Писмо до сина ми


Детето ми,

Аз не съм най-добрата майка. Зная, че ти ме обичаш, защото съм единствената ти майка, но можех да бъда по-добра за теб. Когато беше бебе, не обичах да говоря с другите майки в градинката. Струваше ми се глупаво от сутрин до вечер да обсъждаме съдържанието на памперсите и бройката поникнали зъбчета. Когато излизах с приятели, не разказвах постоянно за теб, а само ако някой ме попита. Истински отдадените майки не мислят за друго освен за своите бебета. Те се търсят и сдружават, те заживяват живота на децата си. Те им говорят с бебешки гласчета и се умиляват на всяка беззъба усмивка. Те спират да се гримират, за да не ги изцапат, и забравят да се поглеждат в огледалото, защото имат очи само за децата си. Когато не четат детски приказки, те четат доктор Спок. Когато не са до детското креватче, те са на детската площадка. Не мога да си представя, че те обичат бебетата си повече, отколкото аз обичам теб, но винаги съм се чувствала виновна, че не кипя като тях в бебешките теми. Те са обсебени от въпросите на кърменето, подсичането, оригването, захранването, прохождането. Те пишат по форуми, трескаво споделят една с друга, разменят опит и бебешки такъми, четат специализирана литература, знаят повече от лекарите.

Аз изживям твоето порастване по различен начин. Не че не знам какво е „бг мама“, но не съм и „бг мамата“, която ще се похвали на целия форумен свят с първото ти зъбче или с първата ти крачка. Когато ти проходи, изпитах вина, че не бях там. Но и радост, защото до теб беше твоята баба. Тя е по-търпелива от мен и по-постоянна с теб. Сигурно някога ще бъда като нея, но с твоите деца. Надявам се! Когато ти проходи, не бях подготвена. Не бях ти купила ортопедични обувки с твърди петички и сладки бели копченца. Не направих отливка на крачето ти и дори не написах статус във Facebook. Това изживяване беше толкова интимно, че не зная дали някой въобще разбра какво изпитвам. Не че беше нужно. Мога да говоря открито за най-съкровени чувства и емоции, но има неща, които са само между мен и Силите. Такова беше твоето прохождане. Помолих се да вървиш дълго, да крачиш смело и да бъдеш закрилян. Беше Кръстовден и ти подарих сребърно кръстче. Не съм сигурна, че зная къде е кръстчето днес, извинявай. Казах ти, не съм най-добрата майка. Но пък не минава ден, без да се помоля пътят ти да бъде дълъг и благословен.

Всички казват, че си много хубав. Аз не отговарям нищо. Когато те гледам, изживявам това, което виждам, отново по много тих и личен начин. А добрите майки постоянно изтъкват достойнствата и успехите на децата си. Възпитана съм старомодно в скромност и не мога да превъзмогна симпатията си към това качество. Няма да те направя самоуверен и напет, а сигурно трябва. Казват, че добрите майки го могат.

Добрите майки са амбициозни. Техните деца ходят на английски от 3-годишни, плуват като шампиони на 5, а след първи клас посещават втори западен език, три вида спорт и лагер за скаути. Добрите майки подготвят децата си за елитни училища и ги изпращат на частни уроци още в трети клас. Те мечтаят децата им да следват в чужбина и да не се налага да се връщат в България. Аз не съм добра майка. Оставих те сам да избираш и спортовете, и езиците. Баба ти всеки ден ми повтаря, че другите майки учат с децата си. Аз уча с теб от дъжд на вятър по немски и никак не съм търпелива като учител. Но по-лошото е, че съм егоист. Не искам да учиш и живееш в чужбина, защото ще ми липсваш. И защото упорито вярвам, че бъдещето ти може да бъде хубаво и тук.

Добрите майки се навъртат в училище, познават всички учители и другите родители и всеки ден се интересуват как са се справили децата им и кога ще бъде следващото им контролно. И тук ме няма. Бих се притеснявала, ако имаш проблеми в училище, но за мен е най-важно да се прибираш жив и здрав вкъщи. Искам да си любопитен, искам да си креативен, умен, буден, можещ, но не правя нищо, за да развивам тези качества у теб. Мисля, че просто ти имам доверие. Ти си по-умен от мен, по-мъдър, по-можещ. И не го казвам, защото съм влюбена в теб, както другите майки са влюбени в своите деца. Казвам го, защото го виждам и понякога се смущавам дори от това. Смущавам се, когато ме попиташ нещо, а аз не зная отговора. Смущавам се, когато ме хванеш, че плача и ми заговориш като възрастен човек. Смущавам се от недоумението ти, че мога да съм толкова слаба. Смущавам се, че понякога сменяме ролите си. И тайно се гордея с това.

Най-голямата ми вина е, че не зная как да правя времето ни заедно забавно за теб. Аз не съм от онези супер майки, които вдигат вкъщи куклен театър, шият костюми на супергерои, искрено се забавляват от игра на нинджи и имат търпението да построят цял пясъчен дворец на плажа. Обичам да те гледам как играеш и как се забавляваш. Най-много от всичко обичам да те виждам усмихнат. Смехът ти за миг изтрива всяка умора, обезсилва всяка слабост. Смехът ти е висшата форма на смисъла. Но твоите игри не са ми интересни вече от 30 години. Лоша майка съм, нали ти казах. Вместо да играя на твоите игри, те научих на моите. Обожаваш кучета точно като мен и никога не ти се карам, когато прегръщаш уличните песове, а трябва. Обичаш като мен да се въртиш в кухнята, готвенето ти е интересно, защото вместо да правя пластелинови фигурки с теб, аз винаги съм предпочитала да ти направя сладки. Научих те да танцуваш с мен в кухнята и да си пускаш музика високо. Когато трябваше да слушаме детски песнички, аз ти показах кои са Rolling Stones и Queen. Научих те да палиш свещи, когато вечеряме и да слушаш политически интервюта. Пускам те да гледаш моите филми и говоря често с теб по моите теми. Водя те с мен на моите срещи с моите приятели и прекалено често те оставям сам с таблета ти. Все още спим в едно легло, поддавам се лесно на молбите ти, дори когато вече съм казала „не“, но как да се поправя, след като никога не си имал режим на спане дори. Откакто си се родил, спиш, когато ти се спи и ядеш, когато ти се яде. И още никой не ме е линчувал за това. А трябва.

И все пак има нещо, което харесвам в майката, която се оказах. Тя много иска да те научи да си отворен за щастието. Тя няма да те научи да бъдеш перфектен родител, но държи да те научи да бъдеш щастлив човек.

Напълно отдадената майка е свещена. Тя е чудо, тя е сигурност и благословия. Но тя често пропуска нещо, което намирам за много важно - да има своите си неща. Заета в това да бъде „майка за пример“ и „майка герой“, тя забравя да бъде щастлива жена. А щастливите родители отглеждат щастливи деца. Ако днес аз търся моето щастие, ще те науча утре ти да търсиш своето. Ако аз днес го пренебрегвам, ти също ще го пренебрегваш, когато пораснеш. Ако аз жертвам моето щастие, дори да го жертвам за теб, утре ти ще жертваш своето щастие. А това не е хубаво, защото когато жертваш своето щастие за децата си, ти не ги правиш щастливи. Ти ги учиш да жертват щастието си. И тази невъзможност да бъдем щастливи, жертвана уж в името на нещо добро, се пренася от поколение на поколение и никой не може да скъса веригата. А да си щастлив не е егоизъм...

Затова аз съм длъжна да бъда щастлива. За да бъдеш щастлив утре и ти!

Винаги ще бъда до теб. За всичко. На всяка цена. Мога да умра за теб и мога да го направя щастлива. Един ден няма да имаш нужда от обикновените майчини грижи. В неделя няма да очакваш край печката ми следващата топла палачинка и няма да ме водиш за ръка към щанда с готините маратонки. Ще си научил немски много по-добре от мен, а всичко друго ще научиш от собствените си грешки. Когато дойде този ден, искам да съм до теб с нещо много по-важно от всичко останало. Искам да съм оставила край сърчицето ти вратичка, отворена към малките радости. Искам да знаеш как да стигаш до тях, когато те не могат да стигнат до теб. Искам да познаваш значението на парченцето щастие – то настъпва като искра на ъгъла с някой много обикновен момент. То може да е радост от песента на гургулицата. От смешната шапка на случаен минувач. От спомена за наште танци в кухнята. Но е важно да не го пропускаш. Малките радости бродират рамката на цялата картина. По нея ще има фигури и сюжети, които не зависят от теб. Но умението да бъдеш щастлив човек зависи.

Запомни, че никога няма да си щастлив, ако си алчен за щастие. Очаквай го покорно и благодари за него, дори да го усетиш само на върха на дъха си. Но не очаквай то да идва самó. За щастието се работи. Всеки ден, особено в трудния. Лесно е да паднеш. Лесно е да бъдеш слаб, да бъдеш жертва, да се скриеш. Трудно е да станеш. Научи се да го правиш сам. Повечето пъти ще трябва да го правиш сам. Хората отбягват падналите долу. Те се стремят към силните горе. Но не ставай заради тях. Изправяй се заради себе си.

Най-щастлив и най-нещастен ще те правят хората, които обичаш най-силно. Когато те ранят, прости. И остани добър. Останалото ще свърши любовта.

Следвай сърцето си, мечтай решително и научи децата си, че всичко е любов. Аз не съм най-добрата майка, но вярвам, че поне на това ще те науча.




М.И.





Как мина денят ти, Любов?


Наскоро бях в дома на умиращ човек, но не за смъртта се замислих там. Озовавайки се в една стая с нея, разбрах, че искам да знам повече за живота.

И напъплиха въпроси. Може да са наивни и безсмислени, но дойдоха и си събуха обувките пред вратата ми. Влязоха неканени. Как трябва да се изживее този живот? Има ли някакво универсално правило? Някакъв премъдър съвет, който гарантира на живота смисъл? Има правила за всичко. От сутрин до вечер пребиваваме в режим „трябва“: трябва да ставаме рано, трябва да ходим пеша по много, трябва да мислим положително, трябва да заклеймим захарта, трябва да обичаме себе си, трябва да работим по връзката си, трябва, трябва, трябва. И срещу всяко трябва са изписани по няколко милиарда категорични как. Но как трябва да изживеем живота си – никой не е категоричен. Как трябва да подходим, за да го изпълним със смисъл и краят му да не е толкова тъжен? Сериозно и със страхопочитание или дръзко и с чувство за ирония? Спокойно и осигурени срещу рискове или търсещи неспирно, рискуващи след невъзможни мечти? Кой е верният път - да израснеш такъв, че да харесваш себе си, или никога да не порастваш и никога да не ти е достатъчно постигнатото? Да можеш да се справяш с всичко сам или да намериш човека, с когото ще се справите с всичко заедно? Да приемаш философски всеки провал и да преглъщаш всяка буря в сърцето или да воюваш до кръв и да крещиш до сетния си миг името на някоя кауза? Трябва ли да се примириш, ако мечтата ти остане само огънче от младостта или трябва да се бориш за нея независимо от всичко и на всяка цена? Трябва ли да си смирен и благодарен на малкото или трябва да търсиш винаги повече? Не зная. И колкото повече години минават, толкова повече отговори ми липсват.

Когато моята баба умираше, седях до нея и от болка не можех да изрека и дума. Тя разбираше какво чувствам и ми каза: „Нека не ти е мъчно за мен, бабче. Аз имах хубав живот. С дядо ти живяхме добре и ми е време да си ходя при него“. Звучеше спокойна, убедителна. Усетих го в кроткия звънтеж на думите ѝ – беше готова да си тръгне. Всъщност животът ѝ не беше лек изобщо. Беше загубила брат си млад във войната, беше загубила и първородното си дете. Беше живяла бедно, много бедно, и години наред беше ставала през нощта, за да бъде на работа в 5. Беше работила с кожи и лепила и косата ѝ беше окапала много рано. Но да, баба беше живяла в любов със своя мъж. Бяха отгледали най-доброто момиче на света, бяха му дали образование. През почивните дни правеха излети със своите приятели. Само в неделя хапваха месо, но всяка неделя им беше празнично. И много се смееха. Много.

Вероятно това е възможен отговор на въпроса как трябва да минеш по пътя: така, че като се обърнеш назад, да си кажеш: „Живях добре“. А някой след теб да открие красотата на живота в начина, по който ти си посрещнал смъртта. Сигурно друга жена на мястото на баба ми щеше да изпитва съжаление за загубите, за трудностите, за целия неопознат свят и всички неполучени възможности. Баба беше ходила само в Югославия и в ГДР. С дядо нямаха кола, живееха в кутийка и всичко в тази кутийка беше скромно. Целият им живот беше скромен. Но никога не каза, че нещо ѝ е липсвало. Напротив. Когато се беше запътила да си ходи, разбрах посланието ѝ. А то беше, че е имала всичко. Беше открила своето всичко в споделения смях. В обикновения живот. В спокойствието, че смъртта не е краят, а началото на вечността им с моя дядо. Там, до смъртното легло на баба, аз пък открих най-големия лукс, който може да имаш – доволството от живота такъв какъвто е.

Мисля, че това ми липсва, за да живея правилно днес. Мисля, че на всички ни липсва. Имаме толкова много, но все нещо не стига. Колкото повече имаме, толкова повече искаме още малко отгоре. Или парите не стигат, или времето, или нечие харесване. А защо са ни, ако накрая ще помним само споделения смях вечер вкъщи? И топлината на онова човешко същество, която бихме последвали смело и отвъд този свят. Невъзможно ли е вече да се радваме на толкова обикновен живот?

Щастието е умение. Сигурно и баба ми е имала мечти, които са останали в нищото, но тя е открила своя начин да живее в мир с това. Не зная дали аз мога да се примиря със сблъсъка с нищото. Не зная дали, ако не се примиря, мога да бъда щастлива. Не съм от ненаситните. Често казвам на тези, които имат хубави семейства, че имат всичко. Семейството в пълния му вид – единствената ми мечта. Ако някога я постигна, няма да минава и ден, без да благодаря. Но без нея... без нея не знам. Мога ли да я заменя с друга мечта? Да я заменя за това да стана писател, да осиновя дете, да отворя приют за животни, да открия лекарство за рак? Честно казано, не. Животът ми е като кула от кубчета – основата на всички кубчета е семейството. Семейството с всичките му банални съставни части – мъж и жена, деца, дом, куче и котка, шум, разхвърляни чорапи, сметки за плащане, рождени дни, Коледи, пълен багажник към морето, фотоалбуми, детски пръсти по стените, магнити по хладилника, едни и същи вечери, любов. Любов. Шум, смях и отново любов. Нещата, от които се състои земята под мен. Целият ми фундамент. Ако него го няма, ако там е дупка, не мога да подредя нищо отгоре. Понякога ме питат защо още не съм издала книга. Ами защото още нямам върху какво да я закрепя. Няма смисъл от книгата, нито от друга мечта, ако отдолу зее празнота. Ако не успея да сложа основата на моята кула, едва ли ще си тръгна спокойна като баба. Защото няма да съм сбъднала не само моята мечта, но и нейната.

Баба ми завеща едно пожелание. Заръча ми да си намеря момче, с което да се смеем. И ми подари дом, в който да съберем този смях и още много топлина. Домът ми е малък и скромен. Домът ми е кутийчицата от нейния добър живот с дядо, но мечтата ми кутийка не е. През последните години виждах в очите на хората, които имат семейства: „Е, че това ли е голямата ти мечта?! Колко му е!“. А колко е без него? Нека ви кажа – нищо.

Реших да пиша за живота, а потръгна някак тъжно. Дали ще напълня дома на баба с истински семеен смях, не зная. Но ще живея за това. Ще търся да го заслужа. И няма да се отказвам, докато не чуя сърцето ми да се смее под един покрив със сърцето на моя човек. Ще се случи в някоя обикновена вечер, когато липите навън ще цъфтят и ще напомнят за всички пролети, в които чаках тази вечер. На масата ще има салата, вино и божури, а над пламъчето от свещта ще търся знак от другите очи, че цялата тази простота им е напълно достатъчна. Детски смях от съседната стая. Куче въздиша сънливо под масата. И един и същ въпрос всяка вечер: „Как мина денят ти, Любов?“.




М.И.

На моя 18-годишен син

Беше един топъл 4-ти октомври. Ти се появи и ме превърна в майка. Преди не знаех, че това е, когато аз съм. Има жени-кариера, жени-бохеми, ж...