Прерисувай тъмното, Любов




Нали няма да пуснем времето, цялото в тъги?

Днес разгръщах страниците на нашите дневници и тъгите полепнаха по мен. Върнаха се като песен, като парфюм, като лятото. Веднага потърсих очите ти. Целите любов. Погледнах зад тях. Цялото тъга.

Не искам да ме гледаш повече, като че вече ме изпращаш. Не искам да ми казваш, че ще бъда щастлива някога, с някого, защото и ти го можеш. Ако беше вярно, щяхме ли да пускаме тъгите толкова надълбоко?

Не искам да пускаме тъгите да стават по-големи от нас, по-силни от малките ни чудеса. Не ги искам върху възглавницата, в драсканиците, не ги искам в жестовете ти, в начина, по който понякога протягаш ръце към мен и ме прибираш – като за последно, като за „достатъчно ли е да се обичаме още малко”. 

Защо са й тъги на светлината ни? Защо не ни оставят на мира? Защо ни карат да не забравяме бъдещето? Защо не ги убиеш? Моля те, дръж ги далеч от нас. 

Спри тъгите. Доведи светлината. Напиши началото вместо мен и не ми позволявай да се връщам повече в тъмното. 

Прерисувай тъмното, Любов! Потули го, ако можеш. 



Текстът е част от съвместния проект на Мила Иванова и фотографа Красимир Андонов "Дневници на безкрая", който на 17 февруари 2014 започна като изложба в столичното SOHO. 

Текстовете в него са реални писма и дневници, писани от Мила и фотографирани от Красимир. Още по-красноречивата част от проекта обаче са черно-белите фотографии на Красимир - страници и истории от най-безкрайния дневник - Живота. Някои от тях можете да видите и на сайта му: www.krasimirandonov.com.


Очаквайте следващата спирка на Дневниците. 
Защото безкраят няма край



Дъжд


Вървя под дъжда
и мисля за теб
Дали вървиш под дъжда
и дали мислиш за мен
Дали вървиш под този дъжд
или си под някой друг
Дали вървиш или си спрял
да чакаш дъжд... и мен

Дали дъждът ни свърши
или предстои
А може би това е този дъжд
сега и днес, единствен, нов и лек
дъжд за двама
за тези двама – теб и мен

Вървя във мойта част на този град
влизам във дъжда
и чакам го да ми подскаже
Дали вървиш във твойта част, във твоя град
Тръгваш ли или пристигаш
чакаш ли
или валиш ме бавно
Валиш
по мен
във мен
за мен
отвяваш...

Чакам и валя.



Текстът е част от съвместния проект на Мила Иванова и фотографа Красимир Андонов "Дневници на безкрая", който на 17 февруари 2014 започна като изложба в столичното SOHO. 
Текстовете в него са реални писма и дневници, писани от Мила и фотографирани от Красимир. Още по-красноречивата част от проекта обаче са черно-белите фотографии на Красимир - страници и истории от най-безкрайния дневник - Живота. Някои от тях можете да видите и на сайта му: www.krasimirandonov.com.

Очаквайте следващата спирка на Дневниците. 
Защото безкраят няма край




В храма на сърцето всеки ден е Великден




След като миналата година публикувах текст за Великден, получих няколко много скъпи обаждания и писма. Така звучаха думите ми, които бяха развълнували хората тогава:

„Последните 40 дена не спазвах пост, но през последните няколко години си избрах стил на живот. Избрах надеждата всеки следващ ден да е велик. И смирението, че това няма да е така. Избрах старанието да заслужавам идването на този следващ ден. Избрах любовта – волевата, жилавата, неизтощимата любов. И продължавам да се възпитавам в способността да празнувам еднакво и Великден, и най-обикновения миг живот.”

Една година по-късно стоя зад всяка от думите си, но днес те имат много по-силно значение за мен. За това време животът ми се стече така, че трябваше да възпитам способността си да празнувам еднакво не само празниците и обикновените мигове. Трябваше да се науча да ценя еднакво и щастливите, и нещастливите дни. Днес думите ми от преди година звучат само като теория. Да, вярвала съм ги, чувствала съм ги, но не съм знаела колко по-сложен е животът от представата за него.  

И се замислих колко често го правим, как теоретизираме свободно на тема живот и си мислим, че сме прочели целия учебник. Уверени сме, че знаем много за себе си, докато не се окажем лице в лице с неочакваното. Тъпчем се с мантри и положително мислене, уверени сме в таланта си да бъдем щастливи, разтягаме сърцето си като локум в изречения и обрамчваме намеренията си с красиви думи. Философстването е фасулска работа, оказва се. Живеенето философски – ежеминутна борба. Не съществува философия, която да бетонира сърцето. Животът не се побира в един учебник, в един празник, в една сила. Днес сърцето може да говори, че никога няма да прескочиш някои планини. И тази увереност те прави спокоен и щастлив, защото ти е добре да си там, където всичко е познато. Утре това сърце може да стане трепетен роб на голяма любов, и да прескочиш не само планините, но и да разбереш как се лети отвъд и как се възкръсва. Любовта може да те направи едновременно най-неспокойният, но и най-щастлив човек на света. Това не е ли великденско? Не е ли самият живот един ежедневен Великден? Непрестанно възкресение, и стремеж към спасение?

Пак със сложни сравнения се опитвам да кажа, че не сме подготвени за живота. Особено неподготвени ставаме, когато животът се понатрупа. И като подкрепа на това се натъквам на цитат от Бегбеде: „От раждането до смъртта животът ни е включен на автопилот и трябва нечовешка смелост, за да промениш курса. На 20 години си въобразявах, че зная всичко за живота. На 30 разбрах, че не зная нищо. Прекарал бях десет години в учене на всичко онова, което в последствие трябва да отучвам.

Миналата година написах, че всеки ден живот трябва да се чества като велик, и малко след това животът ме предизвика да докажа, че го мога. Той ме постави в ситуации, в които думите ми за Великден щяха да дрънчат кухи, ако не бях намерила силите да ги отстоявам. Той подложи на изпитания способността ми да откривам величие и в тъгата, и в самотността, и в безнадеждието. Не е учудващо, че на думи беше много по-лесно. Учудващо е, че успях да защитя думите си със сила, за която не подозирах, че дреме в мен. Бях на много ниско и бях на много тъмно, можех да остана там и да се откажа от думите си за Великден. Можех да се влюбя в болката, вместо да воювам срещу нея. В някои моменти най-лесно щеше да бъде да се откажа да вярвам. Разделих се със стотици надежди, но някаква твърдоглава светлина в мен не ми позволи да се откажа от вярата си. Много пъти се случи да казвам, че не мога да формулирам на какво се надявам, но през цялото време знаех в какво вярвам. И ако Възкресение е празник на вярата, то дните, в които умираш жив, са нейни апостоли. Нищо не може да въздигне вярата така, както страданието. Затова, ако преди година съм писала, че чествам радостта от светлината всеки ден, тази година искам да напиша, че чествам вярата, родена в тъмнината на всяка болка. И двата пъти говоря за любов. Избереш ли да преминеш през всичко до силата на любовта, Великден е и в радостта, и в тъгата. Великден е днес. Великден е утре. Всеки ден е велик, ако избереш любовта – трудната, невъзможната, но единствена, и единствена, способна да възкреси цялата ти сила.

-

Наскоро отидох в един будитски храм в Чикаго. Беше ми интересно, направих го, за да задоволя туристическото си любопитство. Когато един мъж ме въведе в храма и ми показа как да се поклоня пред статуята на Буда, изпитах тревога. Това дали не обижда вярата ми в Исус Христос?
Много бързо изметох глупавия въпрос от главата си. Влязох в този храм със сърце, пулсиращо от любов. По същия начин влязох по-късно в католическата катедрала и в ортодоксалната църква. Неизтощима любов – защото всичко друго не е любов. Неизтощима колкото пулса на сърцето. И през нея, и през сърцето са влизали и излизали тревоги и надежди, зверове и ангели, съмнения и чудеса. Вярата – тя единствена никога не е напускала и променяла своя храм.


„...защото Той, като претърпя разпятие, със смърт смъртта разруши.


photo@gauyo 

Рисувай, докато ни има




Лю, пиша ти, за да ме имаш и върху хартия. Ако искаш, може да ме сгънеш и да направиш от мен самолетче. Може да ме изпратиш надалеч или да се качиш до мен и да продължим заедно. Разбира се, надалеч. Близките разстояния са само за телата. Знам, не можеш да бъдеш до мен, затова по-добре ме скрий. Пъхни ме в някоя дебела книга. И да знаеш, че дълго ще ви чакам там. Светлината, теб, следващата страница. Може и да пишеш върху мен. „Обичай се”, написа ми скоро. „Обичам те”, нарисува ми на улицата... Пиша ти, за да повярвам, че такова обичане ни се случва. 

Пиша ти всеки ден, а това е рядко. Мисля за теб във всяка секунда, във всяко действие и докато мисля за нещо друго. Пиша ти не със сърцето си. Пиша ти самото сърце и всеки ден ти го пращам на части. Ден след ден сърцето изтича, обезумяло, в думите и си търси мястото. Не точно при теб... при теб няма място за него. Но пътува към теб, търси теб, само теб, където и да си, то тича по безкрайно дългия път между двама ни. Когато е наблизо, не го изпускай. Хвани го, ако можеш. Хвани го, докато е цялото твое. Имай го, докато е само любов. Почувствай го, преди да се умори. Преди да се свие. Преди да пусне тишината в твоето.

Пиша ти, за да го пазя. Сгъвам сърцето в страниците и това го пази от равно, обикновено и празно туптене. То се спуска между редовете и аз забравям, че сред тези страници има и последна. Пиша ти, за да дам още време на илюзията. Пиша ти, защото един ден нас няма да ни има и тази любов ще остане само в написаното. Някой друг ще я преживее като своя и ще я отнесе нататък. Някъде, където дори нашият свят ще е минало, тя ще намери ново сърце. И някой ден, когато всичко е съвсем тихо и ясно, новото й сърце може да открие в нея спомен за нас. За това как ти рисуваш със светлината и как аз ти пиша сърцето си.

А ти? Можеш ли да ми нарисуваш този краткотраен свят? Този миг от вечността, когато всичко е любов и всичката е за нас. Чак вярваме, че може и да трае вечно... Хвани го с четката си, докато е красив за рисуване, докато пулсира от възбуда. Нарисувай света, в който сърцето ми пътува всеки ден към теб. В който и сенките са светли, а слънцата – много повече от едно. Нарисувай ми пътя, по който стигнахме толкова високо. Толкова високо, че около нас има повече ангели, феи и духове, отколкото живите могат да видят. Нарисувай ми живота, докато той си струва платното и боите ти. Докато в него са ценни думите ми. Докато ни лъже безкраят му. Докато не сме го ранили. Докато не сме станали чужди. Докато не сме забравили колко красиво беше това обичане. Докато не сме смазани от тъгата на безразличието. От празнотата на следващите страници.

Нарисувай го, докато ни има, Бов. Нарисувай го, преди да се уплашим от него.




М.И.





Текстът е част от съвместния проект на Мила Иванова и фотографа Красимир Андонов "Дневници на безкрая", който на 17 февруари 2014 започна като изложба в столичното SOHO. 
Текстовете в него са реални писма и дневници, писани от Мила и фотографирани от Красимир. Още по-красноречивата част от проекта обаче са черно-белите фотографии на Красимир - страници и истории от най-безкрайния дневник - Живота. Някои от тях можете да видите и на сайта му: www.krasimirandonov.com.

Очаквайте следващата спирка на Дневниците. 
Защото безкраят няма край




Бабо, нали няма нищо страшно?

Когато написах, че всички сме като малки хартиени лодки в открито море, не подозирах, че само няколко месеца по-късно бурята ще е толкова...