Когато пеперудите отлетят

В началото е гъделът. Някой те е забелязал в гъмжилото от всички други хора. Открил е, че нещо го кара да се връща на мисълта за теб, да иска да разбере как звучи гласът ти. Някой те вика да излезеш отпред, пред множеството други момичета, за да се доближи и да те подуши...

Когато най-после напускаш черупката си и леко смъкваш броните надолу, успяваш да го подушиш и ти. Приисква ти се да го прегърнеш. Eй така, без сближаване. Владееш дистанцията до съвършенство. Оцеляла си благодарение на нея. Толкова си умела в спазването на дистанция, че можеш да си позволиш едно прегръщане без последици. Така или иначе вероятно ще го докоснеш и ще се удариш или в айсберг, или в гнила земя. Хайде, готова си за още едно разочарование.

„Може ли да те прегърна?“

Той е неподготвен. Но и смел - достатъчно, че да те изненада. Придърпва те към себе си. Знае точно къде иска да те разположи. Ужас! Топло е! Този мъж е пазил в себе си топло място точно като за теб.

„Откъде се взе?!“ – питаш на глас и не можеш да повярваш на сетивата си. Подушваш го – ухае на дом, а го познаваш едва от няколко часа. Това е лудост!

Истинската лудост всъщност предстои. Първо спираш да спиш, после и да се пазиш. Спираш да можеш да мислиш, а се опитваш да мислиш през цялото време. Мислите се въртят като ротативка, но всичко е толкова неочаквано и бързо, че замижаваш пред лудостта и очакваш само нечий глас да каже по високоговорителя, че губиш и трябва да ставаш от мястото.

Вместо това гласът, който обикаля мислите ти нощем, те моли да останеш. И ти обещава, че заедно ще спечелите. Ще се получи. Този път няма да си тръгнеш сама от казиното.

Възможно ли е той да е Той?

И той започва всеки ден да ти отговаря с ДА. Влиза смело в чувствата си, търси уверено твоите, казва думи, които сам не вярва, че са измислени, и те загръща в грижа, каквато никога не си знаела.

Тогава влизат пеперудите. Не ято, нито ята. Цяла галактика от пеперуди атакува корема ти. Превзема нощта ти. Дома ти. Разума. Целия ти свят.

И след гъдела следва излитане. Хвърчете двама - без колани, без каски, сякаш без минало, но вероятно със бъдеще. Озовавате се в свят, където всяка дума е взрив, всяко докосване – изпадане в космически транс. Със силата на всички пеперуди се пренасяте над бита и материята. Майко мила, къде сте?! Кое е това място, празно на суети, тревожност, колебания, лицемерие, заетост, невъзможности, твърда земя и обикновеност?! Къде са страховете ти? Преди не даваха да направиш крачка без тях. Внезапно всичко зад теб е заличено и с лекотата на 7-годишно момиченце можеш да прерисуваш целия си живот. Да биеш шута на страховете. Да скроиш шапка на самотите. Летиш, скована единствено от невъзможност да си прозаична.

Пеперудите изглеждат трайни като политическия режим в Северна Корея. Като „Дързост и красота“. Като целулита след първата бременност. Прозаичните детайли – орнаменти от един минал живот. И така известно време... не знаеш колко, спряла си да броиш дни и факти. Спряла си да се тревожиш, че земята е кръгла и винаги се озоваваме в изходна точка.

Но земята, освен че е кръгла, е пълна с изисквания. Върти се със скорост, на която пеперудите трудно смогват. И някои започват да се отказват. Да се предават пред бита и материята, твърде мощни и шумни, за да пуснат твоите пеперуди напред.

Тогава се връща прозата. И понеже не си 7-годишно момиченце, бързо се сещаш, че тя е естественият ти хабитат. Гледаш носталгично назад към пеперудите, които все още жужат в току-що извървяното, но никой не може да върви напред, ако гледа назад. Стискаш зъби и извръщаш глава от пеперудите, за да потеглиш обратно в нормалността, заетостта, невъзможностите – обикновените неща.

Плувнала в сивотата на прозата обаче, някак все пак не си същата. В цялата тази скучна нормалност има нещо ново. Има нещо, което не го е имало преди и променя цялата картина. Някой държи ръката ти и крачи до теб. Някой, когото си виждала само в полет, сега е стъпил здраво на земята и прави пътя ти път за двама. Някой, с когото са те свързвали само пеперудите, сега свързва целия си живот с твоя. Кара те да повярваш в неща като постоянство, стабилност, мъжество, отговорност и думи, които си тежат на мястото. Понякога забравя да ти каже, че му липсваш, но ти е купил нови кукички, за да можеш да простираш на хубав, нов простор. Вече не ти изпраща музика през нощта, но бяга от работа, за да ти доведе майстори. Не крие по пътя ти бонбони в целофан, но взима сешоара и суши мокрите ти от дъжд обувки. И поръчва газирана вода, нищо че само ти я обичаш. Прави снимки на двама ви, а не му е присъщо. Оставя те да се наспиш и те чака с кафе и пресни кроасани. Чува тревогите ти и бързо взима решения как да те издърпа от тях. Започнал е да вижда ясно кусурите ти, но в края на деня казва, че те иска заедно с тях... в остатъка от живота си. Вероятно е спрял да мечтае за теб, но вместо това е започнал да гради свят, в който да мечтаете заедно.

И тогава... тогава, когато пеперудите са напуснали, тогава идват динозаврите. Не стадо, нито стада. Цяла нова популация новородени динозаври напира в съществото ти. Превземат и деня, и ума ти, и начина ти на мислене, и смелостта ти на действие. Толкова са мощни, че разместват цялата ти координационна система. На техния фон пеперудите изглеждат като прашинки от глупав строеж. Динозаврите те хващат здраво и те вдигат на няколко метра над себе си. Там, където има два начина да продължиш – или да паднеш, или да пораснеш и да станеш нещо по-силно и по-добро. Динозаврите са новите пеперуди в корема ти. Те нямат прозрачни криле, но имат железните сили да те държат здраво и на високо. Наистина високо на земята.



Вървя или тичам, носена от стадо динозаври, и се чудя колко по-високо има в нашето заедно. Дали ще падна, спрях да се страхувам. Гледам от горе, намирам те в далечината и се стремя да те настигна. Понякога се задъхвам, но нямам съмнение... някои мъже те водят при пеперудите, други те отвеждат чак при динозаврите. Ти си се запътил още по-нататък. А аз няма да изпускам ръката ти.