Диалози от 1 до 12

Пикник в парка. Аз и синът ми. Дребният е на 5. До нас сядат ученици, може би цял клас. Хора с шумно хоби – да крещят числата от 1 до 12. Правят го вдъхновено, със старание и го повтарят по три пъти за минута. А петгодишните искат да знаят всичко:

„Мамо, защо броят?”
„Завършват училище и броят до 12, защото са учили цели 12 години и са горди от това.”
„Ама защо крещят?”
„За да ги чуят всички.”
„Мога ли и аз да крещя?”
„Не, не можеш.”
„Ама защо?!”
„Защото не е възпитано!”
„Значи тези каки и батковци не са възпитани?”
„Не. Просто каките и батковците имат много специален повод.”
„Какво значи специален повод?”
„Това означава, че нещо ти се случва един път в живота и то е много радостно за теб.”
„Те на какво се радват?”
„Че са изкласили.”
„Какво значи изкласили?”
„Значи, че за 12 години са научили много полезни неща.”
„Полезни за зъбките ли?”
„Не само. Полезни за тях – за да станат големи хора, да могат да преследват мечтите си и да правят хубави неща за себе си и за всички останали.”
„Значи тези каки и батковци са големи хора?”
„Да, не виждаш ли колко са големи?”
„Не.”
„Е как не виждаш колко са големи?!”
„Ако бяха големи, баткото нямаше да качва каката на конче. На конче се качват само малките деца.”
„Не само малките...”
„И големите ли?”
„И големите.”
„Защо не съм те виждал на конче тогава?”
„Защото не си ме познавал, когато съм била на 18 години.”
„И ти ли крещеше тогава?”
„Май да.”
„Защо не си спомняш? Вече си стара ли?”
„Да ти приличам на стара?!”
„Не. Но тогава защо не помниш? Било е много, много отдавна ли?”
„Не чак толкова. Преди 15 години.”
„Колко е 15?”
„И много, и малко.”
„Можеш ли да изгледаш едно филмче за толкова много малко време?”
„Ами аз видях няколко филма за 15 години.”
„За какво се разказваха?”
„За мен и други хора. А после главно за теб.”
„За мен ли? Ама аз преди 15 години ли съм роден?”
„Не, преди пет. Преди 15 години аз спрях да викам от 1 до 12 и да ходя на конче.”
„Защо спря?”
„И аз не знам. Сигурно защото ме хвана срам.”
„Искаш ли да покрещим сега двамата?”
„Не, благодаря.”
„Тогава може ли само аз да крещя?”
„Не, защото нямаш за какво да крещиш.”
„Не е вярно. Аз мога да броя до 20, а те само до 12!”
„Отсега си ми хитрец. Какъв ли ще бъдеш на 18?”
„Сигурно ще бъда Супермен.”
„Сигурно ще си мислиш, че си Супермен.”
„Те мислят ли си, че са Супермен?”
„Те сигурно се мислят за други герои.”
„Ти за кой герой се мислеше?”
„Аз не исках да съм герой. Исках само роклята на Джулия Робъртс за бала.”
„И тя даде ли ти я?”
„Не, но дядо ти ми я купи.”
„Значи си била послушна.”
„Не много.”
„Тогава защо дядо ти е купил нещо, което си искала?”
„Защото балът е много специален за всички в семейството. Аз обещах после да слушам повече.”
„А на бала слуша ли?”
„Не бих го нарекла послушание.”
„А как?”
„Малък си, за да ти разказвам тези неща.”
„Нали на бала и ти си била малка! Защо си ги правила тогава?!”
„Ти много питаш.”
„Ами питай и ти де.”
„Искаш ли сладолед?”
„Искам! А после мога ли да покрещя?”
„Добре! Добре! Може!”
„Защо крещиш?”
„Не крещя.”
„Не. Крещиш.”
„Хайде, ставай! Хайде де! Броя до 3 и...”
„Можеш само до 3?!”
„Отиваме за сладолед.”
„А може ли на конче?”