Въпрос на страст



Страст. Като мак. Като мед. Като счупено стъкло. Страст като дива котка. Като рана от любов. Като антидепресант. Като танго. Като фуста. Като жартиер. Като черно-бял кадър. Като нар. Като кана вино и цигански оркестър. Като черно кафе. Като лепкаво злато. Страст като Балкана. Като 100 каба гайди. Като морски прибой. Като знаме на планински връх. Страст като Шаде. Като Вагнер. Като Шопен и Жорж Санд. Като мокър паваж. Като ръб на дамски чорапи. Като аромат на тамян. Като люта чушка. Като млад художник. Като ранен поет. Страст като болест. Неизлечима. С треска. Халюцинации.Страст като кръстосани погледи. Неизречени желания. Страст като зачатие.Страст. Страст като раждане. Страст като смърт. Страст като раждане след смъртта..

Тези дни нашумя някаква жена, която тренирала по форуми и написала еротична книга. Нещо с нюанси в заглавието, но така и не го запомних. А пък и в света на възрастните, където привидно се намирам, няма място за нюанси, за книги за любов и страст, и изобщо няма място за глупости. Тук си имаме цели и отговорности. Светът ни е свят на тежки прегради около личните пространства. Светът е виртуален, финансово нестабилен, политически шизофреничен, любовно циничен, светът е Twitter – остроумие и последователи, и Facebook – duck faces и бутон „разприятеляване”. Светът е за хладнокръвните, не за болните от емоции. Страстта е отживелица. Тя е за бедните поети, за надрусаните музиканти, за старите моми и за други такива перковци. Жена, която се влюбва на 50, е „изкуфяла бабка”. Такава, която зарязва удобствата, за да пътува, учи или обича, е лирическа героиня от Холивуд. 

Може никога да не запомня заглавието на онзи любовен роман, но и никога няма да разбера хора, които живеят без страст. Хора, които подреждат живота си –прилична гимназия, после висше, брак, бебе, намиране на добра работа, осигуряване на апартамент, два телевизора, почивки в Анталия, после същото за детето. Някои му викат „надграждане”, аз - фотосинтеза. Не че има нещо лошо в Анталия и в брака, просто липсва страст в планирането. Няма живот в живота, разграфен като бизнесплан, като стопанска петилетка, като графика на козметичката ми. Живот без някой и друг полет в тъмното е живот без изкачване. Живот без потъване в нюансите – плашещи и великолепни, е живот без пулс. А животът без страст е като филм без изкуство. Като халтура. Като порно.

Плюя в пазва, дано не бъда никога от хората, които ходят на работа само за да взимат заплата. Хората, които имат работно място, но нямат работа, която да ги пали. Хора, които не създават приятелства къде да е, с кого да е, защото не могат да излязат от тесния си кръг на доверие, но повече на интереси. Не обичам хора, които преценяват с кого си имат работа, които преценяват с кого споделят и обикновено не споделят и не са искрени с никого. Няма страст в такива хора, няма чиста, свята страст. Не харесвам мнителни, не обичам воайори, мразя да ми казват: „Ти си твърде открита!” Преценка правя, когато бъркам тесто за палачинки. Когато се забърквам в приятелства, преценката я прави сърцето ми.

Жал ме стяга за хора в удобни връзки. За такива в удобни обувки също. Веднъж си купих с два номера по-малки обувки, или по-точно кубинки, защото ми седяха по-добре от онези, които ми бяха точни. Падна рев, но и заради най-дълбоките рани, които ми причиниха, не се отказах от тях. С тези кубинки минахме през най-дивите години. Звучи глупаво, но други обувки от миналото си не помня. Както и не помня връзки, които са минавали без страст и без лудости. Да, връзките губят страст. И тогава става трудно, това го разбирам. Не разбирам обаче самодоволството на хора, за които удобството е най-голямата страст.

Не разбирам хора, които крачат по улиците и виждат само обувките и колите на другите, но рядко поглеждат в очите им. Те минават покрай витрини с книги и купуват само бестселърите. Те не познават тръпката да отупаш прахта от книга, която никой не е търсил отдавна, и да откриеш, че вътре някой е писал за теб. Непонятни са ми хора, които имат здравето и парите да пътуват, но никога не свиват по малките улички на чуждите градове, никога не разговарят с букинистите и не пият кафе накрак на рибния пазар. Хора, които живеят по лъскави пътеводители, ужасени от опасността да се загубят.

Много хвъркати слова, но животът, репликира ме гласът на здравия разум, често налага да живеем безстрастно. Ако си на 45 и още нямаш дете, а болезнено го желаеш, до колко трябва да чакаш, за да се блъснеш о страстта, която ще доведе до това да си майка?! Ами не чакаш, действаш – отговарям на „здравия разум“, но което направиш, го правиш със страст – взимаш сперма от банка, осиновяваш сирак или заминаваш за Сирия и започваш да се бориш за оцеляването на десетки деца. Но нямаш време да правиш неща без страст. Подредени и страхливи. Нямаш време да живееш без надежда, без смелост, без размах. Нямаш шанс да стигнеш далеч, ако не си позволиш да прекрачиш собствените си граници. Нямаш нищо близо до страстта, ако имаш малоумното оправдание на всички несбъднати мечти: „Не е напълно разумно.“






А за онази писателка - авторката на порноромана, ако е горяла и кипяла, ако е действала през мечтите, а не през суетите, заслужава да е отпред на витрините. Аз обаче и другия път ще вляза в най-тясната част на книжарницата. И ще търся книга с макове на корицата, не с червени рози. Въпрос на страст.




Photo@Pinterest
Photo@Pinterest

Бабо, нали няма нищо страшно?

Когато написах, че всички сме като малки хартиени лодки в открито море, не подозирах, че само няколко месеца по-късно бурята ще е толкова...