Великден като стил на живот

Преди десетина години спазих целите великденски пости. Тъкмо бях срещнала изумителен човек от мъжки пол, който също ме беше срещнал по онзи специален и щастлив начин. Чувствах се длъжна за всичко, което ми се случваше. Чувствах, че искам да благодаря за тази среща, която с пълни дробове дишаше най-любовния си период. Самият той започна да пости и решението да го последвам дойде естествено. Бях стриктна в поста, дори когато бяхме на път, когато ми ставаше лошо и след като видях как блажат с ракия и луканка духовни служители. Постепенно натоварих поста си с още един замисъл, суеверен и наивен. Наумих си, че ако успея с този пост, ще бъде знак, че ще успея и с тази любов. Успях само с поста.

Когато в Страстната събота отидох да взема причастие, се смесих с група монахини и докато чакахме реда си за изповед, научих от тях, че всъщност не мога да взема причастие, въпреки че съм спазила стриктно целия пост, защото се намирам в „мръсните дни” от месеца. „А постът е безсмислен без изповед и причастие” – така казаха монахините и вместо да се почувствам окуражена заради положените усилия, аз се почувствах наказана. Изпълних се с гняв, неразбиране, обида. Бях спазила правилата, а се налагаше да напусна църквата, при това засрамена. Природата се оказа по-силна от собствената ми воля да правя нещата правилно.

На излизане не виждах къде е вратата на църквата, защото пелена от сълзи давеше очите ми. Плачех не защото се бях лишавала от храна 45 дена напразно. Въпреки всичко не чувствах да е било напразно. Съкруши ме знакът, който разчетох, за бъдещето на онази любов.

Оттогава не спазвам пости. И се пазя от суеверия. Реших, че има по-добър начин да очаквам благословия за бъдещето. Уважавам църковния устав, но щом природата взима решения, на които не мога да влияя, трябва да взимам сама останалите, така че всеки ден и без условности да вървя по личния си морален устав. Може да звучи помпозно, но това е най-доброто, което мога да дам на живота, който, оказа се, зависи от мен само донякъде.

А и не вярвам в бързооборотното изчистване и опрощение вследствие лишаване от пържоли и кратък диалог със свещеника. Не вярвам в чистотата на вярата, за която се говори на висок глас. Не вярвам в промяната за 45 дни.

Не вярвам в наливането на добро с фуния. Вярвам в бавното, трудно, посято с болки и грешки, но толкова мъдро проникване на доброто у човека. Вярвам, че Великден е голям символ и най-светъл наш празник, но вярвам също, че всеки ден може да бъде велик.

Веднъж започнах да пиша разкази – по един за всеки човек, когото съм обичала някога. Написах няколко и спрях. Не можех да разказвам историите, сякаш са само мои. Как щяха да се чувстват някои от героите ми, които най-вероятно никога не биха се съгласили други да знаят толкова лични детайли за тях. Малко хора умеят да понасят разкриването. Тогава попитах мой приятел, който е писател, как успява да пише за реални хора и реални съдби, без да има обидени. Той ми каза: „Ако пишеш истината за хората, пълната истина, единственият шанс да не те убият е да пишеш през любов. Ако ги обичаш, каквото и да пишеш, е добре. Пиши за тях през любовта, тая – волевата, благородната, която ние си избираме като стил на живот.”

Та така. Тази година не спазвах пост, но през последните няколко години си избрах стил на живот. Избрах надеждата всеки следващ ден да е велик. И смирението, че това няма да е така. Избрах старанието да заслужавам идването на този ден. И ако той не е велик, да го правя такъв. Понякога успявам да го направя просто поносим, друг път го боядисвам като великденско яйце и двамата широко се усмихваме. Избрах да търся на повече места усмивката си. Да подлагам на пости нетърпението си, суеверията, суетите. Избрах да вярвам във възкресението на лекотата. В прошката. Да празнувам, когато вътре в мен е чисто и спокойно. Да давам, когато мога и да давам, когато не мога. Избрах любовта – волевата, жилавата, неизтощимата любов. Избрах да живея през нея, нищо че любовта е най-прекият път до болката. Избрах тази посока. И продължавам да се възпитавам в способността да празнувам еднакво и Великден, и най-обикновения миг живот.




М.И.

Photo @ Elizabeth Debicki - fashion shoot at Haddon Rig with Woolmark - Australia