Време за равносметка



Eто го, дойде. Времето за равносметка. Стоя на прозореца в редакцията и мислите ми тромаво се търкалят през изминалите месеци. На този прозорец посрещнах и изпратих всички сезони. Много мислене изтече през перваза му. Май това е равносметката днес – през изминалата година всеки ден беше време за равносметка. И уроци.

Миналата година написах текст за коледното чудо. Чудото, което дори не можеш да назовеш, но очакваш да бъдеш спасен от него. Е, през тази година го открих. Открих, че то не съществува. Не и вън от мен. Начините да се спася са в моите собствени мисли и ръце. Останалото е в ръцете на живота - нежен и суров, даващ и взимащ, чудноват и банален. Калейдоскоп от лошо и добро, а всеки го гледа от различен ъгъл. Ако имаш сила и късмет, може сам да смениш ъгъла. Преоткрих любимата си мисъл, собственост на Толстой, но и на всеки проглеждащ: „Ако искаш да си щастлив, бъди!“ В един ноемврийски ден открих как Барон Мюнхаузен се е изтеглял за косата. Пощадих косата си, издърпах се за сърцето. Видях, че да си безнадежден е по-лесната позиция. Тъгата е удобно скривалище на липсата и самотата. Много по-трудно е да й се опънеш, да не й се дадеш, да си по-силен от обстоятелствата и по-вярващ, отколкото разумът позволява. През тази година преоткрих силата на вярата. Загубих вярата в близък приятел, но открих, че единственият приятел, който ще ме изведе оттам, е вярата сама по себе си. Открих, че ако аз не мога да се променя, животът го прави за мен. Винаги съм била подредена и организирана. Завърших немската гимназия, където затвърдих умението си да „подреждам живота“. И макар това да е най-доброто училище в България, не, подреждането на живота не се учи дори и там, то е мираж. Затова пък тази година се научих да живея, без да предвиждам, без да организирам, без да знам накъде ще потегля след малко. Научих се, че денят не се познава по сутринта. Той просто не се познава. Във всеки миг е възможно да се случи всяко неочаквано, а най-неочакваното е най-доброто за очакване.

Открих, че аз самата съм част от неочакваното. На 38 години си купих първите туристически обувки и тръгнах по планини. Добре де, не тръгнах по планини, тръгнах след Любовта. А тя ме отведе по места, за които не съм и мислила, че ще станат мои. Помня първото си изкачване по стръмен склон. Наистина стръмен. Първите крачки нагоре ми се сториха невъзможно трудни. На слизане открих, че първите крачки нагоре са били най-малко опасните. След тях минах през почти отвесни стръмнини, жилави шубраци и негостоприемни сипеи. На върха се изсипа такъв дъжд, че направи от връщането сцена за каскадьори. Спирах на няколко места и си казвах: „Дотук съм.“ Открих, че не може да спреш по средата на трудното. А ако спреш, имаш два избора: или да се хвърлиш в пропастта, или да се спасиш с неподозирана от теб сила. Открих, че нося думите на Нелсън Мандела в себе си: „Винаги изглежда невъзможно, докато не го направиш.“ Тоест открих, че не обичам да се отказвам.

Открих, че няма как да си добър за всички наведнъж. Открих, че както не бива да очакваш от другите съвършенство, така не бива да го очакваш от себе си. Което не значи, че ще спра да се опитвам... Открих, че даването е най-сладкото получаване. Открих, че нямам лимит на даването, но имам лимит на търпението. Някои цял живот се учат да прощават. Аз тази година се научих как да не простя. Направих го еднократно... преди да простя, но видях, че правото да не простиш ти дава правото на глас и на чувства. Някои хора с години не знаят, че притежаваш такива. Може би тази година те научиха това. А може би не.

Открих, че не искам да променям никого. Че всеки – от детето до стареца, действа според собствените си опит и съвест, но най-вече според предела на собствената си воля за емпатия и промяна.

Открих и нова мисъл, която да ме води. „Имаме само това, което даваме.“ Казано е от Исабел Алиенде, а на мен ми го даде най-близкият. В първия миг се натъжих. „Значи не давам достатъчно, щом нямам това, за което мечтая...“, казах му. После открих, че не съм права. Няма момент от живота, в който да твърдиш, че имаш всичко или че нямаш нищо. Защото след всеки момент следва друг, който може да го промени. Но има по-важни неща от това да имаш и когато си готов да ги дадеш, самият ти ще ги получиш в ответ.

Тази година открих, че хармонията не е единствен възможен дом на любовта. Понякога тя има нужда от бурно море, от гигантски сиви вълни, които да разклатят измамното спокойствие под перките й, за да научат двамата в лодката как по-здраво да се държат един за друг.

Това бяха големите уроци, но годината беше прекрасна заради малките. Всички онези моменти, които нанизват върху линията на пътя ти цветове на неповторимост. Малките неща, които правят нещата големи... Тази година спах десетки пъти под открито небе. Прекосих няколко реки. Минах под водопад. Бях в пещера. На каменна кариера. В града на фадото и жълтите трамваи. Снимах на лента. Писах на пишеща машина. Пуснах писмо в бутилка. Посрещнах утрото гола на безлюден плаж. Запознах се с нови хора. Семейството ми нарастна с няколко сестри. Станах кръстница. Написах писмо до новородено. Държах ръцете на 100-годишна жена. Започнах книга. Направих изложба. Снимах филмче. Летях през окена. Имах първа среща. После я имах много пъти. Гледах Пикасо, Ван Гог, Шагал, Моне и Матис. Влязох в къщата на Хемингуей. Върнах се в бащината къща. Направих домашен рожден ден за сина ми. Написах послание върху стена. Нарисуваха ми картина. Не се отказах от мечтата си. Обичах. Бях обичана. Продължавам. А най-голямото ми постижение през тази година беше, че в малко от тези неща аз бях сама.

Щастлива Коледа и благословена Нова година!


Текстът е публикуван в коледния брой на сп. "Всичко за жената"


Коментари

  1. Мила, обожавам твоите думи и нанизите, в които ги редиш :) Пожелавам ти щастието винаги да бъде твой път :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря, мила Зори! Да грее силно и щастливо и над теб! :)

      Изтриване
  2. Прекрасно! Накарахте ме да се усмихвам, и да плача, и пак да се усмихвам ... Благодаря!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Аз благодаря! Няма да повярвате, но вие ме накарахте същото :)

      Изтриване
  3. последният абзац разплака и мен:) щастието е "...да бъдем светли, истински през своя къс живот", е казала Петух. виждам нейното послание и сред твоите редове. поздрави!

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации