За да ме познаеш в тъмното



Eто го, дойде. Времето за равносметка. Стоя на прозореца в редакцията и мислите ми се търкалят през изминалите месеци. На този прозорец посрещнах и изпратих всички сезони. Много мислене изтече през перваза му. Много въпроси издълбаха резки по небето пред мен. И като че най-често дълбаех с въпроса „Как да постъпя правилно?“ Днес, на финала на това пътуване, имам усещането, че нито веднъж не намерих отговор на този въпрос. И грешах, всеки път грешах. 365 дни, в които посрещах новия ден, без да знам накъде ще ме отвеят халите на всичко независещо от мен. Колкото пъти намирах вратичка и се осмелявах да променя хода на събитията, толкова пъти бях връщана назад. Бих казала, че беше година на слабости, но точно толкова вярно би било да кажа, че беше година, в която калих силите си. Май това е равносметката днес – през изминалата година всеки ден беше борба, дори хубавите дни. Превъзмогване и уроци.

Миналата година по това време написах текст за коледното чудо. Сега ми е смешно, дори мъничко се срамувам от тази проява на наивност. Чудесата понякога се случват, но не са чудесата това, което ни кара да постъпваме правилно. Не са чудесата това, което склуптурира живота ни по скиците от същинските ни желания. Тази година се отказах да търся чудесата вън от мен и започнах да ги търся вътре в себе си.

Беше през ноември. Една сутрин се събудих с усещането, че в мен не е останало нито едно празно място за чупене. Дори изпитах надежда, че това е така. Че съм толкова счупена, че няма накъде повече. Че каквото и да става, няма да чувам повече зловещия звук от трошенето и няма да усещам как се разпадат цели пасажи отвътре. В тази сутрин всяка част от мен беше съборена. Защото обичах човек, когото не биваше да обичам, а той обичаше мен.

Не ми позволяваше да се наричам „любовница“, а аз го правех, за да се наказвам. И за да наказвам него.

Каквото и да правех, не беше правилно. Когато го напусках, и двамата умирахме. Когато се връщах, умирахме отново. Бяхме заедно, но беше невъзможно да сме заедно. Любовта ни беше като наказание. Най-хубавото, което някога сме чувствали, беше като пратено от пъкъла.

Заради тази любов – безконтролно обсебила ни, последните месеци пропадах в невъзможност да направя и една крачка, без да сгреша. И без да боли. Когато се събудих в този ноемврийски ден, сякаш бях стигнала предела на болката. Имах нужда от чудо, а при този остър дефицит на чудеса единственият начин да получа чудо, беше да си го създам сама.

И така, един ноемврийски ден рязко се погледнах отстрани и се сепнах от слабостта, на която се бях дала да ме утешава. И се видях, каквато вероятно ме виждаше и той - изскубната от живота си, бледен спомен от жената, в която се беше влюбил. Жената, която изпитваше детински възторг от простия факт, че сме тук, че чувстваме, че виждаме, че ни предстоят още толкова вълнуващи години. Когато той се влюби в мен, бях напълно различен човек. Ако бях позволила на болката да ме счупи, как в тъмното той щеше да ме разпознае?

В онази сутрин осъзнах, че така или иначе ще го загубя, но не искам да го губя в някакъв свят от агония и безпомощност. Спрях да мисля за предела на болката и започнах да се ровя за безпредела на силата. Нямах време да измервам счупеното и цялото по себе си. Рано или късно ние щяхме да успеем да скъсаме болезнената пъпна връв помежду си, нямаше защо да губим твърде краткото ни време заедно в тъгуване.

И тогава, в този ноемврийски ден, събрах лекциите от цялата година и минах уверена пред изпитната комисия. Като начало показах как Барон Мюнхаузен се е изтеглял за косата. Пощадих косата си, издърпах се за сърцето. Знаех за отличен, че да си безнадежден е по-лесната позиция. Че тъгата е удобно скривалище на липсата и самотата. Много по-трудно е да й се опънеш, да си по-силен от обстоятелствата и по-вярващ, отколкото разумът позволява. Изобщо в края на тази година се оказа, че колкото и да е било мъчно, съм записвала прилежно и съм научила много...

Винаги съм била подредена и организирана. Завърших немската гимназия, където затвърдих умението си да „подреждам живота“. И макар това да е най-доброто училище в България, не, подреждането на живота не се учи дори и там, то е мираж. Затова пък тази година се научих да живея, без да предвиждам, без да организирам, без да знам накъде ще потегля след малко. Научих се, че денят не се познава по сутринта. Той просто не се познава. Във всеки миг е възможно да се случи всяко неочаквано.

Открих, че аз самата съм част от неочакваното. На 38 години си купих първите туристически обувки и тръгнах по планини. Добре де, не тръгнах по планини, тръгнах след Любовта. А тя ме отведе по места, за които не съм и мислила, че ще станат мои. Помня първото си изкачване по стръмен склон. Наистина стръмен. Първите крачки нагоре ми се сториха невъзможно трудни. На слизане открих, че първите крачки нагоре са били най-малко опасните. След тях минах през почти отвесни стръмнини, жилави шубраци и негостоприемни сипеи. На върха се изсипа такъв дъжд, че направи от връщането сцена за каскадьори. Спирах на няколко места и си казвах: „Дотук съм.“ Открих, че не може да спреш по средата на трудното. А ако спреш, имаш два избора: или да се хвърлиш в пропастта, или да се спасиш с неподозирана от теб сила.

Тази година открих, че хармонията не е единствен възможен дом на любовта. Понякога тя има нужда от бурно море, от гигантски сиви вълни, които да разклатят измамното спокойствие под перките й, за да научат двамата в лодката как по-здраво да се държат един за друг.

Излиза, че тази година ме е отвела високо, а уроците са били стълби към по-доброто от мен... Големите уроци, но малките, прекрасни мигове - също. Всички онези моменти, които нанизват върху линията на пътя ти усещания на неповторимост. Тази година спах десетки пъти под открито небе. Прекосих няколко реки. Минах под водопад. Бях в пещера. На каменна кариера. В града на фадото и жълтите трамваи. Снимах на лента. Писах на пишеща машина. Пуснах писмо в бутилка. Посрещнах утрото гола на безлюден плаж. Станах кръстница. Написах писмо до новородено. Държах ръцете на 100-годишна жена. Започнах книга. Направих изложба. Снимах филмче. Летях през окена. Имах първа среща. После я имах много пъти. Гледах Пикасо, Ван Гог, Шагал, Моне и Матис. Влязох в къщата на Хемингуей. Върнах се в дядовата къща. Направих домашен рожден ден за сина ми. Написах послание върху стена. Нарисуваха ми картина. Не се отказах от мечтата си. Обичах. Бях обичана. Продължавам...

Не зная дали след година като тази все още съм жената, в която ти се влюби. Не зная дали утре отново ще ме видиш, бясна от детински възторг, че животът е шарен и пълен с бъдеще. Но въпреки счупванията все още има нещо жилаво в мен, нещо, което и двамата харесваме – способността ми да очаквам. Мисля, че още можеш да ме разпознаеш по нея. Нищо че е толкова тъмно наоколо...



М.И.




До довечера, чакам те вкъщи


На 38 съм и съм неомъжена. Имам дете и мечта за голямо семейство. Искам шумна къща, пълна с деца, и една любов, която да пращи в огнището силна като Слънцето до последния миг заедно. Всъщност не искам последни мигове. Искам тази любов такава, че и след напускането на земното убежище тя още да живее някъде като жар и хармония. И въобще не ме интересува, ако това звучи откачено или незряло. Аз знам, че е възможно.

Дълго време отказвах да прочета Бегбеде, защото му се сърдех за „Любовта трае три години“. А книгата се навираше в ръцете ми постоянно. Най-после я прочетох и простих на французина. Открих, че между мен и него има нещо общо. И двамата не вярваме в заглавието.

Така или иначе любов напоследък няма. Няма и голямо семейство. Когато нещо ти липсва, воайорстваш жадно тези, които го имат. Залепяш нос на лъскавата витрина, която въпреки своята прозрачност носи металната миризма на затвор - затвора на недостижимото, и се взираш безнадеждно беден отвъд. Така правя аз със семействата. Наблюдавам ги в захлас през витрината. Колекционирам картини и усещания за неща, които те притежават, а аз не съвсем – вида на пълните им багажници, плановете им за семейната ваканция, поделянето на задълженията и изживяването заедно на значимите моменти, и любимото ми: „До довечера, чакам те вкъщи.“ Те го изричат като нещо най-обикновено. Никой от тях не би разбрал как това изречение посипва със сол раната от липсите ми и как в същото време преминава през мен като пеперудена надежда.

Преди години с няколко приятелки се бяхме събрали да печем коледни сладки за благотворителен базар. Работата се оказа повече, отколкото очаквахме. Децата ни бяха малки и беснееха като торпеда в нападение из къщата, в която работехме. Детето на приятелката, чийто дом беше това, падна и се нарани лошо. Разплака се, тя се притича, гушна го и попита за раненото място. Малкият ревна още по-силно. Явно също беше много уморен. Безпомощност и изтощение проблеснаха в очите на майка му и в този момент се появи мъжът й. Вдигна хлапето, гушна го на дивана и повика жена си. Гушна и нея. След малко плачът утихна, умората се изниза от стаята. Гледах от другия край, зашеметена, сякаш е някаква магия. Нещо съвсем обикновено от ежедневието на едно семейство. Нещо, което аз нямах.

На следващата година по същото време тази двойка се раздели. Нямат значение причините и отново е нещо обикновено от живота на едно семейство, но всеки път тези малки смърти ме натъжават и ми отнемат парче от надеждата. Честно казано, в двойките, които съм воайорствала досега, още не съм открила любовната история, която бих пожелала и на себе си. Дори там, където всичко изглежда добре изпипано, блико до шедьовър, не съм видяла всичко това, което вече 38 години ме кара да имам една голяма мечта. Да, зная теорията наизуст: първоначалната страст постепенно угасва, на нейно място се настанява уважението... любовта трае три години, но разбирателството може да е вечно... битовизмите ни унасят, но всичко е наред, ако отговорностите са споделени... жененият човек може да пофлиртува, дори да „кривне“ от „правия път“ - в реда на нещата е и заздравява връзката... връзката е важна, не любовта... тя трае три години... важно е да се държим един за друг заради децата, нужно е просто да се търпим... оставам с теб, защото по-добро на хоризонта няма, а и да се появи, след три години ще ме дразни по същия начин... бракът е наниз от компромиси... и само през първите три години те са приятни... ама каква любов?! Нали има кой да ми качи бурканите от мазето!
За връзките и любовта всеки има своя картина, която може да не разбирам, но и не съдя. Моята явно е трудно изпълнима обаче, щом до този момент платното ми белее недовършено. Аз не искам просто да се „понасям“ с някого. Не търся нечия компания. Нечия подкрепа, присъствие, мускулатура. Някой, с когото просто няма да има проблеми. Някой „нелош“. Някой, с когото мога да свикна. Някой, който „става“. Някой, който е „ок“ с мен. Някой, който „толкова ме харесва!“ Някой, на когото мога да разчитам и това е достатъчно. Не търся и някой „идеален“. Не търся някой, който не е Той. Някой, за когото не съм Тя.

А ако той е Той, докосването на друг би било страдание. Флиртът – инфантилна загуба на ценно време. И не, не желая да бъда „унесена“ от битовизми или друго – дребните неща може да бъдат чаровни поводи да се смеем и да бъдем заедно. Дори качването на буркани от мазето няма нужда да бъде досадно задължение, ако тези буркани носят старанието за другия, ако са консервирали мисълта ти за него. Мога да родя цяла любовна история около няколко буркана! Само ми посочете любовта, която го заслужава.

Не съм дете, наясно съм, че моментите, които дават гориво в една връзка, с годините рязко намаляват, но тогава трябва да започнем да ги създаваме сами. Да ги откриваме на нови места, различни от идиличните ни представи за съжителство. Горивото в една връзка спира да идва от страстта, но започва да идва от грижата, от старанието, от промяната в нас, от волята ни да вървим и да израстваме заедно, от вярата ни, че любовта е в нас и ще трае толкова, колкото и ние. Горивото в една връзка идва от умението ни да се чуваме, от нежността, с която се виждаме, от усърдието ни да се усещаме. Горивото идва от изискванията ни към любовта. А моите са високи. Също каквато е способността ми да давам.

Зная, че тези думи звучат като сладникава теория с нисък процент успеваемост, и че в реалния живот нищо не е така просто като наредените благозвучно изречения. Въпреки това за 38 години така и не открих причина да се задоволя с посредствен шедьовър в изкуството да бъдеш нечий партньор. Имах и лошите си опити на тази сцена. Връзките ми с няколко много добри, много умни и прекрасно обичащи мъже се изчерпваха в третия акт, а аз оставах да стърча насред реквизити като мъчни компромиси и останки от уважение, смазана от поредния неуспех. Можех да продължа, но този студен, недодялан сценарий за обезлюбовен живот никога не ми се услади. Затова след всеки последен щрих от тези истории оставах зад кулисите сама да чакам онзи, който ще рисува заедно с мен наивната ми картина за любов. И с когото ще ни се получи.

И днес вярвам в нея, както й вярвах на 8. Аз го виждам дори – художника в другия край на платното ми. Той има почти реални черти, дълбок глас и топли ръце. Той е голям и инжектира колосално спокойствие във вените ми само с един свой поглед. Ето ни – току-що родени, един до друг. Потегляме мълчаливо нанякъде. Уговорки не са необходими, и двамата знаем посоката. И двамата съзнаваме колко грандиозно е това иначе тихо начало. И двамата сме бъркали достатъчно пъти, за да умеем да пазим даденото днес. Като магия е. Нещо съвсем обикновено, което се случва на двама, които се влюбват, но безценно за онези двама, които дълго са губили. Които дълго са чакали зад кулисите и са отбивали насмешките за наивного си рисуване.

Подавам ти четка. Знам, че нашето рисуване отново ще е пълно с дефекти, с кривене на контурите и с колебания в нюансите. Знам, че колкото и да сме опитни и да се стараем, нашата картина отново няма да е перфектна. Не търся перфектност. Предпочитам теб до мен и мен до теб – готови на всичко, но не и на това да пуснем другия. Решени да запълним платното заедно и каквито и грешки да сме направили по него, един хубав ден да го вдигнем- аз от едната страна, ти – от другата, и да го окачим на стената в нашата шумна къща, пълна с прекрасни деца, фотоалбуми и сувенири, донесени заедно от целия шарен свят.

- До довечера, чакам те вкъщи.




М.И.

photo: pinterest.com


Бабо, нали няма нищо страшно?

Когато написах, че всички сме като малки хартиени лодки в открито море, не подозирах, че само няколко месеца по-късно бурята ще е толкова...