Нарисувай ме, ако можеш

Един приятел навремето ми каза: „Ще ти дам единствения необходим в любовта съвет: когато бягаш, те гонят; когато гониш, ти бягат.” Не харесах съвета, никога не съм харесвала и лова. Не съм от жените, които бягат. Когато съм недостъпна, това е защото наистина не искам да бъда „хваната”. А когато се налага да бягам, не го правя половинчато, кокетно, оглеждайки се за още едно последно ласкателство. Егото ми не се храни с чувствата на хора, които не искам в живота си. Нямам слабост към излишни болки. Да, има и смислени болки – тази от неуспех в играта на сърдечна гоненица не е такава. И като дете мразех играта на гоненица. Чувствах се по-сигурна в позицията на гонещия. Когато гониш, можеш да се откажеш по всяко време. Когато те гонят, можеш само да се предадеш. Когато гониш и паднеш, никой няма да види болката ти. Когато те гонят и паднеш, обикновено пада и този зад теб. И всички ги боли. Когато гониш, обикновено изпитваш желание. Когато те гонят, обикновено изпитваш страх.

Имаше един филм: „Хвани ме, ако можеш”. И един още по-хубав: „Обичай ме, ако ти стиска”. Това са словогенични подкани. Ако бяха изобразени на фотографии, щяха да изглеждат добре, щяха да са фотогенични. Носят обещание за приключение, за изкусителна недостъпност. Намекват за опасност и страст. Никога не е прекалено опасно, ако е страстно, нали? Опасността и страстта будят красиви метафори, но аз лично предпочитам да изпитвам страстта, без да съм си я наловила с риск за живота си. Някои се възбуждат от идеята, че страстта им се подхвърля като плячка. И навличат хищна кожа, нарамват ловджийска пушка и поемат с бойна крачка към сърцето на някоя силно желана жертва. Да я хванат, ако могат, после да я обичат, ако им стиска. Аз обаче се съмнявам, че любовта може да се хване. Любовта не е ловен трофей. Дори да е идвала някъде след лов, тя всъщност е чакала повод да се покаже. Доказателство, че е искана.

И още нещо за любовта. Наскоро попаднах на мисълта, че най-нетрайна е любовта към тялото. Защото й се насищаш, след като си хванал тялото и си изследвал цялата му топография. Любовта, възникнала между две душù, независима от телата, независима от нищо, което може да се докосне, от никакви ловни гонки и хитри хватки, тя е любовта с шанс и смисъл. Звучи като изтъркан афоризъм, но ме уцели в точен момент. Хвана ме да мисля за срещата си с един талантлив художник навремето. Не го познавах, но веднъж видях картините му. Така и не разбрах в него ли се влюбих или в картините, но любов имаше, преди да се усетя. Без да е бягал от мен, без да съм го гонила, без да съм го виждала дори. Случи се на мен, която страда от синдрома на Холивуд и Братя Грим едновременно и не може да си представи да препуска на белия кон на някой по-малко красив от Райън Гослинг и по-малко принц от този на Пепеляшка. Аз се влюбих, преди да го видя - влюбих се в душата, не в тялото. Нямаше никакво значение дали е жаба или принц, дали е нисък или висок, дали е плешив, или има дълъг нос с брадавица, дали има чувство за хумор или чувства към друга, дали има къща, или рисува под някой мост, дали го има и дали той има място за мен. Изпаднах в състояние на влюбеност, каквото само душата познава. А тялото ми се влачеше отзад и недоумяваше принизяването на собственото си значение. Тогава с душа и с тяло написах писмо до художника.

„Не ме познаваш, но ме имаш. И ще съм тук, ако някога ме потърсиш. Няма да бягам, няма да ме гониш. Нарисувай ме, ако можеш. Доближи ме, ако е речено. Запознай се с моите лунички. Ще видиш как изгряват на слънце, а когато те видят, ще започнат безсрамно да флиртуват. Не ги отминавай, поздрави ги с ръцете си. Запознай се и с онзи белег на рамото ми. Той остана с мен след една глупава постъпка – бях на 19. Питай го, ще ти разкаже. Пак беше от любов, но друга, детска.

Кажи ми нещо - докъде пада косата по гърба ми? Проучи ме, ще те чакам. Нарисувай ме, докато спя. Сигурно, докато спя, съм хубава, защото тогава съм с теб – рисувай ме, докато те сънувам. Вземи най-леката си четка и хвани движенията ми, докато тичам. Лесно ще ме уловиш – нали все към тебе тичам! Хвани ме, можеш. Нарисувай ме, преди да изчезна от платното ти. Преди да се забави сърцебиенето ми. Преди да свърши това писмо. Нарисувай ме, ако душата ти може. Нарисувай ме, дори телата ни да се разминат... Моето тяло може да си тръгне оттук, без да е докосвало твоето, но душата ми отказва да се крие. Тя днес е твоя повече отколкото е моя. Това ме плаши, но аз никога не съм изпитвала нещо по-красиво, и ще се оставя на нейния избор. Душата ми е твоя – можеш ли да се справиш с това?”

След като написах писмото, не му го изпратих. Не съм ловец. Вярвам в нещата, които се случват сами. Просто пъхнах писмото между няколко страници и го публикувах в книга.




М.И.

Photo@David Bellemere