Яж, пътувай и обичай



Имам силна чувствителност към дома. Затова и никога не съм си падала по хотели. Те са тъжни. Бих могла да открия повече привлекателност в кюшето на някой бездомник под моста, щом си е негово и обживяно, отколкото в студената хотелска стая, която никога не е била докосвана като дом. Цяло чудо е, че чак на 38 години открих кой е другият дом, който мога да обичам колкото своя – палатката ни.

Преди време попаднах в дома на една много богата и екстравагантна дама. Впечатляваща къща с огромни френски прозорци и най-просторната кухня, в която ми е стъпвал кракът. Разбира се, веднага си представих как тук бих готвила и танцувала, как мога да поканя много приятели накуп и да правя разточителни във времето следобедни партита със сангрия, тапас и репертоара на щурците. Представих си как ще издигна безкрайни кухненски рафтчета, шкафчета, витринки и етажерки и с какъв кеф ще подредя по тях многобройните си чаши, чинии, купи, бурканчета, шишенца, панери, щайги, свещници, вази, саксии, кошници, везни, готварски книги. Като се замисля, нямам представа как ги побирам в миниатюрната си кухня. Ако имах къщата на богатата дама, бих им дала простор и бих обичала тази кухня! Бих напълнила всеки неин квадратен сантиметър с живот и с аромати. Нейната стопанка видя това в очите ми и мило каза: „Пожелавам ти и ти да имаш къщата на мечтите си!“ Тогава, без да се замисля, й отговорих: „Аз вече я имам!“

И й разказах за нашата палатка. Как не излиза от колата и как прави дом за нас от всяко място, на което я опънем. Веднъж като опънеш палатката някъде, винаги се връщаш там като във вкъщи. Не знам каква е тази магия, но е виновна за това да си имаме домове в Родопите, на морето, на река Тунджа, в Тетевенския балкан, при прохода Шипка. Продължаваме да забиваме флагчета на всевъзможни самодивски места. Е, в палатката си нямаме мебели освен един мекичък дюшек и два челника, които светят вместо лампи, но пък кухнята ни отвън е по-голяма и от нейната. Родопската ни кухня е на река Боровица до една голяма каменна чешма. Мястото е необикновено, там витае някакъв различен вселенски дух. Говорят за енергийни пространства, за места с чудодейни сили. Не зная много за това, освен че науката има донякъде своите обяснения, но всеки път когато се върна от Боровица, сякаш стъпвам като пришълец от чужда планета – нося друга енергия и друго спокойствие, крача с непознати сили и с нова, мъдра смиреност. На влизане в района въздухът се изчиства от всичко излишно и тежко, а времето започва да тече по свой собствен безтегловен алгуритъм. Случвало се е да виждаме как Луната изгрява по-рано от нормалното и как през нощта сред скалите се явяват светлинки, за които денем не може да открием обяснение. Там, край Боровица, усещам нечие великанско присъствие. Енергията на гостоприемен стопанин, който ще те помилва, за да съблечеш градската си маскировка и всяко натрупано черно. А през нощта ще те приспи, за да се събудиш по-близък до земята, водата и вятъра и по-далечен на страха, слабостта и тъгата.

Обичам сутрините на Боровица. Те ухаят на палачинки ;), печени на примус, с яйца и мляко от местните хора. Те ухаят на кафе в палатката, на диня край чешмата, на чай от прясно набрана мащерка. Сутрин овцете излизат на паша, а едни много общителни крави населяват дома ни с цялата си мучаща безцеремонност. Обичам и вечерите на Боровица. На огъня се пече риба, хваната преди малко от реката, патладжани, чушки, супа, къри, наденички, греяна ракия. В онзи дом си имаме и куче. Кръстихме го Борко – на реката. Обича да отмъква хляба с опаковката, да хваща парчета наденица във въздуха, да ни бута с мокра муцуна за още, но най-обича да спи при нас в палатката. Малко хърка, малко е космат и мърляв, но е наш и е топъл и уютен. Като затръгваме, опашката на Борко започва да се влачи по земята. Той не знае, но ако и ние имахме опашки, и те щяха да правят така.

Домът ни на на Тунджа е по-малък и си няма крави, но има най-добрия хладилник за лятото. Дърветата, които растат край реката, й пазят дебела сянка, така че може и да се изкъпеш в хладилника. Или обратното - да си натопиш розето във ваната. Е, в този хладилник понякога продуктите отплават, но пък се случва да доплават отнякъде нечии чужди. И там си имаме куче. Казва се Тунджа и е нахална почти колкото Борко. Но поне е дама, яде и краде по-малко. В тунджанската ни кухня веднъж правих кростини. Казано по нашенски, сандвичи, ама с шантави комбинации: синьо сирене с орехи и малини, прошуто с розов грейпфрут и сладко от лук, козе сирене със смокини и годжи бери, ей такива щуротии. Беше късничко, когато пристигнахме, но веднъж щом вдигнахме палатката и сложихме трапезата, се опънахме така щастливо под безбройните осветителни тела на дома ни, че цялата напрегнатост, която си донесохме от града, се изниза блажено. „Добре сме си дошли вкъщи!“, излезе прошепнато едва изпод първото докосване на устните ни до чашата с вино. Пием от една чаша и тя никога не е пластмасова. Чашата е със столче, приборите са стари, посребрени, покривката е изгладена и задължително имаме цветя и свещи на масата. Един дом трябва да бъде уважаван. 



Купили сме си лодка и това лято ще я връзваме пред подвижната ни къща. Миналата година, тъкмо се бяхме прибрали в морския ни дом между две дюни, луната беше натежала като сочна праскова над водата, и по лунната пътека излязоха рибари. Тихо жужене от мотора на лодките им, шепот от разменени думи, кротко припляскване на вълни в корпуса. Пожелахме си да имаме лодка, с която да се разхождаме нощем по Луната и морето. А пожелаването е най-лесно, когато си на път. Когато си на път, никое разстояние не изглежда невъзможно. Щом Луната е толкова близо и ти чертае мечтите в морето, какво ти остава, освен да ги последваш?

Палатката е като мечтата – може да я преместиш където си поискаш. Може да е с теб навсякъде, да те скрие от вятър и облаци, от чувството за безнадеждност и от спомена за самота. Затова обичам този дом – дом под звездите, дом край реките, крайбрежен дом и дом на колела. Дом наш, дом навсякъде. Единственият ни възможен дом в момента. Дом на нашите мечти, дом на наште страхове. Дом за няколко дни, дом несигурен, дом без ключове, но свиден. Дом на пътя ни напред, където и да води той. Дом на целия ни свят. А светът ни, той е в тези думи: „яж, пътувай и обичай“.


P.S. ...а думите облякохме в нов блог, който предшества излизането на наша книга. Заповядайте, вратите пред палатката са отворени :)
Най-лесно може да следите всичко от Eat Travel Loove, ако харесате страничката ни във Facebook. Благодарим!








Децата ни ще бъдат по-добри от нас


Минаха матурите за четвърти клас и си отдъхнах. Не съм от тресящите се в амбиции майки, като едновременно харесвам тази своя черта и се чувствам виновна заради нея. Отдъхнах си не заради резултатите, а защото виждах как детето ми се тормози. Явяването на петте изпита беше изпитание за него, въпреки че нямаше никакъв натиск вкъщи. Напротив. Преди всеки изпит го карах да излизаме, да рита топка и да забрави, че на следващия ден му предстои нещо важно. Говорех му, че най-важното е минало, защото най-важно е било да положи усилия и да научи нови неща. Обяснявах му защо не трябва да гледа оценката и че само ще си помогне, като не се тревожи за нея. Той обаче не ме слушаше. Учеше до късно преди всеки изпит, сам се лишаваше от почивка и игра и дори няколко пъти се скарахме. Не съм вярвала, че може да проведем такъв разговор:

Майката: Стига си учил!
Детето: Няма, ще уча!
Майката: Няма да учиш, ти казвам!
Детето: Не, ще уча!
Майката: Всичко знаеш, няма нужда да учиш повече!
Детето: Не, искам да уча!
Майката: Играй бе, дете, весели се!
Детето: Не искам да играя, искам да уча!

Синът ми не е зубър. Когато е можел да си спести учене, го е правел. Игрите винаги са били на първо място. През последните месеци обаче настъпи промяна у него. Като че усещаше, че успехът ще му бъде приятен и сам се впрегна да го гони. Цялата работа е, че в неговото училище децата с най-добри резултати от матурите сформират така наречения „клас на отличниците“. Нищо лошо, стига това да не предизвикваше болни амбиции. А за съжаление болните амбиции бяха фон на усилията на децата през цялата година. Така и не разбрах кой внесе такава суматоха в малките глави на четвъртокласниците. Вероятно бяхме ние, родителите. Онези от нас, които измерваха собствения си успех с този на децата си. Онези, които запушваха дупки от собствените си неосъществени мечти с осъществените мечти за наследниците си. Дори не забелязах кога хлапето ми е поело от тази енергия и се е подхлъзнало по наклона на тревогата и кухата амбиция. Наистина болна амбиция, защото в деня преди най-важния и най-тежък изпит – този по немски, малкото ми момченце трепереше толкова силно, че не можеше да си обуе кецовете, и повръщаше всяка глътка вода.

Бях безмерно щастлива, когато се обади, че изпитът е минал. Дори не ме интересуваше какво е станало. Нали детето ми беше добре! Е, вечерта заспа в прегръдка с легена, защото имаше страх, че отново ще повръща, но за майчиното ми сърце учебната година беше приключила.

След няколко дена обаче разбрах, че безпокойството в училищния двор продължава. Родителите бяха настръхнали в очакване на резултатите. Напрежението се наслои с нова сила.

Чух как между хлипове и сополи едно дете споделя на сина ми, че майка му го ще го пребие, ако не е изкарал шестици по всичко. Всеки възпитава по свое усмотрение, но уви, общата нагласа се предава между децата. Сви ме жал за тях. Малки същества с големи души, които от рано се опитват да надскочат природата на възможностите си, за да удовлетворят нас и да омаловажат нашите неуспехи. Тези деца бяха твърде малки за подобен стрес. Натискът върху тях беше престъпен.

След пет-шест дена резултатите от изпитите излязоха. Бях помагала няколко пъти на сина ми по немски език, но не бях никак настоятелна, защото положението ми се струваше неспасяемо в последния момент. Падежите, словоредът и родовете си бяха заформили разкошна, завидно устойчива каша в малката глава. В същото време много от неговите съученици ходеха на частни уроци по немски и имаха далеч по-съвестни родители от мен, които ги подготвяха отдавна.

Когато разбрах, че синът ми е изкарал втория най-висок резултат по немски в класа, бях изненадана. И виновна заради тази изненада. Защо не бях вярвала в детето си?! Наистина ли бях толкова лоша да се съмнявам в него? И щом аз съм се съмнявала, какво право имам да очаквам увереност от него? Кой освен мен ще му даде самочувствието, без което самата аз знам колко е трудно да се расте?

След още няколко дена излезе и класирането. „Приети сте“, съобщи радостно баба му. Не, не сме приети, помислих си. Той е приет и аз нямам никаква заслуга за това. И въпреки съзнаването на факта, че с нищо не съм допринесла за успеха на детето си, изпитах такава гордост, че светът ми се стори тесен да я побера.

Чувала съм родители да разказват за гордост. Гордеят се с първите зъбки на хлапетата, с първите им думи, стъпки, подвизи в гърнета, гордеят се с всеки успех, че дори и с неуспехите. Гордостта ми е чуждо чувство и не съм от тези родители. Нямам никаква заслуга за това, че малкото дете е изтърпяло болка, за да му поникне ново зъбче. Нито имам заслуга за това, че без моята помощ и без моята безпрекословна вяра в него се е справило отлично с изпита по немски. И въпреки това гордостта ме изпълни, неочаквана.

Вървях към вкъщи, нарамила всичките му любими неща за ядене и една дворна люлка за подарък, и пърхах от непознато до този момент чувство. Гордост. Ха! Какво правиш при мен? Аз се отказах да помагам на сина ми по немски, защото не вярвах в него. Да не си объркала адреса? Сигурно търсиш друга майка – някоя, която е познавала детето си по-добре и му е вярвала с повече жар. Гордост, ако си тръгнеш, ще те разбера. Аз чакам по-скоро срама.

Същата нощ Андрея спа дълбоко, изцеден от умора. Дори не се беше зарадвал на резултата си. А аз не мигнах от вълнение. И от чувства за вина, че изпитвам незаслужена гордост. Както и от съмнения за собствените си качества като родител. Обичам детето си повече от всичко, възпитавам го, грижа се за него, но не му повярвах достатъчно. Подкрепях го, да, не го притисках, не изисквах от него повече от необходимото, не го товарих със свръхочаквания. Може би съм му помогнала с това, но в този момент някъде лежи будна друга майка, която си мисли: „Притисках го, изисквах от него и очаквах да е най-добрият, затова детето ми се справи“. И коя от нас ще бъде права? В онази нощ не открих отговора.

На следващата сутрин станах един час преди него, направих закуска, погрижих се за къщата, за цветята, за училищната униформа – обичайните неща. В един момент спрях, погледнах стаята – беше утринно озарена, усетих аромата на прясно изцедения сок, на топлата закуска и на млякото с канела и какао, мернах разцъфтелия си балкон и ми стана уютно. Спомних си как в моето детство се будех всяка сутрин в същата къща, но озарена и цъфтяща под ръцете на моята баба, и си помислих, че баба сигурно щеше да се гордее с мен и с дома, който съм създала.

Може би това беше отговорът на част от въпросите, които ме бяха държали будни през нощта. Когато харесваме нещо у нашите родители, прародители и учители, съзнателно и несъзнателно го следваме. Каквото и да ни казват, ние не чуваме, а само наблюдаваме и пренасяме по собствения си път примери. Иска ми се да вярвам, че взимаме най-доброто от семейството си и че поколение след поколение ставаме по-добри. Може да се съмнявам, че моето дете владее отлично немски език, но вярвам безрезервно, че то ще стане по-добър човек от мен. Виждам това всеки път, когато се разпадна, а той, вместо да се изплаши или разсърди, изважда най-голямата ми сила – тази на майка. Прави ме нужна, прави ме приятел, кара ме да се смея, а също и да се гордея. И го прави деликатно и с такт, какъвто повечето възрастни около мен не притежават. Единственото, което аз мога да му дам, е вярата ми в него и цялата ми обич.

...

Няколко часа, след като съм написала горните редове, той се обажда. С класа са на екскурзия в Черепишкия манастир. Разказва ми приповдигнато какво са видели, на какво са играли, на какво са се смяли. „И, мамо, да знаеш, похарчих паричките, които ми даде. Купих си едно дървено кръстче и две свещички. Едната запалих за класа, другата – за семейството.“

Винаги, когато сме ходили на църква, сме палили свещички само за семейството. Никога не ми е хрумвало да му предложа да се помоли и за своите приятели. Но, както казах, нашите деца ще станат по-добри от нас. А ние може да се гордеем.


Текстът е част от книгата "Хартиена лодка в открито море" на Мила Иванова (изд. "Будлея"). Може да я намерите във всички големи книжарници и на сайта на издателството.




С аромат на домашно приготвена любов

На А. и К.

Не знам дали любовта на мъжете минава през стомаха, но моята със сигурност минава през готвенето. Не съм правила дисекция на тази своя особеност, но предполагам, че не е трудна за разбиране. Готвенето е свързано с дома, с неговата най-топла част, където всички сядат на едно място. То предшества онова съкровено време от деня, когато изживяванията на хора, които се обичат, ще бъдат споделени и белязани със смях или загриженост, с разбиране, с взаимност.

Готвенето е ритуал и аз встъпвам с ритуално старание във всеки негов етап. Първо измислям меню и записвам на лист необходимите продукти. Понякога запазвам тези списъци – те са странички от дневник на щастливите моменти. И понеже най-хубави са простите рецепти с отлични продукти, не щадя пари на пазара. И не взимам продукти, в които няма любов. Когато пазарувам, търся марули, по които си играят слънчеви зайчета, картофи, които още ухаят на топлата земя в някоя малка ферма, и вино, докоснато не от търговци, а от алхимици – майстори на чистата наслада.

Когато се прибера, изсипвам всички торби в средата на кухнята, пускам музика и си наливам чаша вино. Както се казва, аз без вино не готвя. Тогава се явява вълшебството. Всеки път е там – дори да бързам, дори да мисля за нещо друго. Всеки път шумът от външния свят утихва и аз потъвам в кухнята, където времето е безкрайно, а важните неща - простички. Почти по рецепта! И се сгушвам в уюта на есенно-зимното готвене, разпилявам се във вихъра на пролетно-лятното, политам в босото, крещя с музикалното. Докато разгръщам дебелите кулинарни книги, ставам вещ алхимик, който може да разкодира древни рецепти за изцеление и любов. Докато извършвам най-баналните дейности, всеки път подхвърчам от наслада. Да потопя цветята във ваза. Да поставя хляба начело на масата. Да събера подправките, кокетни, край печката, а ягодите да извадя една по една и да положа със свръхчовешка нежност в кошницата.

И се завихря истински празник – миене, белене, рязане, мерене, сотиране, месене, печене, глазиране, украсяване. Кухнята ми е малка и понякога се тресе от всички тези ритуали. А понякога потръпва от вълнението ми. Като когато се покатеря на стола, за да сваля тажина от най-високия рафт, или когато открия забравени касероли в затънтените ъгли, или когато успея да сместя нови съдинки, купички, чашки, салфетки и такъми, защото аз постоянно нося нещо ново за кухнята вкъщи.

Музиката на готвенето! Съвършената джазова пиеса. В интродукцията зацвърчава маслото, а когато ритъмът на фразата набъбне, звукът от тапата на виното отключва волни интерпретации с най-разнообразни инструменти. Сръчното почукване на ножа върху дъската се смесва с бълбукането на лъскавия бульон в тенджерата, влиза хрупането на коричката от хляба, а пукането на ледчетата добавя закачливост на пиесата. Звуците в кухнята си акомпанират в съвършена хармония. Хармония е и когато изпод ръцете ми две неща станат едно - разтапянето на сирената в пастата, попиването на маринатата в месото, потъването на крутоните в супата, заблестяването на салатата от зехтина, загръщането на тортата в глазура. А във въздуха се надбягват аромати - весели, сънени, фриволни, срамежливи и нахални. Крият се в косата ми, полепват по пръстите ми, дразнят нетърпението ми, завиват ми спомени.

Обичам всичко, свързано с готвенето, макар че рядко ям от сготвеното. Не готвя, за да има сготвено. Просто обичам да обичам с готвенето. Някои готвят „с щипка любов“, но не харесвам тази заучена фраза. Аз не щипвам от любовта, не я варя, нито я пека и не подправям с нея. Аз я заявявам. В тенджера, в чиния, в купа, на върха на лъжичката, по острото на ножа.

Готвенето е очакване. Очакването външната врата да се отвори, малките крачета да изтопуркат любопитни в кухнята, а големите ръце да ме обгърнат с желание и грижа, отгледани в часовете на раздяла. Очакването минава и през вълнението дали ще успея навреме, дали ще им хареса, дали ще искат още. Преди да дойдат, съм свалила целия уморен ден от себе си и съм подготвена, нова, посветена. Сменила съм няколко пъти местата на свещите, десена на покривките, светлината в кухнята... За тях – нищо по-малко от перфектното очакване.

Обичам да правя всичко това за тях, моите момчета. През вкуса на нашите вечери си създаваме купища спомени. А с някои раждаме планове. Веднъж отидохме в Португалия. Тръгнахме от салата с октопод, преплувахме на вълните на вино Верде, оцапахме си пръстите с риба треска и акостирахме върху карамелени pastèis de nata. Вчера пък взехме билети за Италия – направихме спирка в Салермо със сочна Панцанела, продължихме към Равело и Соренто с домашна пица Пеперони, и стигнахме чак до края на Амалфийското крайбрежие с добре изстудено Просеко. Утре ще се пренесем на Изток. Купила съм един шкаф с азиатски подправки, нудли и водорасли, които още не зная как се готвят, но нямам търпение да им отворя вратата на Сезам. Или поне на моята мъничка печка.

Може би винаги съм обичала през готвенето. Учех се да готвя, докато се учех да обичам. Първо можех само палачинки. Научи ме една жена с голямо сърце, която беше събрала в дома си много любов. Научих се от нея и исках един ден да имам като нейната любов и като нейния пълен дом. След години започнах да се уча на повече неща, но допусках грешки постоянно. Все нещо не достигаше, за да харесам резултата. За щастие не се отказах. И накрая го срещнах – моя начин да кажа нещо чрез храната, както и момчетата, за които си струва да го правя. Днес знам, че готвенето не е само вещо забъркване на белтъчини, мазнини и въглехидрати. То е даване. Готвенето е завихряне на емоции, старание, грижа, познаване, очакване, разбиране, страст, топлина и мечти. То е изкуство и щом не мога да ти нарисувам дърво, ще ти приготвя супа. Готвенето е сливане и щом комбинацията от съставки ти харесва, вероятно ще харесаш и рецептата ми за обичане.

Готвенето е дом. А домът е там, където ухае на домашно приготвена любов.




М.И.
photo@pinterest.com



Бабо, нали няма нищо страшно?

Когато написах, че всички сме като малки хартиени лодки в открито море, не подозирах, че само няколко месеца по-късно бурята ще е толкова...