В теб да бъда

Искам да попия в теб като мастило.
Да разтеля тъмнината си
по белия ти лист желание.
Да приплъзна
без да можеш да ме спреш,
без да мога да изсъхна.
И да врастна в теб –
копнеж.
Да застана там, където
придиханието спира,
за да вземе глътка
мекост.
За да пита
още ли животът тук е,
още ли се формулира
Смисълът.

Искам да проникна
във косите,
докато сребро повива ги.
Искам да дълбая бръчки
и с гласа ти
да напиша
последните любовни стихове.
Искам от страха да те спася
и със страха
тогава искам
да те запозная.
Страх те е сега –
животът мил ти е,
смъртта – неясна.
Страх обаче знаеш ли,
щом не си ме губил още никога?

В глухите ти ъгли
коренче ще пусна
и ще дишам тайно
през гласа на твоята умора,
през светото вдъхновение,
през единствения вход до теб самия –
истинския.  

За моя първолак с любов

Днес е специален ден, детето ми. От утре ти ще си ученик. И днес ми се иска да ти кажа всичко важно за идващото. Защото то ще е доста различно от познатото. Днес ми се искаше да изживееш къс от детството си, който да запомниш с най-хубавото от него. Обиколихме всички весели паркове, пекохме пица, ядохме малинки с ръце, тичахме с кучето в двора, правихме се на водолази в банята, обадихме се на приятели и те научих дори да браузваш в youtube. Искаше ми се да подготвя нещата за утрешния ден, така че да го запазиш като най-скъп спомен. Едва ли ще успея. Майките май никога не успяват с намисленото. То е щото мислят прекалено. Само да напиша това и отивам да надувам балони в стаята ти. Може да няма начин да се справя с всичко, но няма кой да ме спре да опитам.

Днес опитах да съчиня различен ден за теб. Купих ти играчка без да преговаряш с мен за нея. Цял живот ще се бориш с безсмислени доводи и хора без причини, за да получиш желаното. Скарах се с едни непознати в парка, за да ти покажа нещо, но така и не разбрах какво. Опитах да ти разкажа за грешките, но накрая ти се разплака. Та май се провалих. Утре е първият ти учебен ден, а аз тайно се надявам да мина с теб, без да ме скъсат.

Днес отидохме също така на църква. И беше прекрасно, защото имаше празнична литургия, днес е Кръстовден. Беше мило да виждам как се движиш сред иконите. Вече не си като пуснато от стадото агънце. Вече знаеш точно как да се прекръстиш и погледът ти свети, когато свещеникът пее „На многая лета“.

На днешния ден преди шест години ти проходи. Аз не бях вкъщи, за да видя първите ти стъпки, но оттогава се радвам на всяка твоя стъпка и се страхувам за всяка. Днес напълнихме раницата ти и никога не съм предполагала, че мога да докосвам един молив или една острилка с толкова любов. От утре те ще виждат много твои стъпки, много повече от мен. Днес с другите майки украсихме учебната ви стая. И днес, както и първия път, когато стъпих в твоето училище, се опитах да си представя какви ще са приятелите ти, какви ще са емоциите ти, вълненията, страховете, в какво ще е силата ти. За мен годините в училище бяха най-щастливите. Дано за теб също е така. Единствено да бъдеш по-силен и твърд от мен, защото аз все още изпитвам носталгия по тях, по хората, които ги обитаваха, по момичето, което бях тогава. Понякога тази носталгия ми пречи да виждам колко е светло настоящето ми, колко гостоприемно, затова имай щастливо минало и се надявай на още по-добро бъдеще! 

 Най-важното, което ще получиш в училище, не е образованието. Ти си умно дете. Като нищо знанието ще гони теб, не ти него. Най-важното, което те очаква, са хората – твоите бъдещи приятели. Ако имаш късмет, още утре ще срещнеш приятел. Не очаквай обаче да разбереш това още утре. Приятелите се доказват с години. Понякога отпадат дори след години. Да имаш приятел е привилегия. Трябва да се заслужи, но уви, това не е достатъчно. Надявам се, че ще бъдеш достатъчно близък с мен, за да говорим за тези неща. Не че аз имам отговор на всички въпроси. По тези за приятелството съм съвсем объркана, но може би заедно ще открием кои са приятелите ни и кои са просто хора, които присъстват в твоя и в моя живот.

Днес беше първият ти урок за това как се говори на „Вие“. Днес осъзнах, че никога не съм те учила на учтивата форма и това е моя грешка. Важно е да знаеш как да се обръщаш към непознати и към по-възрастни. Не защото ще те нарекат „невъзпитано дете“ и така ще изложиш майка си. А защото уважението е важно. Не можеш да споразумееш мир без уважение. Не можеш да се надяваш на любов без уважение. И нищо не можеш да научиш без уважение. Трите най-важни неща не могат да бъдат без него. Аз лично не съм спокойна, когато то ми липсва. И ми се струва, че по това ще си приличаме.

Днес направих косата си и си купих нови сандали. Искам да се гордееш с мен, да ме харесваш, да не те е срам да хванеш утре свойта мама за ръка. Има още малко време да търсиш ръката ми. Надявам се, че ще съм ти нужна и след това. Всъщност се надявам, че ще съм ти нужна, но и че съм била достатъчно добра майка досега, за да съм те научила как да се справиш и без мен. Мисълта пълни очите ми със сълзи. Отново се скрих в банята, за да не ги видиш. Макар че ти си знаеш. Ти усещаш. Затова от няколко дена не се отделяш от мен, дори когато отида до другата стая. Сигурно някак си разбрал, че срещите оттук нататък ще бъдат различни. И дори когато някой ти каже, че ще бъде до теб вечно, за тази работа можеш да вярваш единствено на майка си. 

Днес ти дадох да опиташ вино. Нека съм част и от готините неща, които ще научиш! Не съм най-забавната майка, не съм най-добрата. Но съм твой приятел. Това, надявам се, няма нужда от доказване. Освен това съм готова на всичко за теб. Казвала съм го не само на теб, да ти призная. Сега разбирам, че съм говорила глупости. Няма друго момче в света, за което съм в състояние да хвана Слънцето и да го накарам да започне да се върти около Земята. 

Когато проходи, аз бях на работа. На връщане за вкъщи, ти купих сребърно кръстче. Защото беше важен ден, на всичко отгоре Кръстовден. Това кръстче шест години чакаше в една кутия с първите ти памперси, първите буйки, теста ми за бременност (ах, колко американско!), снимките от ехографа, когато ти все още беше вътре в мен. Утре ще ти го закача, ще ти полея водичка с менчето, което днес вързах с червена панделка, и ще чакам съвсем близо до теб да ме попиташ за всичко, което днес не успях да ти кажа. 

Хубаво е лошото време


В един дъждовен ден преди години скачах в локви и не бях сама. Беше пролет - студена и ветровита. Времето обаче не беше лошо. Беше значимо. Оттогава обичам лошото време. 

Обичам лошото време и през пролетта дори, и в почивните дни. Обичам да се крия в топлината на завивките и да не бързам да излизам оттам. Обичам да прекарвам деня в пижама. Обичам жилетки, пухкави чорапи. Аромат на вълна.

Обичам студени ръце под завивките. И топли тела. Колко е просто да стигнеш до другия!

Обичам как звучи думата „одеяло”.

Обичам как звучи тишината, в който чуваш дъха на „другия“.

И лекотата, с която скачаш от леглото, за да свариш чай или да направиш супа. Обичам как крутоните се сгушват в парещата супа и се разтапят в блаженство. Обичам смръщените очички на сина ми, когато чаят му е твърде топъл, а той няма търпение да отпие. Обичам как гледа в него, сякаш вътре живее някой от приказните му герои. И как шават малките му ноздри над парата, която има дъх на чудни билки и поляни. Обичам как крещи, когато вадя баница от фурната. „Давай ми, давай ми, искаааам!” Крещи, а тя е вряла и той знае, че трябва да прояви още мъничко търпение. Но това не прави крясъците му по-малко радостни. Обичам детските крясъци от радост.

Обичам да затварям целия свят и всички звуци и да потъвам в горещата струя на водата. Да усещам как се зачервява кожата ми, как топлината се разлива под нея и ме обгръща в гальовно спокойствие. Не мога да се наситя на топлината, не мога да я напусна. Както любовник. Както любов.

Обичам да добавям към лошото време други неща, които обичам. Както на кафето слагам мляко или на устните - червило. Както към лятото добавяме море, а към морето - сандали. Обичам в лошото време да вадя стари албуми. Обичам контрабаси. Да го озвучавам с Били Холидей и Нанси Уилсън. Лошото време влиза в магична реакция с тях. С Нора Джоунс също. Никога в лошо време не слушам Сезария Евора например.

Обичам силни и сладки подправки към лошото време. Пускам в него зрънца ванилия, пръчка канела или люто чили, дафинов лист, бахар. Лошото време е майстор на богатите гозби и плътното вино.

Най обичам в лошото време да чета български класици. Те са господари на лошото ми време. „...мигар може да има нещо по-красиво от това!“*

Обичам тишината в лошото време. Малко музика, но главно тишина. Никакви телефони, по-малко възклицания. Обичам да слушам дъжда по покрива и отривистите движения на минувачите, които бягат от лошото време. Обичам открехнатия прозорец, дори да гори печка в стаята. За да чувам дъжда и отдалечаването на непознатите хора.

Обичам шума от хартия в лош ден. Разлистена книга, шепот от стара снимка, вестник, върху който детето реди пластелинени фигури. Толкова много фигури може да се направят в един лош ден – цял свят.

В лошото време обичам да подреждам. Да чистя и редя. Да съм грижовна. Да творя уют и да пускам само леки мисли в главата си. Обичам да докосвам гладената дреха с внимание, за каквото нямам време в хубавото време. И да почиствам цветята си с любов, която е лукс в другите дни. Докато бърша прах, обичам да откривам любимите си книги, картички, пратени от слънчеви места, гривни с мъниста, забравени от няколко лета. Обичам да отварям детската си колекция от салфетки. Обичам да добавям в нея нови. Това ме кара да се лъжа, че детството не е чак толкова далече. А за колекцията от салфетки ми остава време само в лошото време. Както и за това да погледам света. Просто да го погледам през прозореца.

Обичам деца с дъждобрани. Момичета с чадъри. Вдигнатата яка на мъжки балтон. Обичам миризмата на изгоряло дърво и влажни тротоари. Отраженията на облаците в локвите. Гумените ми ботуши. Обичам как кучето се тръска след дъждовна разходка. Обичам този, който е измислил чистачките на колите. Обичам целувки с премръзнали устни. Да вземеш ръката ми и да я скриеш на топло в джоба си. Обичам спомена за лошото време на добрите ми истории. Обичам зеленото и чистото, които са най-ярки след пролетен ден с лошо време...

Обичам лошото време, защото след него идва хубавото. Предстои цялото. От самото начало. Но само след края на лошото време.



*из „Ние, врабчетата“, Йордан Радичков

Диалози от 1 до 12

Пикник в парка. Аз и синът ми. Дребният е на 5. До нас сядат ученици, може би цял клас. Хора с шумно хоби – да крещят числата от 1 до 12. Правят го вдъхновено, със старание и го повтарят по три пъти за минута. А петгодишните искат да знаят всичко:

„Мамо, защо броят?”
„Завършват училище и броят до 12, защото са учили цели 12 години и са горди от това.”
„Ама защо крещят?”
„За да ги чуят всички.”
„Мога ли и аз да крещя?”
„Не, не можеш.”
„Ама защо?!”
„Защото не е възпитано!”
„Значи тези каки и батковци не са възпитани?”
„Не. Просто каките и батковците имат много специален повод.”
„Какво значи специален повод?”
„Това означава, че нещо ти се случва един път в живота и то е много радостно за теб.”
„Те на какво се радват?”
„Че са изкласили.”
„Какво значи изкласили?”
„Значи, че за 12 години са научили много полезни неща.”
„Полезни за зъбките ли?”
„Не само. Полезни за тях – за да станат големи хора, да могат да преследват мечтите си и да правят хубави неща за себе си и за всички останали.”
„Значи тези каки и батковци са големи хора?”
„Да, не виждаш ли колко са големи?”
„Не.”
„Е как не виждаш колко са големи?!”
„Ако бяха големи, баткото нямаше да качва каката на конче. На конче се качват само малките деца.”
„Не само малките...”
„И големите ли?”
„И големите.”
„Защо не съм те виждал на конче тогава?”
„Защото не си ме познавал, когато съм била на 18 години.”
„И ти ли крещеше тогава?”
„Май да.”
„Защо не си спомняш? Вече си стара ли?”
„Да ти приличам на стара?!”
„Не. Но тогава защо не помниш? Било е много, много отдавна ли?”
„Не чак толкова. Преди 15 години.”
„Колко е 15?”
„И много, и малко.”
„Можеш ли да изгледаш едно филмче за толкова много малко време?”
„Ами аз видях няколко филма за 15 години.”
„За какво се разказваха?”
„За мен и други хора. А после главно за теб.”
„За мен ли? Ама аз преди 15 години ли съм роден?”
„Не, преди пет. Преди 15 години аз спрях да викам от 1 до 12 и да ходя на конче.”
„Защо спря?”
„И аз не знам. Сигурно защото ме хвана срам.”
„Искаш ли да покрещим сега двамата?”
„Не, благодаря.”
„Тогава може ли само аз да крещя?”
„Не, защото нямаш за какво да крещиш.”
„Не е вярно. Аз мога да броя до 20, а те само до 12!”
„Отсега си ми хитрец. Какъв ли ще бъдеш на 18?”
„Сигурно ще бъда Супермен.”
„Сигурно ще си мислиш, че си Супермен.”
„Те мислят ли си, че са Супермен?”
„Те сигурно се мислят за други герои.”
„Ти за кой герой се мислеше?”
„Аз не исках да съм герой. Исках само роклята на Джулия Робъртс за бала.”
„И тя даде ли ти я?”
„Не, но дядо ти ми я купи.”
„Значи си била послушна.”
„Не много.”
„Тогава защо дядо ти е купил нещо, което си искала?”
„Защото балът е много специален за всички в семейството. Аз обещах после да слушам повече.”
„А на бала слуша ли?”
„Не бих го нарекла послушание.”
„А как?”
„Малък си, за да ти разказвам тези неща.”
„Нали на бала и ти си била малка! Защо си ги правила тогава?!”
„Ти много питаш.”
„Ами питай и ти де.”
„Искаш ли сладолед?”
„Искам! А после мога ли да покрещя?”
„Добре! Добре! Може!”
„Защо крещиш?”
„Не крещя.”
„Не. Крещиш.”
„Хайде, ставай! Хайде де! Броя до 3 и...”
„Можеш само до 3?!”
„Отиваме за сладолед.”
„А може ли на конче?”

Искам да съм малка

Искам да съм малка.
За да ме пускат във ваканция, а не да си пускам отпуска.

Искам да съм малка.
За да слагам тайно обувките на мама, а не да се състезавам с ЧЕЗ, за да мога да сложа нови обувки.

Искам да съм малка.
За да ме хващат как крада джанки и вишни, а не как карам без винетка.

Искам да съм малка.
За да пея в хόра, а не когато няма хора вкъщи.

Искам да съм малка.
За да съм оцапана със сладкото на баба, а не с червилото на Барби.

Искам да съм малка.
За да лепнат пръстите ми от пластелин, а не от кόла маска.

Искам да съм малка.
За да се преструвам, че вярвам в Дядо Коледа, а не да се преструвам на него.

Искам да съм малка.
За да откривам вкуса на нещата, а не само консервантите в тях.

Искам да съм малка.
За да тичам из двор, а не по бягаща пътека.

Искам да съм малка.
За да си броя стотинките, а не дълговете към кредитните карти.

Искам да съм малка.
За да скачам на въже и да играя на ластик, а не да прескачам часовете по йога и да си играя с кръвната си захар.

Искам да съм малка.
За да ме държат за ръка, а не на малкия си пръст.

Искам да съм малка.
За да имам помощни колелца и да не падам толкова често по пътя.

Искам да съм малка.
За да съм сигурна, че ще стана много добра в нещо, а не да се крия, понеже не съм много добра в него.

Искам да съм малка.
За да казвам каквото мисля, а не каквото повелява тактиката.

Искам да съм малка.
За да се изчервявам отново, а не да се преструвам на отворена мацка с опит и с права, но без чувства.

Искам да съм малка.
За да си намирам по-лесно обувки. №40 е кошмар!

Искам да съм малка.
За да имам касичка-прасе, а не личен консултант в банката. Прасето мълчи дори когато го чупиш, а консултантът не млъква и накрая задължително те пречупва.

Искам да съм малка.
За да закусвам с попара и да обядвам с миш-маш, а не да закусвам с Дюкан и да обядвам с упражнения по дишане.

Искам да съм малка.
За да зная, че ще „го” срещна, а не да се чудя дали съм „го” срещнала.

Искам да съм малка.
За да имам приятели, а не приятелски семейства.

Искам да съм малка.
За да имам време да уча, а не да се уча как да имам повече. И никога да нямам време за нищо.

Искам да съм малка.
За да правя топчета от сополи, а не трагедия от малко прах в къщата.

Искам да съм малка.
За да ми се радват, когато сричам или говоря глупости, а не да злорадстват.

Искам да съм малка.
За да се страхувам само от въшки и кариес, а не от рак и целулит.

Искам да съм малка.
За да се катеря по дървета, а не по социални стълбици.

Искам да съм малка.
За да се уча на белú от Пипи Дългото Чорапче, а не на правилни постъпки от Джон Кехоу и Хорхе Букай.

Искам да съм малка.
За да искам разрешение, а не да се колебая дали разрешението ми е правилно.

Искам да съм малка.
За да ми казват да обичам родината, а не да ме гонят от нея всячески.

Искам да съм малка.
За да не знам какво означават думички като „демокрация”, „инфлация”, „радиация”, „суета” и „парабени”, а не да се чудя какво да правя с тях.

Искам да съм малка.
За да имам рани по коленете и лактите, а не само вътре в мен.

Искам да съм малка.
За да чета прости неща, а не да се пъна да пиша сложни.

Човек винаги греши два пъти

...че и повече. Учели сме се били от грешките си. Глупости!

Преди две години си купихме куче. Тя беше най-сладкото бебе на света и първите дни не можех да ходя от щастие. На петия ден грешката зееше с ужасната си изплезена до лигавост муцуна срещу мен. Сладката Кара не беше просто таралеж в гащите. Тя дойде, за да ни покажe ада на земята. Ако сте гледали „Марли и аз” и опитате да се абстрахирате от веселата част, можете да си представите какво се случи у дома. Всеки ден олеквахме с по една мебел. Предметите, които падаха в жертва на малкото чудовище, бяха безчет. Не зная как го направи, но успя от всички дрехи вкъщи да унищожи най-любимите ми. Още пазя трупа на една жилетка, прилежно разбридана и олигавена. Сега обитава дъното на гардероба ми – жалък спомен за купчина рошава вълна. Но все крепя надеждата, че по останките й ще мога да убедя някой факир с куки да ми изплете същата. Кара поработи и върху стените ни. Сега живеем в нещо, което силно прилича на Дрезден след бомбардировките през 1945-а. Защо още не сме запълнили дупките ли? Ами защото палавият поглед на Кара не дава надежда, че е приключила с атентатите над стените ни. В жертва на най-сладкия лабрадор на Земята паднаха още 17 чифта обувки, 21 плюшени играчки, пет речника, колекция с класика от български автори (особено много пострадаха фейлетоните на Алеко. Кара помилва само Антон Страшимиров.), 45 хавлиени кърпи, няколко килограма козметични продукти, практически всички цветя, които опитвах да завъдя, но само един килим, както и две картини, без да броим репродукциите. Кара се дразни на списания, особено автомобилни. И никак не обича вкъщи да се задържат здрави слънчеви очила. Много пъти разбирах за покушенията й със закъснение, защото домашните ги крият от мен. При всяко аз побеснявам. Яростта ми е пращала кучето в дом за бездомни (добре, че не разбира от оксиморони), край кофите за боклук и най-често по дяволите, където и да е това.

Ако ме мислите за твърде жестока, ще добавя, че унищожителният нрав на Кара не е най-големият й недостатък. Допреди месец тя намираше за разкошно изпълнение разтоварването у дома. Казват, че виновни сме ние, нейните стопани, защото не сме я научили на обноски, но те не са виждали победоносния влажен поглед, когато жълтата течност потече от задните лапи във всички посоки. И в този момент лъсва цялото ти човешко безсилие. Нищо не можеш да направиш. Ако се развикаш, тя ще хукне да се крие, но без да спира облекчаването. Така ще си уредиш незабравимо лъскане на паркет, килим, плочки и прилежащите мебели. А шансът да не нагазиш в топлата ароматна течност е колкото вероятността Рики Мартин да е хетеро и да се ожени за Ивана.
За другата част от облекчителните навици на кучето ще спестя подробности. Само ще кажа, че в санитарния магазин са ми първи приятелки, понеже от две години купувам от тях антибактериален препарат за операционни.

Не, не, това не е всичко. Когато благоволи да остави пикочния си мехур пълен за разходката, Кара се освобождава от материала винаги по средата на най-оживената улица. Сигурно там й се вдига адреналинът и по-лесно изпуска. И понеже за разкош живеем баш в центъра на София, пейзажите, които Кара оставя като „светла” диря след себе си, са я по шикозния булевард „Витоша”, я по оживената улица „Солунска”. Кара с финес прикляква пред витрини с обувки за 2000 лв. Може би използва момента, за да разгледа моделите, знам ли. Но срамът, който ни носи модният й пиетет, вече е врязан като алена буква по челата ни.

Но и това не е всичко. Кара е любвеобилно куче и нищо не може да охлади нейната страст към минувачи, главно малки деца. Върви си жена с детенце и често се случва да се страхува от кучета повече, отколкото детенцето. Върви си Кара и често се случва да води някого от нас вместо обратното. И хоп – неизбежна е срещата между кучето и детенцето. Майките пищят, сякаш кучето ще коли детенцето, детето пищи, понеже майка му е в истерия, кучето набира скорост, понеже си мисли, че те му се радват. Кара иска само да оближе детенцето, но го прави бурно, невъздържано и само след като го е съборила любовно на земята. А когато лапите й са кални, майките ни кълнат особено ожесточено. Не ги виня.

Има и още. Тя е лакома. Не, тя е бездънен контейнер за калории. Сякаш ги е изгорила в момента, в който ги е подушила. Може да яде 24/7, като спира само за да върне недобре смлените части. Преди да ги поеме отново. Докато ги връща, с единия край на езика подхваща следващия залък. Хубавото е, че не е капризна на ядене. Яде всичко. Това също така е лошото. Яде наистина всичко. А термометърът й прилича на кокалче...

Иначе е чудесна. Гладък косъм, сладка муцуна, верен поглед, който, разбира се, е измамен, защото е твърде подкупна и може да те забрави на цената на една солета. Но пък може и нежно да ближе голата част от крака ти, докато гледаш филм или работиш на компютъра, и е толкова добра, че ако я забравиш на тъмно за цял ден, когато те види, ще маха опашка до припадък. До твоя припадък.

Много хора ни казваха да не взимаме куче. Нещо повече. Имах подобна дивачка преди, казваше се Райна и ми костваше един ремонт и много ценен наръч от нерви.
Нито първата грешка с опашка ме научи на нещо, нито втората. Намерила съм едно кучило с шоколадови лабрадорчета, родени миналата седмица, и не мога да спра да мечтая за тях. И как искам само да взема още едно торнадо вкъщи! Като се замислиш, стените и без това са на дупки, хубавите дрехи и обувки вече ги няма, а дали извеждаш едно или две, е все тая. Майките в квартала няма как да те намразят по-силно. Зная, че е грешка, но не спирам да влизам в сайта на бебетата лабрадори и не спирам да избирам име за поредната грешка.

Защо грешим с пълното съзнание за последствията? Защо избираме все приятели, които ни разочароват, и любими, които ни нараняват? Кучета, които ни опикават, и работи, които ни сдухват? Защо не си учим уроците, докато сме в училище и най-тежкото последствие от нецеломъдрието ни е двойката в бележника? Може би заради друга народна мъдрост, в която също открих грешка. Една лъжа, повторена сто пъти, ставала била истина. Да, бе! Имам една приятелка (като се замисля, не е само една), която е грозновата, но пък е влюбена в себе си и се смята за изумително творение на природата. Толкова се харесва, че тялото й е придобило един такъв маниер на движение – сякаш непрестанно прави любов със себе си. Тя много обича да казва: „Толкова ли съм хубава, че всички мъже ги е страх от мен?” И го е повторила няколко пъти по сто. Но не е станала по-хубава. И мъжете продължават да се страхуват от нея – не толкоз, защото е грозна, повече, защото е влюбена в себе си. И страховито неадекватна.

Много ме тормози това с грешките. С тези лабрадорчета се чувствам като грозната ми приятелка. Неадекватна. Чувам ропота на всички, които ще вземат отношение по поредната ми грешка. Ако открия как да подчиня бъдещите грешки на вече натрупания опит, ще напиша поговорка по повода. А дотогава никой да не ми натяква, че греша. Пак ще ида до развъдника. Народната мъдрост също греши. И повтаря грешките. Какво ще кажете за тази: „Каквото човек може да направи с приятели, с пари не може”...

На моя 18-годишен син

Беше един топъл 4-ти октомври. Ти се появи и ме превърна в майка. Преди не знаех, че това е, когато аз съм. Има жени-кариера, жени-бохеми, ж...