Милена Нейова - жената, която не пуска своите 24 грама надежда


Преди почти 9 години Милена заедно с приятелката си Пролет Велкова от Дарик радио решават в свободното си време да се научат да тъкат. Тогава Милена е продуцент на „Сеизмограф” и има два-три свободни дни през седмицата. Наемат гараж под ателието на друга приятелка - дизайнерка, и си купуват станове. Взимат дори преподавателка, която да ги учи, но скоро се оказва, че и двете не стават за тази работа. „Това е занаят - трябва да го учиш години наред, то е усилие, търпение, не е само да седнеш и да си бъцкаш с иглите”, казва Милена. По това време тя вече е доброволец към една фондация и работи с Дома за деца в Доганово. Решава, че щом така и така двете с Пролет са направили тази инвестиция, ще говори с директора на дома да им прати няколко деца, които да се учат да тъкат и да шият. Така през 2005 г. отваря врати ателието й. Милена разказва за идеята си на познати и приятели. „Някои казаха, че съм куку.” За други обаче идеята е достатъчно смислена, защото първите средства тя получава именно като дарения от приятели.

Смисъл! Започваме и свършваме разговора с тази дума. Милена казва, че колкото и банално да звучи, със зараждането на идеята за ателието тя разбира, че е открила своя стан, на който иска да тъче, защото това е единственото смислено нещо, което е правила. До този момент работи като журналист в едни от най-големите медии – има опит и в ежедневник, и в радио, и в телевизия. Скоро след старта на ателието с мъжа си заминават за Москва, където той е назначен в културния институт. Докато е там, тя не спира да работи с децата от Доганово. Дори организира представяне на изработени от тях етнокостюми на голям московски форум и по повода урежда едно от тях да замине за Москва.
Три години по-късно отново са в България и Милена не желае да се завръща нито към политиката, нито към журналистиката. Мечтае да разшири ателието, за да може да идват повече деца, да покани художници, писатели, артисти. Защото „тези деца идват огрухани – „грозни, мръсни, зли”, и потиснати, без никакво самочувствие, но на втория час виждаш как се отпускат мускулите на лицата им. Започват да искат да правят някакви неща, започват да си вярват, да разбират, че могат, да искат да правят това, което ти правиш, да поискат като твоя и като моя живот”.

В началото Милена няма никакви проблеми със спонсорите. Достатъчно е да си покаже визитната картичка от bTV и кесиите се разтварят. В продължение на година и половина голяма компания спонсорира ателието, но се отказват, при това по груб начин. Привикват я, за да й се скарат, че не знаят къде отиват парите им и идват ли повече от две деца въобще в ателието.
След като приключва това спонсорство, затварят ателието и сега карат на ауфтакт. „Доскоро имах в задния си джоб кредитната карта на моя приятелка, защото, макар и с малко средства, но трябва да се плати токът, да се купуват материали и бисквити, да се плати на художника.” Разговорът ни отново и отново нагарча на тъга. „Трудностите са повече от радостите, това е безспорно – признава Милена. – Но понеже доброто е неизмеримо, забравяш ги и се хвърляш наново.”

В момента са приютени в един католически център, но децата още страдат по старото ателие, където било много по-тясно оттук, но са се чувствали като у дома си. Преди време Милена решава, вместо да води еднократни кампании, да опита да събере група от съмишленици, всеки от които веднъж месечно да изпраща по един дарителски sms, а тя да прави месечни отчети за това какво е свършено и какво е закупено с тези пари в ателието. Така тръгва кампанията „24 грама надежда”, която в момента тече в няколко национални медии и всеки може да се включи в нея.

И пак се връщаме на смисъла, на мисията на Милена Нейова и нейните съмишленици. „Нямаме амбицията да правим професионалисти от децата. Ние не раздаваме дипломи и не правим срещи единствено за талантливи деца. Само в майсторските класове сме се съсредоточили в децата, които имат талант да рисуват. Куп банални приказки са ми в главата в момента, но няма по-подходящи. Иска ми се да дадем на тези деца самочувствие, увереност, че не са по-различни от нас, че ако положат усилия, че ако имат приятел насреща, те биха могли да имат по-нормален живот. Иска ми се да ги накараме да поискат, да ги накараме да се размечтаят, да ги научим да пишат, да им отворим прозирката, както би казал Вонегът,  да ги заразим с живот.”
Милена казва, че децата в началото идват намръщени, не поздравяват. А като им кажеш да нарисуват нещо, първо задължително се съпротивляват. Разказва ми за Здравчето, която е и лице на кампанията „24 грама надежда”. В редовно организираните от сдружението Магазини за един ден произведенията на децата се продават, а половината сума отива при самите автори. Милена си спомня как Здравчето идва на първия си урок в ателието, трябва да направи копие на Hundertwasser, но отсича, че не може. Е, с помощта на художничката го рисува и това е първата картина, която се продава в следващото Магазинче за един ден. Приятелка на Милена от bTV вижда картината и поръчва Здравчето да й направи две на същия художник. След една седмица Здравчето звъни на Милена: „Извинявай, ако те притеснявам, само искам да знам имам ли нови поръчки.”

„Тук в никакъв случай не става въпрос да го научиш да шие или да рисува – казва Милена, – а да го научиш да общува, да го умириш, да го прегърнеш.” И макар да знам, аз искам да чуя как ще го формулира тя. Защо го правиш, Милена?. „Аз вече ти казах – няма друго смислено нещо, което да правя. Наскоро ме питаха какво получавам отсреща – то е ясно какво получавам отсреща. То е чувство, което не можеш да опишеш – то е онова пухче, което ти се появява вътре, когато направиш някаква добрина. Може би е егоистично чувство, правиш го, за да се почувстваш добре, но дори така да е...!”

Отношенията й с децата надминават, разбира се, работата в ателието. Един от тях вчера я търсил, понеже му се развалила бравата. „Дадох му 50 лв. за бравата, 20 да си купи храна и така. Те ни търсят за всичко – когато имат проблеми със здравето, с кучето.”
Милена минава през съдбата на почти всяко от децата, а някои стават част от семейството й. В момента голяма грижа й е 20-годишният Анио, който вече е излязъл от дома и трябва да му се плати квартира, ток, вода, да се нахрани, да си купи нови учебници, нов панталон. Той има ключ от дома й и често остава за вечеря. Къде намираш място за всички тези деца? Не физическо място, разбира се. „Ами не знам, там не е тясно”, усмихва се Милена.

Тя е носител на наградата на „24 часа” за достоен българин и ми е чудно какъв стимул е това за нея. „Нямам никакво отношение. Бих искала някой да ми помогне да продължа да правя това, което правя, вместо да ме награждава. Тази награда съм я подпряла в антрето. Имам и един плакет с 5 или 15 конски глави. По-скоро се надявах, че наградата би дала някакъв авторитет на сдружението, когато търся финансиране, но не би. Имам грамота и плакет – не ги искам! Искам да мога да работя.”

В началото Милена си вярва напълно – казва си, че познава страшно много хора – политици, бизнесмени, артисти, музиканти, журналисти. Казва си, че няма начин да не се справи. Но се оказва, че наистина няма начин. Преди известно време един политик й казва, че тя има два проблема – че иска обидно малко пари и че иска да ги изработи, а не да ги раздели. „Аз съзнавам, че успявам да развълнувам човека, на когото разказвам, независимо дали е бизнесмен или музикант, но на мен през ума не може да ми мине да предлагам някакви схеми и явно затова не съм атрактивна.” Получила е обещания от всевъзможни хора, но в крайна сметка – нищо. Често ли се отчайваш? „Немного – отвръща. – На ден по два пъти. Но после пак изправям гребена, а и не съм много сама в това.” Милена действа със своята приятелка Калина Колева, но напоследък Калина е заета с новороденото си бебе. Когато на едната й потънат гемиите, другата я вади, и обратното. „С извинение за баналността отново, това е призвание – аз не мога да спра да го правя. Решиш да спреш и някое дете ти се обади: „Како Милено, ще има ли „Прегърни ме?”

А ние как можем да ви помогнем, како Милено? „Ако се съберем малко повече хора, които се познаваме, ще стане. Ето, ти ме познаваш и ако разкажеш на твоята приятелка довечера, а тя разкаже на друга приятелка, всички вие ще знаете защо го правим и че няма измама. И ако се съберем малко по-голяма група, ще има смисъл... ето така може да стане. Просто предай нататък.”

Илюстрация на Анио към приказката "Снежната кралица"

"Ангел" от Тошко, по Чимабуе

"Лилавата котка". Художник - Лия




Ако искате да подкрепите кампанията „24 грама надежда”, може да дарявате по 1 лев на месец, като изпращате  дарителски есемес с текст DMS ATELIE  на единен дарителски номер  17777. След това изпратете  имейл адреса си на pregarni_me@abv.bg. Сдружението се ангажира всеки месец да ви подсеща на посочения от вас имейл да пуснете есемес, а в сайта на „Гласове” да прави публичен отчет за всичко, което децата са прочели, научили и измайсторили с вашите пари.


 Целият текст е публикуван в бр. 316 на сп. "Всичко за жената"




Леко с щастието




Щастието.
Не раздуваме ли малко тая работа с щастието? И защо сме толкова алчни за него? Напоследък гледам да не го преследвам като обезумяла. Когато щастието се натовари с непосилни очаквания, то грохва и става най-обикновена цел. Губи вкуса си, избелява по краищата. Щастието е птичка, която носи тъга, когато е хваната в клетка, и буди сладко вълнение, когато дойде неочаквано и сама кацне на перваза ти.

Преди години, още в гимназията, се влюбих. Той си хвана друго момиче и можехме да бъдем само приятели. Половин година, която за един тийнейджър е цяла вечност, въздишах по него и не можех да се откъсна от надеждата за нас. За да е по-трудно, той обичаше да ходи по купони с мен, танцуваше с мен в стаята ми посред нощ, вадеше ме неочаквано от часовете и от вкъщи, за да видим София отвисоко или Пловдив отблизо. Хващаше ме за ръката, когато изглеждаше далечен и разсеян, и си тръгваше от мен, когато сама търсех ръката му. Качваше ме в облаците, полагаше ме сред звездите, пускаше ме в безтегловност и си тръгваше. За да мога да падна сама и от високо. След всяка малка катастрофа се заричах да спра да го виждам, да спра да го следвам, да спра да го обичам. Та кой би искал да катери звездите, ако по нанадолнището ще е сам? И въпреки унизителните рани по коленете и по надеждите беше достатъчно да чуя дъха му в домофона, за да скоча отново. За където каже! Щастие и тъга се редуваха като деня и нощта, като бялото и черното на клавишите на пиано, като късмета в казиното, като партиите в парламента, като нещо безплътно и тежко, ужасно и прекрасно, което жонглираше с момичешката ми чупливост. Един ден се задушавах от щастие, откривайки бележка в учебника по химия: „Отивам в планината. Взимам те с мен. Чакай ме!” На следващия ден се давех в тъга, защото го виждах – целуван от планинското слънце, силен и далечен, как я държи за ръка и как отминават.

Докато един ден дъхът в домофона не прозвуча различен. Не пожела да се качи. Беше дошъл само да ми каже, че се е разделил с приятелката си и отива пак в планината. „Ти ще ме чакаш ли?” За първи път повярвах, че иска да го чакам. За първи път не звучеше самоуверен. За първи път бяхме „аз и той”, само аз и той, без нея. Всъщност „аз и той” предстоеше, това беше само крехкото му на вид, но силно по-всичко-си-личи начало. Ние предстояхме.

Не можах да заспя онази нощ. Не от щастие. От ужас, че може да ми се случи нещо и да не мина с него полагаемия ни се път. Лудост е, но една ученичка се страхуваше, че може през нощта да получи инфаркт и да не изживее своята първа любов. Бях озадачена от този страх и от невъзможността да изконсумирам радостта. Но радостта в този момент ми изглеждаше глуповата. Сякаш имаше нещо по-важно от нея – по-наситено усещане, което можеше да придаде на момента по-голяма значимост. Но не знаех какво е. Докато го търсех в главата си, я изпълних с тревоги. Вместо да беснея от кеф, че мечтаното момче утре ще е само мое, аз бях парализирана от нетипични за дете страхове. И тогава дойде това прозрение, което разцепи нощта на две и придаде нов вкус на моя момент: Ако има утре, ще има всичко. Докато съм на земята, мога да катеря звездите, мога да падам от луните и млечните пътища, мога да се надявам и мога да плача. Мога да бъда щастлива само, ако има утре. Онази нощ не заспах от страх не за това какво ме чака утре, а за това дали ще има утре.

Имаше утре. Имаше много утрета и много звезди. Планините се редуваха с морета, бележките – с писма по десет страници, състоянието на щастие – с всякакви състояния. Но щастието трябва да е било там през цялото време, защото всеки ден имаше продължение в утрешния. Никой не получи инфаркт и всичко предстоеше. Краят също.

Десетки пъти съм формулирала щастието. Ако имам късмет, ще го формулирам още толкова пъти. В този момент щастието е в това да успявам да живея леко и без пълната му версия. Да чувам музика и без да има птички на перваза ми. Да съм тиха, търпелива, благодарна. Намирам, че консуматорските ни сърца беснеят да грабят щастие, както грабят вещи и удобства. Искаме нов телефон, нов нос, нов мъж, ново щастие. На човечеството му е скучно и безсмислено, затова пълни дупки с маркови стоки и радости еднодневки. А щастието продължава да е в днешния ден, в утрешния също, в самото наличие на живот. И е така, защото нито едно от тези неща няма гарантирано бъдеще. Всъщност собственият му край придава на живота тази огромна ценност.

Пак се питам – не се ли напрягаме твърде да гоним това щастие? През последните години се убедих, че всяко прекалено старание е обречено на провал. Защото докато се стараем да сме щастливи, изпускаме възможността да усетим същинския, неповторим пулс на живота си днес. Пулсът на живота се променя непрестанно. Няма никаква гаранция, че само след миг няма да излезем от ритъм. А ние така често мерим пулса на илюзиите, вместо да разберем какво има реалността за нас – и да го превърнем в свое, и да му открием подаръците, и да му посветим търпението си. Но реалността невинаги е по кройката на нашите планове. Искат се друг тип усилия да влезеш в пулса на реалността – непоръчана, най-често недостатъчна, и да хармонизираш с единственото, което имаш – своето сега. Усилията, в които вярвам – да намериш щастие в това, което имаш. Да спреш да се фокусираш в това, което нямаш. Да бъдеш спокоен с мястото, на което се намираш. Благодарен и спокоен. Защото най-щастливи днес не са най-успелите хора. Обратно е – най-успелите са тези, които знаят как да са щастливи.

Понякога успявам да не мисля за щастието. Наострям сетивата си за всичко заобикалящо ме и се потапям в пулса му. Сама съм, да. От осем години живеем сами с детето. Имаше човек, който ме обичаше, и искаше да бъда щастлива. Но толкова усилия положи, че накрая ме остави по-сама от всякога – с няколко оглозгани надежди. Няма драма, не съм алчна за повече. Утрешният ден ще ми се ослади и без да има на кого да дам лъжичка от глазурата. Всъщност свалих всички глазури. Щастието е отдолу и вече нямам нужда да украсявам същността му.




М.И.



Photo@Pinterest




На Солунска 16





Боли
Като невъзможност за смърт боли
Като резачка по ръба на пеперуда
Като измръзване на новороден делфин
Боли като камъни по слънцето
Като облаци в хранопровода
Като късна неделна безпомощност
Като мъртви стаи боли
Като паяжина по възглавница
Като късове кръв боли
Като хербарий от усмивки
Като отскубната луничка боли

Като да те искат всички
без него
боли
Като да те докосва чужд
а чужди са всички
Като да те желае някой бъдещ
Боли!!!

Като да седиш сама в ръждата
и да драскаш с химикал
неизбежността

Болиш ме.
Късаш и болиш.


Избори Из сърцето





Последните седмици ежедневието ми заприлича на културен афиш – няколко порции Явор Гърдев в Народния и една в Младежкия, няколко порции Максим Ешкенази в зала „България”, няколко премиери на книги, между които и на Кайо Терзийски - светлината в тунела на моята клавиатура, изложба на фотографа, който пък прави светлината мое вътрешно състояние – Краси Андонов, и не на последно място концерт на едни момчета от Джърси. Момчетата, с които бутахме щастливо годините – онези сладки и диви безотговорни години, в които най-тежкият избор, който се очакваше от нас, бе в кого да се влюбим. Стоейки в центъра на стадиона, пресмятайки шанса земята под нас да се нагъне от талазите любов, в каквито се бяхме превърнали като публика на Jovi, се зароди такава мисъл. Тези там, на сцената, какво ли виждат долу, в краката си? Какво е да бъдеш емоционалният център на десетки хиляди накуп? Не е ли публиката всъщност море от избори? Не е ли успехът придошла река от възможности? И как една рокзвезда прави своите избори при толкова много възможности? Не че има опасност някога да имам нужда от подобно ноу-хау, но в дадени моменти всеки от нас се чувства като нечия рокзвезда и психологията на избора нашумява като тема. Или не ви се е случвало да си казвате: „Имам това, но не заслужавам ли нещо по-добро?” Аз не крия, поддавала съм се на такива дилеми. Будувала съм ги, макар да не съм от хората, които избират трудно. Казват, че е хубаво да имаш избор. Но изборът невинаги е форма на щастие. Най-щастлива съм била тогава, когато съм правила избор без избори – без да броя, без да сравнявам и без да предвиждам резултати. Когато избирам единствената очевидна за сърцето ми възможност. И досега най-добрите ми избори са направени по чувство, а не по критерий.

Мислех, че ще израста този дефект, но се оказа, че ми е вроден. И че си го харесвам. Разумните все критикуват този мой „недостатък“, но досега не съм виждала сред тях безгрешници. Всъщност не съм виждала хора, по-щастливи от разумния избор, отколкото от сърдечния. Защото с разума ние избираме последствията. Мислим си, че с трезвост и разсъдък можем да подредим бъдещето. А можем ли? Има ли нещо по-нелепо от човек, който е уверен, че има контрол над бъдещето си? Не агитирам за безразсъдство. Само казвам, че сърцето и интуицията не са опозиция на разума, а негови добри коалиционни партньори.

Години наред мислех, че ще уча в НАТФИЗ. Виждах начин да проговоря на езика на Бертолучи, Кончаловски и Саура и нямах търпение да разбера дали виждам добре, или съм се побъркала. По сърдечна линия ми се казваше да опитам. В това време разумът на други край мен казваше, че режисурата не е за жени, че няма кино в България, че театрите мизерстват. Ето, че от днешна гледна точка те не са били прави.

Дойде време да се взимат конкретни решения. Беше лятната ваканция преди 11-и клас и с родителите ми срещнахме техен колега и дъщеря му. „Как сте, какво правите?”, попита майка ми. „О, супер сме! Дъщерята току-що влезе МИО и много се гордеем!” Нашите погледнаха таткото със завист, а дъщерята с възхищение и такъв копнеж се изписа по лицата им, че някаква безгрижна част от мен задълго ме напусна. Това беше първата брънка от колата, която ме отведе по нов, неочакван за вече взетото решение път. Останалата част бе сглобена от любовни факти. Момчето, което ми отвя главата през следващите месеци, също щеше да следва МИО. Така един сърдечен избор бе сменен с друг. НАТФИЗ бе сменен с Икономическия. Режисурата ми - с международни икономически отношения. Повечето разумни създания правят подобни избори при съвсем други подбуди. Но както аз не съдя техните подбуди, така нямам нужда да ми казват, че любовта не е достатъчен аргумент да учиш нещо, от което нямаш нито понятие, нито буди в теб интерес. Така или иначе не намирам този избор за неправилен. Макар да избутах с досада следването, макар да започнах да работя като журналист още във втори курс, макар да нямам нито един ден стаж по своята специалност и ни най-малка представа какво е акомодационна политика или дисконтиране на парични потоци, онзи избор беше правилен. Първо, защото подбудите за него бяха свестни, добронамерени, и второ, защото постигна целта си – имах щастливи родители и щастлива връзка (между лекциите). Може би мъничко съжалявам, че не опитах с Кончаловски, но впоследствие срещнах толкова хора на изкуството, а с част от тях споделям живота всекидневно, че не знам къде точно да пъхна това съжаление. Още в студентските години последваха други сърдечни избори и всеки от тях ме доведе тук, където от зала „България” тичам в Народния, а след това избирам коя от всички емоции, събрани из залите, да вкарам в текст и да дам на публика. Кой може да ми каже, че това не е бил най-точният избор за мен?! Кой знае за мен по-добре от сърцето ми?

Очаквам сърцето да помогне и в друг важен избор. Оставила съм го да се рее из потока от хора наоколо. Знам, че един от тях ще бъде моят емоционален център, и дори да го срещна в море от възможности, той ще бъде ясен като деня, като това да си жив, като единствения верен отговор. Той ще е причината да нямам нужда от интегрална бюлетина, избирателна комисия, паралелно преброяване, протоколи и програма. Той ще бъде мажоритарен победител - аз и сърцето ми ще го изберем в коалиция. Вероятно така правят и рокзвездите, и режисьорите, и писателите, и фотографите, и диригентите, и всеки, който има късмета да носи доверено сърце.


Photo@http://browndresswithwhitedots.tumblr.com/

Нарисувай ме, ако можеш




Един приятел навремето ми каза: „Ще ти дам единствения необходим в любовта съвет: когато бягаш, те гонят; когато гониш, ти бягат.” Не харесах съвета, никога не съм харесвала и лова. Не съм от жените, които бягат. Когато съм недостъпна, това е защото наистина не искам да бъда „хваната”. А когато се налага да бягам, не го правя половинчато, кокетно, оглеждайки се за още едно последно ласкателство. Егото ми не се храни с чувствата на хора, които не искам в живота си. Нямам слабост към излишни болки. Да, има и смислени болки – тази от неуспех в играта на сърдечна гоненица не е такава. И като дете мразех играта на гоненица. Чувствах се по-сигурна в позицията на гонещия. Когато гониш, можеш да се откажеш по всяко време. Когато те гонят, можеш само да се предадеш. Когато гониш и паднеш, никой няма да види болката ти. Когато те гонят и паднеш, обикновено пада и този зад теб. И всички ги боли. Когато гониш, обикновено изпитваш желание. Когато те гонят, обикновено изпитваш страх.

Имаше един филм: „Хвани ме, ако можеш”. И един още по-хубав: „Обичай ме, ако ти стиска”. Това са словогенични подкани. Ако бяха изобразени на фотографии, щяха да изглеждат добре, щяха да са фотогенични. Носят обещание за приключение, за изкусителна недостъпност. Намекват за опасност и страст. Никога не е прекалено опасно, ако е страстно, нали? Опасността и страстта будят красиви метафори, но аз лично предпочитам да изпитвам страстта, без да съм си я наловила с риск за живота си. Някои се възбуждат от идеята, че страстта им се подхвърля като плячка. И навличат хищна кожа, нарамват ловджийска пушка и поемат с бойна крачка към сърцето на някоя силно желана жертва. Да я хванат, ако могат, после да я обичат, ако им стиска. Аз обаче се съмнявам, че любовта може да се хване. Любовта не е ловен трофей. Дори да е идвала някъде след лов, тя всъщност е чакала повод да се покаже. Доказателство, че е искана.

И още нещо за любовта. Наскоро попаднах на мисълта, че най-нетрайна е любовта към тялото. Защото й се насищаш, след като си хванал тялото и си изследвал цялата му топография. Любовта, възникнала между две душù, независима от телата, независима от нищо, което може да се докосне, от никакви ловни гонки и хитри хватки, тя е любовта с шанс и смисъл. Звучи като изтъркан афоризъм, но ме уцели в точен момент. Хвана ме да мисля за срещата си с един талантлив художник навремето. Не го познавах, но веднъж видях картините му. Така и не разбрах в него ли се влюбих или в картините, но любов имаше, преди да се усетя. Без да е бягал от мен, без да съм го гонила, без да съм го виждала дори. Случи се на мен, която страда от синдрома на Холивуд и Братя Грим едновременно и не може да си представи да препуска на белия кон на някой по-малко красив от Райън Гослинг и по-малко принц от този на Пепеляшка. Аз се влюбих, преди да го видя - влюбих се в душата, не в тялото. Нямаше никакво значение дали е жаба или принц, дали е нисък или висок, дали е плешив, или има дълъг нос с брадавица, дали има чувство за хумор или чувства към друга, дали има къща, или рисува под някой мост, дали го има и дали той има място за мен. Изпаднах в състояние на влюбеност, каквото само душата познава. А тялото ми се влачеше отзад и недоумяваше принизяването на собственото си значение. Тогава с душа и с тяло написах писмо до художника.

„Не ме познаваш, но ме имаш. И ще съм тук, ако някога ме потърсиш. Няма да бягам, няма да ме гониш. Нарисувай ме, ако можеш. Доближи ме, ако е речено. Запознай се с моите лунички. Ще видиш как изгряват на слънце, а когато те видят, ще започнат безсрамно да флиртуват. Не ги отминавай, поздрави ги с ръцете си. Запознай се и с онзи белег на рамото ми. Той остана с мен след една глупава постъпка – бях на 19. Питай го, ще ти разкаже. Пак беше от любов, но друга, детска.

Кажи ми нещо - докъде пада косата по гърба ми? Проучи ме, ще те чакам. Нарисувай ме, докато спя. Сигурно, докато спя, съм хубава, защото тогава съм с теб – рисувай ме, докато те сънувам. Вземи най-леката си четка и хвани движенията ми, докато тичам. Лесно ще ме уловиш – нали все към тебе тичам! Хвани ме, можеш. Нарисувай ме, преди да изчезна от платното ти. Преди да се забави сърцебиенето ми. Преди да свърши това писмо. Нарисувай ме, ако душата ти може. Нарисувай ме, дори телата ни да се разминат... Моето тяло може да си тръгне оттук, без да е докосвало твоето, но душата ми отказва да се крие. Тя днес е твоя повече отколкото е моя. Това ме плаши, но аз никога не съм изпитвала нещо по-красиво, и ще се оставя на нейния избор. Душата ми е твоя – можеш ли да се справиш с това?”

След като написах писмото, не му го изпратих. Не съм ловец. Вярвам в нещата, които се случват сами. Просто пъхнах писмото между няколко страници и го публикувах в книга.




М.И.


Photo@David Bellemere

Бабо, нали няма нищо страшно?

Когато написах, че всички сме като малки хартиени лодки в открито море, не подозирах, че само няколко месеца по-късно бурята ще е толкова...