде много мисля, наблюдавам, допускам, попивам, отразявам. Любопитна съм. Чувствам. Енергоцентрала от чувства съм. Ако замерят нивата на емоции в мен, сигурно ще ме заградят с оранжеви конуси и знаци „Високо напрежение. Опасно за живота!“ и ще забранят достъпа до мен. И за мен! Мен обаче заграждения не ме спират и макар да съм се пържила неведнъж, се случва отново и отново да се ровя във високото напрежение. За 40 години така и не се научих да се пазя. Дори не успях да харесам предпазливостта. Същото диване съм, каквото бях и на 10 – с вечно ожулени колене, и на 20, и на 30 – с вечно ожулено сърце. Мънички неща жулят... да не мислите, че някакви грандиозни драми са ме мъчили. Всяка неравност жули, когато нямаш броня. Като се добави лудостта ми, не виждам как мога да се лиша от тревогата. Няма как с тази емоционална турбина в мен да легна по гръб върху живота и да го оставя да ме носи по течението си, а аз да бъда просто... спокойна.

Предполагам, че равносметката е задължителното клише на 40. А пък и на 40 вече не се пазя от клишета. Ако бях уникална, клишетата сами щяха да се пазят от мен. Ама аз съм най-обикновена и те ме намират, но на 40 това вече не ме притеснява.

На 40 не се притеснявам и от нищо във външността си. Прекрасно е да се чувстваш добре в кожата си, но самочувствието не се крепи върху дълги крака и стегнати гърди. То е в степента на осъзнаване на важните неща, в тежестта на опита, в способността ми да проявявам благородство и търпение, да се променям, вниквам, прощавам, забавлявам, творя и обичам.

Въобще на 40 външните белези не значат нищо. Обичах няколко много красиви момчета, но след първоначалното вълнение от техните осанки, които се носеха почти божествено над всичко и всички, винаги оставаше да ме вълнува само онова, което те носеха вътре. И днес се влюбвам директно в онова, което е вътре. Ако моето „вътре“ и нечие друго „вътре“ са добре заедно, ако им е неразделно и вълнуващо, губя представа за всички глупави детайли.

На 40 миналото няма същото значение както преди. Не пазя самолетни билети, празни бутилки, касови бележки, пожълтели бижута, избелели писма. Не хербаризирам цветя и усещания. Не вдигам цели музеи на отминали истории. На 40 носталгията е овладяна. Музеите са затворени. Миналото не е дупка, която ме дърпа назад, а основа, от която виждам по-добре напред.

На 40 все още умея да уча. Колкото повече научавам, толкова повече празноти откривам в „образванието“ си, затова продължавам с ученето. Всеки ден. На 40 знам, че добрият учител не е задължително по-голям или по-знаещ от мен. На 40 всеки може да бъде учител.

На 40 прекомерното старание ми се струва нездраво. Не драпам както преди и твърде малко неща искам „на всяка цена“. Услужливо ме застигна клишето, че истински важното се случва без напъни и че само животът може да бъде на живот и на смърт. Защото на 40 вярвам в съдбата. Все още не разбирам защо създава някои бъркотии, но поне вярвам, че тя си знае. Имам й доверие. И си давам по-малко зор да се бъркам в делата й.

На 40 не се сърдя като преди, по-трудно се обиждам и почти не се учудвам. На 40 все още се бунтувам, но мъдро. Ясно е, че хората не сме перфектни, а светът е шарен и непредвидим. Затова и планове не правя както преди. Нито строя пиедестали. Чакам, наблюдавам, адаптирам се, приемам.

На 40 интуицията е страховита сила. Играчката, без която не мога. Понякога си сменяме ролите и аз ставам нейната играчка, но играта трябва да е забавна, нали? На 40 ми е важно да се забавлявам. Не в онзи олигофренски смисъл на гулай и бездействие. Мога да се забавлявам, докато боядисвам стените вкъщи, докато пазарувам картофи, докато седя сама със себе си, а ми се иска да съм с някой друг... Чувството за хумор е мощно обезболяващо, затова гледам да имам винаги по една доза под ръка.

На 40 вече не вярвам в старостта. Тя може да надхитри тялото, но не и духа.
40 е само цифра. Отдавна не броя годините, калориите, връзките. Бях и дадох каквото можах, без да го броя и преброявам. Растях, обичах, надявах се, вярвах, давах, взимах, учих се, плаках, смях се, променях се и пак обичах. Експериментирах и флиртувах с промяната непрестанно. Понякога тя беше лошичка към мен, но отдавна вече не броя и болките. 40 е само цифра. Не зная на колко съм. Днес например съм на 9.

Някакви екзистенциални терзания се опитват да ме накарат да сбръчкам чело от време на време, но кремът ми за лице е прекалено скъп, за да им позволя да ми образуват бръчки. Не че се плаша от бръчки – обожавам бръчките от смях, те са украшение. С бръчки от смях жената остарява като катедрала, а не като барака. Няма да ревна и при вида на поредния бял косъм. Нося същите дрехи като преди 20 години, но съм се лишила от излишните суети. Все още танцувам боса в кухнята и пея високо в колата, но вече не се притеснявам, че някой може да ме види и да ми се смее. Мнението на другите вече не е толкова важно, но пък се научих да чувам по-добре мнението на важните.

Някъде прочетох, че на 40 жената си знаела цената. Ами не, аз не си знам цената. Всъщност нямам цена. Безплатна съм за важните ми хора, а за останалите съм ненужна. И на 20 си нямах цена, и на 40 нямам. Липсва инфлация, а също и промоция. Може да съм старомодна, но не се продавам. Затова пък мога да принадлежа... Мога да разменя „аз“ срещу два пъти по-ценното „ние“. Мога да се слея, мога да се разтворя, мога да се конструирам по нов начин в него. Мога да се трансформирам в половината от едно по-добро цяло. Не защото не съм цяла и сама, а защото, когато обичам, ставам по-добрата версия на себе си. На 40 мога да се смея с глас и в собствената си компания, но все още си представям, че някой е с мен. И смехът ни събира на топка от любов.

На 40 съм топка от любов. И нямам търпение да стана безотговорно щастлива жена на 40. Скандално влюбена. Гръмогласно смееща се. Жена без възраст. Чувстваща, пулсираща, цяла.


сряда, 1 юни 2016 г.

Това май прилича на щастие


Питат ме защо не пиша напоследък. Пиша, но само в главата си. Ако знаете каква купчина от хвърчащи листове съм заформила там. Не ги събирам, не ги озаглавявам, не ги пазя, свободни са да тичат след вятъра. Писаните думи ме товарят напоследък. Отварям стари страници от този блог и се учудвам каква тежест съм успяла да стоваря тук. Натъпкала съм това място с толкова сериозност, чак малко ме е срам. Но всяко нещо с времето си, казват. А времето зад мен беше такова. Нещата изглеждаха по-сериозни, отколкото ми се иска. Странно, защото днес помня само лекото и хубавото, сякаш друго нямаше. Единствено думите седят тук и ми напомнят за някакви болки. Забравих за болките и щом забравих за тях, ми олекна. Толкова ми олекна, че всяка по-категорична дума днес звучи фалшиво.

Затова не пиша напоследък. Твърде ми е безгрижно, за да се грижа и за думите. Наблюдавам живота и му намигам, когато и той ме погледне. Не го записвам, не гоня нищо, не искам нищо, нищо не ми липсва. Това много прилича на щастие, но не се наемам с толкова сериозни твърдения. А и щастието е ангажимент. Все едно да вървиш по тънко въже с кристална чаша върху главата си. Ако чашата падне, падаш и ти. А пък толкова трудно си закрепил тази чаша отгоре си, толкова си инвестирал за единия й блясък, че краката ти треперят от ужас колко дълго ще успееш да я задържиш. Ами да, тя е красива, ценна е, доставя ти удоволствие, дори прави ореол над главата ти. Би била перфектната спътница, ако нямаше този недостатък да пада и да се чупи лесно. И понеже на 40 знам много по-добре отколкото на 20 колко чуплив е кристалът, ми коства още по-сериозни усилия да го крепя върху главата си. Страхувам се да го имам, защото се страхувам да го загубя. А аз малко се уморих от усилия и от загуби. Иска ми се просто да се порея над нещата. Да си похвърча безотговорно над бита и над сложните въпроси. Да ходя по въжета, но и да скачам в реки, да тичам бясна и гола по плажа, да поемам в неочаквани посоки. Да се смея, ето това искам! А пък кристалната чаша, ако харесва моята компания, нека се търкаля безгрижно наоколо. Ще внимавам да не се спъна в нея. И тайничко ще я обожавам.

Толкова години пиша за любов, че сигурно се чудите как така днес искам да тичам сама. Не искам сама, но го мога. Любовта пак си е тук, тя винаги чака да ми се качи на главата. Различното е, че днес не потъвам в дълбокото й неизвестно както вчера, нито имам нужда да я вадя оттам с тежки думи. Даже, ако някой ми даде да хвърля някакви любовни зарчета, ще си я пожелая мълчалива. Ще си я пожелая тиха и просто устроена. Като врабче. Като жълт балон. Като шепа бонбони в джоба. Любовта ми днес няма нужда от думи. Всъщност тя е станала странно търпелива. Не хуква наникъде, без да я повикат. Не пише гръмки текстове и не слуша тежък джаз. Хванала е ритъма на времето и не бърза да го изпреварва. Готова е на щуротии, но вече нищо не е на всяка цена. И тя като мене се рее. Шляе й се и за първи път от години не гони никаква цел.

Ами да, годините опростяват нещата. Ако някога съм искала да докосна звездите, днес ми стига да се събудя в топло омачкан креват и, протягайки се, да докосна нещо оставено за мен – тениска, книга, чорап, изрезка от вестник. После да се изхлузя мързеливо изпод завивките и да открия, че масата в кухнята не е такава, каквато я оставих снощи. Не, не искам бележки върху хладилника, нито откраднат люляк във вазата. Не искам поезия, романтика и сладки клишета. Това не е любовта, която искам. Искам тя да се рее над мен и да не ми дава да залитам от страх по въжето. Искам да прави нещата простички. Ръце. Сутрини. Мръсни чинии. Споделена безметежност. Мъркаща котка. Детска беля. Черно-бял път. Цветни облаци. Пясък в палатката. Спукана гума. Сандвич във вестник. Късно кино. Закуска на пазара. Влак. Еднакви кецове. Ключ. Искам любовта да има ключ от дома ми. Да има своя чаша в кухнята ми. Пък нека я оставя немита. Със забравена глътка кафе. Ще стана, може да измърморя нещо, докато я мия, но няма, и ще тръгна за работа. Изпила съм само глътка кафе, но ми стига. Животът е толкова простичък.

photo@blackswandive.tumblr.com

четвъртък, 28 април 2016 г.

Утре може всичко да възкръсне


И тази година не постих. И тази година направих много грешки. Въпреки това тази година е различна. Тази година подложих душата на основно прочистване. Оказа се такова блато там, че няма да ми стигнат нито великденските пости, нито топлите дни да проветря и подредя. Но съм започнала и нищо не може да ме откаже. Трудоемко е, болезнено, мъчно изхвърлям някои неща, но продължавам. Ще търся истината, нищо че вече не вярвам в нея. Ще търся чистотата, нищо че е крехка и се изплъзва лесно. Ще се отърва от болките, нищо че днес съм им благодарна. Ще ровя в грешките си и ще ги прощавам една след друга, нищо че някой ден ще ги допусна отново.

Прочистването, оказа се, е самотен процес. Като поста, като висенето на кръста, като колениченето пред него. Промяната, осъзнаването, борбата – ние винаги сме сами в тях, дори ръката на ближния да е наоколо. Както сме сами в смъртта, както сме сами в раждането. До скоро все търсех да се хвана за нечия ръка в трудното. И бях разголила ненужно душата си. И бях допуснала през нея да минат непознати. Един я подритна, друг я разкъса, трети я погали и отмина. Бях се подложила на открита дисекция и никой не отказа да порови със скалпела. Но не са виновни тези, дето размахват скалпела. Виновен е този, който им дава материал за дълбане. На никого не се сърдя, напротив. Колкото повече хора минаха със скалпела, толкова повече научих за хората. Но сега трябва да закърпя душата сама. Без много приказки, без остри предмети и без обли надежди.

Живея на улица, която в момента се ремонтира основно. Първо направиха дълбоки дупки, за да подменят тръбите за вода, после запълниха дупките с някакъв временен материал и докараха огромни машини, с които прокопаха нови, още по-дълбоки дупки. Онзи ден разбиха целия тротоар и всичко потъна в кал и прахоляк. Хората минават трудно по улицата и никой не си тръгва от нея с чисти обувки. Всеки ден чувам вбесени коментари и ругатни, а повечето хора започнаха да я избягват. Стана мръсна, грозна, разбита и самотна улица. А аз седя в края й и гледам с възторг нейното разрушаване. Разрушаването й е величествено. То е единственият начин тази улица да се съгради наново, да стане здрава, красива, пълнолюдна и горда.

Несъзнателно минах през същата разруха в себе си и днес седя в началото на моята разбита улица без строителен план и без бригада, но с твърдата решимост да построя нещо здраво и добро. Цялата ремонтна работа трябва да свърша сама. Ще бъде кално, уморително, опасно, ще изглежда така, сякаш тази работа няма край. Но трябва да я свърша. Трябва да подредя всичко и да продължа по здрав и гладък асфалт.

И макар че тази година не постих, мисля, че направих нещо по-добро за своята вяра. Започнах с прочистването вътре в мен. Започнах, като пуснах всякакви суеверия да си ходят. Не черните котки и счупените огледала – никога не съм вярвала в тях. Точно обратното – пуснах белите знаци и добрата интуиция. Прекалено дълго имах доверие в тях и им позволявах да ме водят. Дати, планети, случайности, сънища, знаци по пътя, звуци в тишината. Да, има ги и може би означават нещо, но аз съм твърде малка и твърде незначителна, за да знам какво предвещават. Продължавам да вярвам, че успоредно с нашия свят съществува и друг, невидим, но аз повече не искам да разчитам на сигналите му и да си въобразявам, че зная дори малко за него.

Не, не съм станала скептична, нито съм станала внимателна - тези черти противоречат напълно на характера ми. Само насочих цялата си вяра към това, че животът е непредвидим и дори да иска понякога да ни каже нещо – със знак или случайност, това може да не е последната му дума. Започнах да виждам по-малко знаци, но започнах да срещам по-често Бог. Започнах да усещам вярата си в Него по-осезаемо отвсякога. Започнах да го срещам в дребните, в реалните неща: момиченце с небесен глас, писмо от нечия добра душа, очите на кучето ми, когато го оставям за няколко дни. То не знае, че няма да ме има, но очите му някак са разбрали. В очите му е Бог.

Бог е непонятната любов, пречистващата тъга, крехкото щастие. Бог е малък миг, който има силата да съгражда след огромна разруха. Бог е ръка, която обещава повече от всички думи. Бог е вопъл, искра, отражение, стряха. Бог е усещането за издигане, когато крачиш сред останки и пепел. Бог е очакването за зазоряване, когато земята е спряла да се върти по време на бездънна нощ. Бог е песен, която те преняса там, където никой не обещава, че ще стигнеш. Бог е филм, който те пронизва до дълбочина, която не си знаел, че е част от теб. Бог е пътуване. Не спирка, не цел, не превозно средство. Бог е пътуване и ако днес не виждам улица, по която да тръгна, утре може всичко да възкръсне. 


вторник, 19 април 2016 г.

Ако трябва да дам само един съвет на детето си



Eдин ден синът ми, който имаше задача от театралната школа, в която играе, ме попита: „Мамо, ако трябва да ми дадеш само един съвет, какъв ще е той?“


Няма по-трудни от въпросите на децата ни. Първосигнално на майката в мен й се прииска да отговори: „Да бъдеш мъдър!“ Обаче това не е особено мъдър съвет към дете. Мъдростта идва с опита, с раните. Мъдростта е тъжна, ако дойде още в детството. Затова реших да му кажа: „Да бъдеш добър!“ Но достатъчно ли е да бъде добър? Голата доброта е уязвимост, а често и слабост. Искам да е добър, но искам и да е силен, любопитен, щур, сърцат, открит, стремителен. Всъщност искам той да бъде много повече от добър. Затова му казах: Ако трябва да ти дам само един съвет, той ще е: „Бъди изключителен!“ Бъди изключителен във всичко, малкият!

Бъди изключително добър! Да бъдеш добър, не означава да подадеш дясната си буза, когато те зашлевят по лявата. То означава да простиш и да бъдеш достатъчно добър към себе си, за да не подаваш и другата си буза. Напускай хората и местата, които те раняват. Напускай всяко нещо, което те провокира да не си добър. Бягай от негативни и мнителни хора. Не се увличай по конспиративни теории, не се подавай на внушения, в които доброто ти сърце не намира себе си. Не бъди близък с арогантни, с нахални, с интриганти, с хора, които лъжат и манипулират. Бягай от завистници. Не се задържай край онези, които волно или неволно ще вселяват страх у теб. Съдниците също са излишни за живота ти. Добрите хора знаят как да критикуват. Те го направят с внимание към чувствата ти, без да оставят у теб усещането, че си недостоен за нещо.

Достоен си за всяко добро, но трябва да бъдеш изключителен! Нищо не идва даром, а ако дойде, заслужи го след това. Научи се да заслужаваш щастието си и да бъдеш благодарен за всяка негова проява. Бъди благодарен за всеки миг лекота. За всяка добра дума. За всяка необикновена среща. За всяка загуба, която ще те отведе към нещо по-добро за теб. Вярвай! Вярвай в доброто и бъди изключителен в тази вяра! Ще те мислят за наивен, за глупав, не обръщай внимание. Няма вяра и няма добро, които да бъдат излишни.

Понякога няма да можеш да преценяваш хората и ще раздаваш обичта и доверието си на такива, които може изневиделица да те стъпчат. Много хора злоупотребяват с добротата. Някои направо я ненавиждат. Ще допускаш да те раняват, защото съм те учила да бъдеш доверчив. Не се страхувай от болката! Научи се да растеш с нея и да я превръщаш в мъдрост. Болката изпълва някои хора със злоба и желание за мъст. Други – с дълбоко разочарование, подозрителност и боязливост. Като майка трябва да те науча да си предпазлив и да подхождаш със здравословен скептицизъм. Така трябва да учат майките, но аз... Аз искам да си изключителен! И когато срещнеш дявол в човешки образ, да повярваш в доброто у него. Ако той въпреки това те прониже с рогата си, не го вини. Прости му. Аз мисля, че няма лоши хора, има само нещастни и самотни хора. Повярвай, че те е наранил заради собствената си слабост, пожелай му сила и щастие и си тръгни от него. Може да ти се прииска да бъдеш нечия промяна и спасение, но не жертвай и частица от добротата си за някой погубен. По-добре си тръгни, добротата ти ще послужи някъде другаде. Напускай без злоба, без омраза, напускай с прошка и с твърдост. Бъди изключителен и в лице, и в гръб към хората!

Показвай уважение дори на тези, които не го заслужават, но никога не бъди сервилен. Търси в себе си разбиране към всекиго и към всичко, бъди благосклонен и търпелив, но не бъди безгръбначно снизходителен. Бъди великодушен, но не бъди мекушав. Оказвай помощ и бъди покровител, но не подчинявай ничия слабост и не се опивай от ничия нужда.

Бъди изключителен във всяко нещо, с което се захващаш. И се захващай с всяко нещо, за което мечтаеш. Не се бой от твърде смели мечти, напротив – надграждай ги! Не спирай да учиш. Каквото и да постигнеш, никога не изпадай в самодоволство. Винаги може повече. Рискувай! Рискувай за сърцето и мечтите си всичко освен човешкия живот – своя или на някой друг.

Бъди водач! Не началник, не главатар. Не ти е нужна власт на документи. Заслужи авторитет и бъди вдъхновител! Не се сливай с тълпата, отличавай се от нея! Бъди новатор! Вярвай на клишета, но не ги употребявай, а измисляй нови. И да ти казват, че няма такава дума или че твоята идея е абсурдна, не слушай, а дерзай! Полагай начала! Измисляй нови думи, прокарвай нови пътища и се бори за своите идеи, особено за абсурдните. Дори да не си гениален, мисли като такъв! Не приемай теореми на готово. Допускай невъзможни гледни точки. Ничие чуждо мнение не трябва да е последното ти мнение. Попитай всички, на които вярваш, постави своето мнение до техните и позволи на интуицията си да избере кое е правилното. То е правилно за теб и това ти е достатъчно.

Бъди изключителен и когато се проваляш! Не се проваля само този, който се е страхувал да опита. Поставяй грижливо грешките под краката си – в началото няма да ти е комфортно, но ще видиш как един ден грешките ще те издигнат да виждаш от по-високо. Превърни ги в най-силното си оръжие на успеха, в най-здравия си трамплин. Падай, ставай, продължавай и никога не спирай, никога не тръгвай назад! Не се плаши от промяната, но не бъди краен. Да си смел не е равносилно на това да си безумен. Дръж се за тънката линия между противоположните крайности. Играй си с тях, но не ги подценявай. Просто бъди по-добрата крайност!

Не пропилявай нито един ден от живота си в посредственост! От начина, по който пиеш кафето си до начина, по който взимаш съдбовни решения, бъди изключителен! От събуждането сутрин до срещата със сънищата вечер бъди изключителен! За някои хора слънчевата светлина се измерва единствено с прогнозата за времето. Забрави прогнозата! Влюби се във времето! И го виждай! Виждай го по свой собствен начин. Никой друг няма твоите очи и твоето усещане за времето и за света. Навън може да е мрачно, сиво и тихо, но ти да видиш цяло шествие от шарени светлинки в уличните локви. Никой друг няма твоя свят. Затова, ако искаш и твоят свят да бъде изключителен, виждай го като такъв!

Можеш например да кръщаваш времето. Аз кръстих днешното утро Мария. Днешното утро роди за мен една силна надежда и постла покривите с вяра. Днешното утро ме прегърна майчински със златната светлина в края на хоризонта и с крехката птичка върху отсрещния комин. Не ме питай защо, но днешното ми утро беше Мария. Ти сам кръсти своето. Или му наречи звук. Или го събери в рамка от нежност и безумие. Или го пропътувай с влака до Лисабон. Твоето утро е само твое. Никоя прогноза за времето няма как да го предвиди. Бъди изключителен и то също ще бъде. Утре отново.

Не бъди дребнав, макар че следващите ми думи ще ти се сторят дребнави. Не излизай рошав от вкъщи. Не ходи раздърпан, омърлян, безличен. Уважавай тялото си, но не защото съдели за книгата по кориците... Уважавай го заради себе си. Обличай го с дрехите, които те изразяват и се грижи за него. То ще те носи през годините, то ще търпи заедно с теб несгодите и ще трепери от вълнение пред чудесата. И да не ти пука за модата! Модата е за хора без въображение. Ако така ти харесва, облечи риза за 3 лева от секънд хенд и панталон за 200 лева от бутика на някой засукан французин. Бъди над модата, над снобите, над чуждите критерии. Бъди изключителен до копчето на вътрешния си джоб. Но най-вече внимавай с обувките си. Не питай защо, просто бъди!

Ако ти е трудно да разбереш за какво ти говорих дотук, не се тревожи. Един ден ще срещнеш Любовта и всяка дума ще придобие ясно съдържание. Целият ти живот ще се роди наново и ще вземе формата на Смисъл. А ти ще се почувстваш както никога преди. Пораснал и смален, силен и слаб, жив и възкръснал. Веднъж срещнал Любовта, всичко друго ще започне да изглежда незначително и в същото време възможно. И ти никога повече няма да можеш да живееш без Нея. Затова единственият възможен начин да обичаш е да обичаш като никой друг. Ти сам ще откриеш как. Запомни само, че Любовта е раздаване. Не даване, синко. Ще даваш на децата си, на родителите си, на приятелите си, на изкуството, на вселената. В любовта ще се РАЗДАДЕШ! Ще се раздадеш като комат хляб и топла супа за бедните. Като подслон и одеяло за бездомните. Като кръводарител за нуждаещите се. Като спасител за давещите се. Като човешки орган за умиращите. Дай всичко на Любовта! Премини всички граници, стъпчи всички страхове, пребори всички препятствия и не спирай, докато не стигнеш съвършенството й. Само така можеш да направиш света по-добър... Бъди изключителен в Любовта, дори да си съвсем обикновен във всичко друго. Когато откриеш своето момиче, стисни го здраво в ръцете си и никога не го пускай. Бъди света й, подари й своя. И заедно направете света изключителен!

вторник, 29 март 2016 г.

Не зная какво е да обичаш себе си


„Обичай себе си, обичай се повече...”
Напоследък го чувам толкова често, че се зачудих кое кара приятелите ми да мислят, че не обичам достатъчно себе си. Истината е, че никога не съм разбирала този съвет. Нима можем да се мразим или да сме безразлични към себе си?!

Какво означава да се обичаме? Ако един ден синът ми попита, не зная какво да му обясня. Не харесвам самовлюбените. Далечни са ми и твърде самоуверените. Напротив – старомодно ме привличат скромните. Откривам някакъв мощен чар в онези, които могат много, но никога не са достатъчно доволни от себе си. Не смачканите и потиснатите. Харесвам хората, които с всяка крачка се опитват да надскочат себе си. Хората, които умеят да виждат превъзходството на други хора и да се мотивират от него. Хора, които ще се вслушат във всяка критика, дори да им се струва несправедлива. Хора с чиста градивна амбиция, в същността на която е единствено стремежът към по-добро. Те дали обичат себе си, щом не си вярват достатъчно? Дали се обичат, щом се подлагат на неудобството рядко да са доволни от себе си и често да се самобичуват?

Чувала съм, че за да обичаш някого, трябва да обичаш себе си. А защо да не е вярно обратното? Защо любовта ми към другите и към всичко заобикалящо да не е от любов към мен самата? Може да не знам какво е да обичаш себе си, но знам да обичам.

Обичам утрините. Обичам как всичко започва наново. Всяка сутрин след събуждане имам десет минути, в които не помня какво е било вчера и има само днес, при това отначало! Днес е най-важният ден от живота ми. Утре днес ще бъде непоправимо, а предпочитам да бъде незабравимо. И днес това зависи от мен. Обичам тези десет минути, в които започвам да пиша най-важния ден от живота си – започвам да пиша своето днес. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в тях.

Обичам, когато забравям какво ме е наранило и си спомням само какво ме е направило щастлива. Обичам да забравям лошото. Времето помага да го пусна. То ми показва, че лошото е преходно. Доброто не е, защото не го забравям. Нося го със себе си, пазя го и съм тежка от добро. Щастливо тромава от хубави спомени. И лакома за още! Обичам вкусното съдържание на паметта си. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в него.

Обичам втория шанс. Дълбоко ценя умението да признаеш: „Не бях прав!” Не обичам извиненията, но обичам същинското проумяване, че съм сгрешила. Обичам съзнаването, че никой не може да бъде безгрешен. Това ме прави по-спокойна към грешките и по-смела в решенията. Дълбоко ценя и умението да кажеш: „Прощавам ти!“ Особено когато успееш да го кажеш на себе си. Обичам втория шанс, който всеки заслужава. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в него.

Обичам присъствието на точно тези хора в живота ми и отдръпването ми от други. Харесва ми да плувам сред стадо от весели делфини, които виждат колко красиво е морето, а не колко опасно дълбоко е. Споделеното с тях плуване прави морето уютно като дом. Те са тези, които ме мотивират, с които мога да бъда себе си, с които и в буйно, и в спокойно море мога да разменям уроци, разбиране, мечти. Обичам как стадото расте, как става още по-голямо и по-весело. Обичам избора си на точно това стадо и бягството си от други стада, сред които трябваше да свивам перките си, а морето беше наистина опасно. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в този избор.

Обичам пролетните надвечери. Натрупал си още един ден с изживявания и е време да се порееш без цел и без посока. Пролетните надвечери открехват първи прозорците. Сменят тежките гозби със зелени салати, червеното вино – с бяло и розово. Поставят първите зюмбюли на масата. Засилват глъчта от улицата. Обичам онзи момент, когато вдигаме очи към небето и ахваме: „Я, виж колко по-късно се стъмва вече!” Пролетните надвечери са подранилата светлина на доброто, което предстои. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в тях.

Обичам простотата. Бяла чаша. Бяла врата. Черен път. Тишина, споделена от двама. Зелена поляна. Каменна чешма. Бистра вода. Спокойна песен. Думи, ненужни, но чути. Жестове, непоискани, но подарени. Хармония, лека като капчица роса върху рамото на пеперуда. Обичам простотата. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в нея.

Обичам хората, но обичам и времето сама със себе си. Днес то е същото, каквото беше и преди 20 години. Босо време. Щуро, фантазьорско, пеещо. Или тихо с шепота на книга. Дълбока чаша с кафе до ръцете ми, докато те пренасят чувства върху белия лист. Сладко съзерцаване на самотата. Превръщането на детинските ми лудории в съзряване. Обичам порастването на детето в мен, обичам и съхраняването му. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в двете.

Обичам нощите, всички нощи. Обичам светлинките от прозорците, мъждеенето на уличните лампи и нощната бодрост на вятъра. Обичам времето за споделяне. Обичам „Как мина денят ти?“. Обичам времето, в което всичко трудно става незначително, а всичко хубаво – по-значимо. Защото е поделено с човек, за когото е важно как е минал денят ти, кой те е зарадвал и кой те е наранил. Обичам спокойствието на нощта. И закрилата на истинската обич. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в тях.

Обичам любовта. Обичам да обичам. Обичам да бъда обичана. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно любовта се съдържа в мен.


                                                                      photo: explainmeplease.tumblr.com

вторник, 15 март 2016 г.

Тук съм посяла любов и тук ще я жъна

Фотография: Красимир Андонов за Eat Travel Loove  

Покрай честванията на 3 март отново изтече доволно количество патос. Докато пусках покрай ушите си речите на политиците, се замислих какво изпитва едно дете към България. Възпитава ли се патриотизмът, или се придобива. Или първо се възпитава, а след това се придобива в някаква по-осъзната форма. Нашето поколение беше възпитавано в патриотизъм, основан главно на миналото ни, на подвига на историческите ни личности и на абстрактната представа, че сме потомци на велик народ, разпростирал се някога на три морета. Бяхме учени, че родината е наша майка, Майка България. Всяко българче наизустяваше родолюбието през думите на Вазов, Славейков, Джагаров, Далчев. Всяко българче беше учено да произнася гордо: „син съм на земя прекрасна, син съм на юнашко племе.“ Сега този инструмент за възпитание ми изглежда архаичен. Историята и изкуствата формират идентичност, но не мисля, че са достатъчни, за да посеят отговорност и мотивация. А пък и от нашето детство до детството на нашите деца изтече много история, България се промени коренно, ние и децата – също. Видяхме как много българчета, учени да редят на висок глас думите на Вазов, след това порастваха и протягаха синовни ръце към своята Майка, за да потърсят нейната закрила, а ръцете майчини оставаха затворени и безразлични. Бедност, безработица, мутри, хаос, корупция, липса на перспектива, загуба на ценности – такъв дом предлагаше дълго Майката на своите деца. Затова те избягаха от тази майка и потърсиха мащехи. Дали са щастливи в ръцете на своите мащехи, не зная. Аз останах тук, но не заради тази майка, а въпреки нея. И щом останах, си обещах: „Няма да мрънкам!” Когато човек прави съзнателен избор, той поема отговорността за него. Ако не ми харесва нещо тук, мога или да го променя, или да се адаптирам. Но не и да се оплаквам.

Всъщност родината е абстрактно понятие. Какво е родината? Държавата? Историята? Корените? Територията? Езикът? Идентичността? Някои хора величаят миналото, но се срамуват от настоящето. Или пък обичат природата, но ненавиждат управниците. Зададох си този въпрос по начина, по който бих го задала на детето си: какво е това, заради което аз обичам България днес? Тя не е моя майка и няма да уча детето си, че е негова. България е мястото, на което сме родени и където живеем. Искам синът ми да познава историята й – и хубавото, и лошото от нея. Искам да познава големите й умове, смелите й сърца, достойните й хора и сам да избере на кого от тях да подражава. Искам да умее да вижда хубавото тук и да не се оплаква от лошото, а да има съвестта да го поправя или мъдростта да се адаптира към него. Искам, когато детето ми тръгне по света, да не изпитва срам от света, от който е тръгнало.

И не, не искам да втълпявам на сина си псевдопатриотизъм. Не харесвам кухите фрази, които през годините меняха партийната си принадлежност, но не и двуличието си. Всеки ден уча детето си, че думите не значат нищо, ако действията не ги потвърждават. Нека той познава поетите ни и техните чувства, но не искам да ги наизустява. Нека има свои чувства. Не заучени, не въображаеми. Любовта е вярност, грижа, жертва, безкористност, но всички те се задвижват по някакви реални причини. Искам синът ми да има своите реални причини да обича корените си и мястото, на което е роден. Не тези на Ботев и Вазов, не моите.

Моите причини да обичам живота тук може да не са вашите, може да не са и тези на детето ми, но те са реални причини, а не въздушно патриотарство. Те не са в дебелите книги по история, не са в музеите и в народното ни творчество. Моите причини да обичам да живея тук не са националните ни герои, Панагюрското съкровище, бистришките баби, Свещарската гробница. Още по-малко родолюбието ми минава през Стоичков, Гришо Димитров или слабостта на Сталоун към родината ми. Благодарна съм, че националната ми гордост може да бъде подплатена с основания, но любовта ми към тази страна е нещо различно. Тя не е музеен експонат, артефакт или нечие чуждо постижение. Любовта ми към България е много лична. Тя е равна на живота ми в България. На ежедневието ми, на надеждите ми, на възможностите, които мога да открия и да догоня тук.

Любовта ми към България е любов към моите хора, а те са топли, умни и весели, виждат най-първо светлата страна на живота и никога не казват „хубава работа, ама българска“. Моите хора пътуват, учат и имат мечти. Те не мрънкат и не чакат нищо наготово. Те работят здраво, те гласуват, те участват в обществения живот, те грижливо угасват огъня, когато сме в планината, и възпитават децата си в отговорно отношение към околния свят. С тях сме заедно и в доброто, и в лошото. Като едно голямо семейство. Да, тук е моето голямо семейство, затова обичам и аз да бъда тук.

Любовта ми към България е в лекотата, с която стигам от една величествена планина до друга. Тя е в топлината на нашето море и в коприната на пясъците ни, тя е в малките градчета с калдъръмени улички, сгушени във всички краища на страната, в уюта на черквите, в хладината на кладенците. Тя е във вкуса на домашното ни кисело мляко, на лютата нашенска ракия, на сладките ни домати, на сочните ни праскови. Тя е в смокиновата алея на Созопол, в обичните ръце на родопските баби, в квасения хляб и широките сърца на моите приятели в Еленския балкан. Тя е в езика, с който работя, с който създавам и с който обичам. Тя е в начина, по който се променя градът ми всеки ден. Току се пръкне някое кокетно магазинче за подправки или галерия с чудно хубави предмети, излезли изпод нечии талантливи български ръце. Любовта ми към България е в шанса да срещам толкова талантливи хора тук, толкова страст, толкова шареност. В шанса ми да работя това, което обичам, без да съм роб на някаква бездушна корпоративна машина. В шанса, дори да работя много, да имам време за всичките си шантави занимания, пътувания, промени. В шанса да бъда сред свои. Да, тук съм сред свои и това ми харесва.

Тук са спомените, които обичам. Тук са родителите, без които не мога. Тук са пътищата, по които съм летяла. Тук са и грешките, от които съм се учила. Тук съм създала дома си. Но преди всичко тук виждам бъдещето си. И да ви кажа, вярвам, че то ще е по-хубаво дори от миналото. Това не е кух оптимизъм, нито напомпан патриотизъм. Просто тук сърцето ми е пуснало корени и расте щастливо. Тук съм пораснала по всички възможни начини, тук съм градила, тук съм посяла любов. И тук ще я жъна.

Текстът е публикуван в сп. "Всичко за жената"




вторник, 16 февруари 2016 г.

Ако мога да съм птица, ще бъда птица


Казват, че съм луда, но нито веднъж не съм го чула с лошо. Казват го хората, които ме обичат, затова тази лудост ми е още по-скъпа.

Нормалността е нещо прекрасно. Нормалността е здраве, добър тонус, стабилни нерви. Нормалността е обратното на летенето. И затова е обратното на турболенцията. Нормалността е разумно, безрисково, плавно движение по линията на живота. Позитивно мислене. Благоразумие. Здраво стъпили на земята крайници. Нормалността е придържане към правилата... на другите. Нормалността е равен пулс. Равна усмивка. Равно сърце. Нормалността води до нормален живот. А нормалният живот, предполагам, е златната среда между доволството и примирението.

Нормалността е аршинът на възрастните. Тяхната тапия, че са минали в по-горен клас, че вече не са хлапета, готови на приказни щуротии. Понякога и аз съм нормална. Но когато не съм, е толкова по-интересно...

Не че не искам спокоен и подреден живот. На моменти се уморявам от своя – един безкраен наниз от емоции, стремежи, вълнения. Постоянно съм в нисък старт, готова за поредното надбягване с рутината, вечно устремена към някоя щура мечта. А мечтите са на високо, затова високото ме привлича стихийно. Влече ме с красотата, не с опасността. Но пък колко опасно ме влече красотата понякога!

Сигурна съм, че зная какво изпитват лудите, застанали на края на някоя свръхвисока скала. Съзнаваш, че ако направиш още една крачка, ще паднеш и ще умреш, но толкова ти се иска да изпиташ безпределния възторг от полета, че не ти идва наум защо трябва да се дръпнеш назад. Омагьосан си от възможността да погледнеш на целия свят отвисоко и всяко дребно, нищожно терзание да се стопи в далечината под теб. Прекрачиш ли тази граница, си съвършено свободен. Късаш с всички ограничения, загърбваш всички стереотипи и политаш над страха си – онзи, който разделя живота ти между щастието и благоразумието. Може да паднеш, даже е съвсем сигурно, но ще паднеш, след като си летял, а не след като си пълзял цял живот време.

Не, нямам самоубийствени страсти. Влече ме смелостта. Интересува ме дързостта да предизвикаш себе си. Да се поставиш на ръба на скалата и да разбереш колко струва смелостта ти. Вълнува ме моментът, в който гръмките думи замлъкват и действията стават по-смели дори от намеренията. Вълнува ме човешката потребност да се покатериш над обикновеното удобно и практично съществуване. Вълнува ме копнежът да се извисиш над всичко, замахът на волята да разтвориш криле и да се сбогуваш с шаблоните и балансите. Вълнува ме величието на решителността. Онзи момент от живота, когато инстинктът става по-могъщ от разума и ти се осмеляваш да го последваш. И политаш...

Полетиш ли веднъж, няма връщане назад. След като веднъж си вкусил сладостта на летенето, тривиалното ходене по земята за теб ще бъде затвор. Очите вечно ще те дърпат нагоре, жадни да бъдат очи на птица отново. Нямаш вече място в сивата проза, скован от безразличие и обикновеност. Ако се върнеш там, ще имаш сигурност, но няма да имаш хоризонт. Ще бъдеш пометен от непосилната тежест на слабостта си. Ще бъдеш премазан от липсата на усещането, което можеш да имаш само когато летиш. И вече нищо не ще бъде толкова красиво, колкото изглеждаше отгоре... Немислимо е да се връщаш. Продължаваш и летиш, по-уверен от всякога. Какво като някаква си физика твърди, че летенето ти трябва да завърши с падане? Ти си достатъчно луд и смел, за да я опровергаеш. И дори да паднеш, да не умреш. И дори да загубиш крилете си в сблъсъка с природните закони, да се изправиш и да си ушиеш нови криле. От пясък и сълзи, от кал и любов, от смърт и непримиримост.

Влече ме тази непримиримост. Може един ден да ме затрие, но не мога да спра да се вълнувам от нея. Има някакви общоприети закони. Официално ги следваме, неофициално ги презираме. И не говоря за това колко е важно да бъдем внимателни към другите, към природата, към всяко добро. Говоря за законите, които заповядват на собствените ни сърца как да чувстваме и как да живеем. Докъде да стигаме и откъде не бива да се хвърляме. Никой не може да пише закони за сърцето човешко. Знам го, защото аз опитах да се подчиня на тези закони, но сърцето ми, непокорното, отказа. И ме поведе към пропастта. Но вместо в пропаст се озовах в небе от безкрая. Озовах се в свят, който никога нямаше да докосна, ако бях останала на земята. Свят, в който всеки камък имаше формата на сърце, а сърцата имаха способността да разговарят без думи. Летях, пияна от възторг и лудост. Летях по-щастлива от всяка жена със спокоен и подреден живот. Летях по-детска от всички Пипита и Питър-Панове. Летях по-обичана от живота и от щастието. Летях и беше красиво. Освобождаващо. Величаво. Незабравимо. Нищо не може да се сравни с такова летене!

Разбира се, накрая паднах. Знаех го от самото начало. Знаех, че престъпвам нечии закони. Че си позволявам немислимото. Че си играя с огъня, с дявола и с всички свои ужасяващи страхове. Знаех го, но не спрях сърцето да извърви своето и не съжалявам. Сърцето ме отведе до най-красивото място в света, макар да знаеше, че то ще бъде най-наранено при падането.

Паднах и се счупих. Сгромолясах се на милиони мъртви части. Лежах безжизнена върху студената земя, а очите ми – неуморимите, продължаваха да гледат нагоре и да търсят траекторията на най-съкровените спомени от моето летене. Тогава се сетих за онази легенда от „Птиците умират сами”: „... за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва, заслушан, и дори Бог на небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка… или поне така е според легендата."

Така започна моята лична легедна на върха на скалата. Днес стоя там, обрулена и сама, с кървящ шип в сърцето и чакам вятъра да довее някоя нова посока. Какво като вече съм умирала? Извисена над своята агония, чакам да полетя над света ни отново.


Текстът е публикуван в сп. "Всичко за жената"
Illustration: Daniel Egneus

вторник, 2 февруари 2016 г.

Нарисувай края, ако можеш


Любов,

Пиша ти, за да ме имаш и върху хартия. Ако искаш, можеш да ме сгънеш и да направиш от мен самолетче. Можеш да ме изпратиш надалеч или да се качиш до мен и да продължим заедно. Разбира се, надалеч. Близките разстояния са само за телата. Можеш да ме сгънеш и да ме пъхнеш в някоя дебела книга. И да знаеш, че винаги ще чакам там. Светлината, теб, следващата страница. Можеш и да пишеш върху мен. „Обичай се”, написа ми скоро. „Обичам те”, нарисува ми на улицата... Пиша ти, за да повярвам, че такова обичане ни се случва.

Пиша ти всеки ден, а това е рядко. Мисля за теб във всяка секунда, във всяко действие и докато мисля за нещо друго. Пиша ти не със сърцето си. Пиша ти самото сърце и всеки ден ти го пращам на части. Ден след ден сърцето изтича щастливо в думите и си търси мястото. Не точно при теб... то мисли, че при теб няма достатъчно място за него. Но пътува към теб, търси теб, само теб, където и да си, то тича по безкрайно дългия път на любовта ми. Когато е наблизо, не го изпускай. Хвани го, ако можеш. То е цялото любов, няма да те нарани.

Пиша ти, за да го пазя. Сгъвам го в страниците и това го пази от равно, обикновено и празно туптене. Пиша ти, за да браня вечността. За да дам още време на безвремието. Пиша ти, защото един ден няма да ни има, но тази любов ще остане в написаното. Някой друг ще я преживее като своя и ще я отнесе нататък. Някъде, където дори нашият свят няма да го има, тя ще намери ново сърце. И някой ден, когато всичко е съвсем тихо и ясно, новото й сърце може да открие в нея спомен за нас. За това как ти рисуваш със светлината и как аз ти пиша сърцето си.

А ти ще ми нарисуваш ли живота? Хвани го, докато е целият любов. Докато сърцето ми пътува всеки ден към теб. Докато сенките са красиви, а слънцата – много повече от едно. Нарисувай ми пътя, по който стигнахме толкова високо. Толкова високо, че около нас има повече ангели, феи и духове, отколкото можем да видим. Нарисувай ми живота, докато аз ти пиша всеки ден безкрая.

Нарисувай ми дневник на безкрая. Нарисувай ни, ако можеш.

...

Любов,

Пиша ти, за да ме имаш за последно върху хартия. Ако искаш, можеш да ме сгънеш и да направиш от мен счупено, ръждясало самолетче. Можеш да ме запратиш надалеч или да се качиш на друго самолетче и да отпрашите в посока, която ще изтрие моята диря. Разбира се, надалеч. Близките разстояния са само за телата. Можеш да ме сгънеш и да ме пъхнеш в някоя дебела книга. Подари я на деца без обич или на старци без време. Подари я на някое тъжно място. И да знаеш, че винаги ще чакам там. Всичко друго, но не и светлината, не и теб, не и следващата страница. По-добре е да забравиш всичко с мен. „Обичай се”, написа ми някога. „Обичам те”, казах ти, когато се откъсвахме... Пиша ти, за да повярвам, че такова обичане ни се случи.

Пишех ти всеки ден, а това беше рядко. Мислех за теб във всяка секунда, във всяко действие и докато мислех за нещо друго. Днес умирам за теб във всяка секунда, във всяко действие и докато се правя, че живея нещо друго. Пишех ти не със сърцето си. Пишех ти самото сърце и всеки ден ти го пращах на части. Ден след ден сърцето изтичаше щастливо в думите и си търсеше мястото. Не точно при теб... то беше право, че при теб няма място за него. И въпреки това то пътуваше към теб, търсеше теб, само теб, където и да беше. То, малкото, тичаше с надежда по безкрайно дългия път на любовта ми. Да се смеем много беше възможно. И беше наблизо, но ние го изпуснахме. Хвани следващия самолет, следващия смях, следващата любов, можеш. Всичко беше любов, а толкова ни нарани.

Пиша ти, за да запазя спомена за тази любов. Сгъвам я в страниците и със сърцето ми продължаваме в равно, обикновено и празно туптене. Пиша ти, за да се извиня, че не се преборих за вечността. Не дадох още време на безвремието. Пиша ти, защото един ден няма да ни има, но споменът за тази любов ще остане в написаното. Някой друг ще я преживее като своя и ще я отнесе нататък. Някъде, където дори нашият свят няма да го има, тя ще намери ново сърце. И някой ден, когато всичко е съвсем тихо и ясно, новото й сърце може да открие в нея спомен за нас. За това как ти рисуваш със светлината и как аз погребвам сърцето си.

А ти ще нарисуваш ли живота си? Хвани го, докато е целият любов. Докато сърцето ми пътува всеки ден към вятъра и го моли да опъва платната на твоята светлина. Докато сенките са все още красиви, а слънцата – много повече от едно. Нарисувай пътя, по който ще стигнеш толкова високо, колкото аз те обичам. Толкова високо, че около теб ще има повече ангели, феи и духове, отколкото аз ти показах. Нарисувай живота си и го извърви в любов и безвремие. А аз ще изчезна в безкрая.

Нарисувай ми нашето сбогом. Нарисувай ни края, ако можеш.