За да ме познаеш в тъмното

Eто го, дойде. Времето за равносметка. Стоя на прозореца в редакцията и мислите ми се търкалят през изминалите месеци. На този прозорец посрещнах и изпратих всички сезони. Много мислене изтече през перваза му. Много въпроси издълбаха резки по небето пред мен. И като че най-често дълбаех с въпроса „Как да постъпя правилно?“ Днес, на финала на това пътуване, имам усещането, че нито веднъж не намерих отговор на този въпрос. И грешах, всеки път грешах. 365 дни, в които посрещах новия ден, без да знам накъде ще ме отвеят халите на всичко независещо от мен. Колкото пъти намирах вратичка и се осмелявах да променя хода на събитията, толкова пъти бях връщана назад. Бих казала, че беше година на слабости, но точно толкова вярно би било да кажа, че беше година, в която калих силите си. Май това е равносметката днес – през изминалата година всеки ден беше борба, дори хубавите дни. Превъзмогване и уроци.

Миналата година по това време написах текст за коледното чудо. Сега ми е смешно, дори мъничко се срамувам от тази проява на наивност. Чудесата понякога се случват, но не са чудесата това, което ни кара да постъпваме правилно. Не са чудесата това, което склуптурира живота ни по скиците от същинските ни желания. Тази година се отказах да търся чудесата вън от мен и започнах да ги търся вътре в себе си.

Беше през ноември. Една сутрин се събудих с усещането, че в мен не е останало нито едно празно място за чупене. Дори изпитах надежда, че това е така. Че съм толкова счупена, че няма накъде повече. Че каквото и да става, няма да чувам повече зловещия звук от трошенето и няма да усещам как се разпадат цели пасажи отвътре. В тази сутрин всяка част от мен беше съборена. Защото обичах човек, когото не биваше да обичам, а той обичаше мен.

Не ми позволяваше да се наричам „любовница“, а аз го правех, за да се наказвам. И за да наказвам него.

Каквото и да правех, не беше правилно. Когато го напусках, и двамата умирахме. Когато се връщах, умирахме отново. Бяхме заедно, но беше невъзможно да сме заедно. Любовта ни беше като наказание. Най-хубавото, което някога сме чувствали, беше като пратено от пъкъла.

Заради тази любов – безконтролно обсебила ни, последните месеци пропадах в невъзможност да направя и една крачка, без да сгреша. И без да боли. Когато се събудих в този ноемврийски ден, сякаш бях стигнала предела на болката. Имах нужда от чудо, а при този остър дефицит на чудеса единственият начин да получа чудо, беше да си го създам сама.

И така, един ноемврийски ден рязко се погледнах отстрани и се сепнах от слабостта, на която се бях дала да ме утешава. И се видях, каквато вероятно ме виждаше и той - изскубната от живота си, бледен спомен от жената, в която се беше влюбил. Жената, която изпитваше детински възторг от простия факт, че сме тук, че чувстваме, че виждаме, че ни предстоят още толкова вълнуващи години. Когато той се влюби в мен, бях напълно различен човек. Ако бях позволила на болката да ме счупи, как в тъмното той щеше да ме разпознае?

В онази сутрин осъзнах, че така или иначе ще го загубя, но не искам да го губя в някакъв свят от агония и безпомощност. Спрях да мисля за предела на болката и започнах да се ровя за безпредела на силата. Нямах време да измервам счупеното и цялото по себе си. Рано или късно ние щяхме да успеем да скъсаме болезнената пъпна връв помежду си, нямаше защо да губим твърде краткото ни време заедно в тъгуване.

И тогава, в този ноемврийски ден, събрах лекциите от цялата година и минах уверена пред изпитната комисия. Като начало показах как Барон Мюнхаузен се е изтеглял за косата. Пощадих косата си, издърпах се за сърцето. Знаех за отличен, че да си безнадежден е по-лесната позиция. Че тъгата е удобно скривалище на липсата и самотата. Много по-трудно е да й се опънеш, да си по-силен от обстоятелствата и по-вярващ, отколкото разумът позволява. Изобщо в края на тази година се оказа, че колкото и да е било мъчно, съм записвала прилежно и съм научила много...

Винаги съм била подредена и организирана. Завърших немската гимназия, където затвърдих умението си да „подреждам живота“. И макар това да е най-доброто училище в България, не, подреждането на живота не се учи дори и там, то е мираж. Затова пък тази година се научих да живея, без да предвиждам, без да организирам, без да знам накъде ще потегля след малко. Научих се, че денят не се познава по сутринта. Той просто не се познава. Във всеки миг е възможно да се случи всяко неочаквано.

Открих, че аз самата съм част от неочакваното. На 38 години си купих първите туристически обувки и тръгнах по планини. Добре де, не тръгнах по планини, тръгнах след Любовта. А тя ме отведе по места, за които не съм и мислила, че ще станат мои. Помня първото си изкачване по стръмен склон. Наистина стръмен. Първите крачки нагоре ми се сториха невъзможно трудни. На слизане открих, че първите крачки нагоре са били най-малко опасните. След тях минах през почти отвесни стръмнини, жилави шубраци и негостоприемни сипеи. На върха се изсипа такъв дъжд, че направи от връщането сцена за каскадьори. Спирах на няколко места и си казвах: „Дотук съм.“ Открих, че не може да спреш по средата на трудното. А ако спреш, имаш два избора: или да се хвърлиш в пропастта, или да се спасиш с неподозирана от теб сила.

Тази година открих, че хармонията не е единствен възможен дом на любовта. Понякога тя има нужда от бурно море, от гигантски сиви вълни, които да разклатят измамното спокойствие под перките й, за да научат двамата в лодката как по-здраво да се държат един за друг.

Излиза, че тази година ме е отвела високо, а уроците са били стълби към по-доброто от мен... Големите уроци, но малките, прекрасни мигове - също. Всички онези моменти, които нанизват върху линията на пътя ти усещания на неповторимост. Тази година спах десетки пъти под открито небе. Прекосих няколко реки. Минах под водопад. Бях в пещера. На каменна кариера. В града на фадото и жълтите трамваи. Снимах на лента. Писах на пишеща машина. Пуснах писмо в бутилка. Посрещнах утрото гола на безлюден плаж. Станах кръстница. Написах писмо до новородено. Държах ръцете на 100-годишна жена. Започнах книга. Направих изложба. Снимах филмче. Летях през окена. Имах първа среща. После я имах много пъти. Гледах Пикасо, Ван Гог, Шагал, Моне и Матис. Влязох в къщата на Хемингуей. Върнах се в дядовата къща. Направих домашен рожден ден за сина ми. Написах послание върху стена. Нарисуваха ми картина. Не се отказах от мечтата си. Обичах. Бях обичана. Продължавам...

Не зная дали след година като тази все още съм жената, в която ти се влюби. Не зная дали утре отново ще ме видиш, бясна от детински възторг, че животът е шарен и пълен с бъдеще. Но въпреки счупванията все още има нещо жилаво в мен, нещо, което и двамата харесваме – способността ми да очаквам. Мисля, че още можеш да ме разпознаеш по нея. Нищо че е толкова тъмно наоколо...



М.И.

photo@heartbeatofatwentysomething