Днес съм будна отново. Търсеща. Жадна



Колко пъти животът може да свърши и да започне отначало? Колко пъти ни е писано да сложим чертата между една и друга година и да кажем: "животът ми преди" и "животът ми след“? За колко пъти стигат силите да разпиляваме душите си, а след това отново да ги събираме? Колко дълго трае порастването? Колко често е позволено възкръсването? Колко опита са дадени на надеждата? Не знам. Сигурно има хора, които рестартират живота си всеки ден и такива, които никога не са забелязали завоя пред себе си. Завоите, между впрочем, най-силно се усещат, когато са зад теб. Докато летиш с бясна скорост по магистралата на всичко случващо се, често ти дори не разбираш, че някои отсечки са гранични. Че утре ще си друг. Аз също не забелязах последния път. Едва сега, когато подавам глава зад ъгъла и виждам колко много нов живот има там, разбирам, че последните две години съм била в самотно лутане между няколко финала.

Не знам дали началото вече е настъпило, защото то се състои от десетки малки начала. Но знам, че животът сега не прилича на живота преди. Нито аз съм същата. Не знам дали съм по-добра или по-щастлива, но знам, че съм будна отново. Търсеща. Жадна. Дива котка, която е зимувала твърде дълго с ранено тяло. Болките обаче отшумяват, тялото укрепва, а белезите от някои рани днес нося с благодарност. Дори понякога се поглеждам отстрани и едновременно с ужаса, който виждам от последните битки, виждам красотата на израстването. Мъдростта на промяната.

Днес съм по-кротка от преди, но не е смирена кротост това. Напротив, силата на тихия човек е. Тихия човек, който е пускал, падал, плакал, който се е молил за нечия милост и е открил нова сила във всички тези провали. Тихия човек, който заради своята тишина чува по-добре от другите и улавя по-точно неистината. Тихия човек, който няма нужда от фойерверки и звезди в скута си, за да повярва в нечия обич.

Днес съм по-тиха от преди, но крия в себе си огън, възпитан от болки и ярости, който тлееше и не угасваше, дори когато аз самата бях изпепелена. Огън, който във всеки момент може да запали в тишината ми невиждан светлинен спектакъл. Огън, достатъчно мощен да сътвори нов свят, нова реалност, ново измерение на вселенския Смисъл. Огън, от който ще се роди нова история. Нов аз. Нова любов.

Тази година си отива. Равносметката е неизбежна. Моята равносметка звучи така - аз вървях. Понякога беше трудно да разпозная посоката, понякога беше страшно да направя следващата крачка, дълго бях тъжна и още по-дълго бях изплашена. Но когато тегля чертата между преди и сега, то сега аз вече зная стойността на усилията си. И че имаше смисъл от такава година. И зная, че има още път, че пътят отново ще бъде поле на страхове, носталгия и самота, но за разлика от преди, сега вървя по стръмното, без да очаквам нечия ръка да ме изкачи по-лесно нагоре. Започнах да откривам доверие в собствената си ръка и посочената от мен самата посока. Вече не вярвам така щедро в чудеса, дошли от нищото, но вярвам, че чудесата си ги изработваме сами. И понеже вече не желая чудеса, които ме вдигат, за да ме пуснат от високо, работя по чудото да се пазя по-добре. Да държа сърцето си в по-щадяща яснота, която няма да ме загуби от себе си. Да стъпвам по звезди, на които и утре ще е светло. Да засаждам надежди там, където никой не би ги отровил с лъжи. Да обичам хора, които не биха ме загубили. Да ценя. Да благодаря без остатък.

Замених мечтите със старание да изпълвам със смисъл най-обикновените неща. Открих чудото на сегашния момент. Още не зная как да не се тревожа за утре, но все по-близка съм със своето днес. Продължавам понякога да му изневерявам с моите вчера и утре, но после тихо се прибирам при моето сега и го прегръщам с доверие.

Мина година на страхове. Преди нея минаха години на няколко глупави самоунищожения. Днес съм изправена пред останките от преди и искам да сътворя от тях кротко и щастливо начало. Дали се справям, ще разбера в някоя следваща равносметка. Но днес съм будна. Търсеща. Жадна. Готова да разпаля огъня и този път да предпазя света си от опожаряване. Има и мъдри пожари, нали? Огнени спектакли, които завършват с нежни аплаузи, а не с ранени вселени. Има и хора, които биха ме обичали опожарена, подивяла от болка, ревност и страст, глупава, слаба, объркана, сложна. Защото пак ще бъда такава. Това е моят начин да пазя огъня, дори когато не мога да запазя себе си.

...

Бъдете честити! Нека Коледа запали онзи ваш огън, в светлините на който сте най-живи, най-обичащи и най-красиви!

Ваша Мила

Стиска ли ти да стъпиш по вятъра заедно с мен?



Мандалата, вероятно знаете, е рисунка, която изразява сложната същност на Вселената. Създаването на пясъчни мандали е древна традиция в будистката култура и за да може да я практикува, всеки монах минава през дългогодишно обучение. След като начертаят контурите на мандалата, монасите търпеливо и с необичайно старание ги запълват с цветен пясък. Понякога изработването на една пясъчна мандала трае със седмици, а веднага след като рисунката е готова, тя бива разрушена. Такава е традицията - песъчинките се изхвърлят на течаща вода под възторжените погледи на своите създатели. Разрушаването на мандалата се равнява по важност с нейното сътворяване и символизира преходността на всичко. За човек от Запада този акт на разрушаване изглежда кощунствен. Пълна лудост! В нашата култура не е заложено да пускаме. Ние събираме в музеи всичко, което е било преди нас, правим десетки снимки всеки ден, за да имаме спомените в джоба си, пазим детски дневници, първи кичури коса, сметки от ресторанти, когато сме били щастливи, билети за самолети, когато още не сме се мразели...

Аз особено силно не умея да пускам. С годините се научих да се разделям с материални артефакти на значимото, но все още влача няколко куфара с болезнени спомени и непростени грешки под аортната клапа. Трудно е пускането на неща, които вече са станали част от теб. Не са картини, които просто може да откачиш от стената и да изпратиш в музей. Ти си музеят за тях. Те са се сляли с ядрото на личната ти мандала и е трудно да разграничиш тях от себе си, защото отдавна вие сте едно. Ти и спомените, ти и грешките, ти и навиците ти да грешиш всеки път по един и същ начин... Трудно е да ги отстраниш от личната ти мандала, но тя също не е експозиция в музея. Личната ти мандала се подрежда и разхвърля непрестанно. Натрупват се щрихи, които вчера са я карали да изглежда перфектна, но днес са излишни. И идва време, когато е добре да ги откриеш и да ги пуснеш да си ходят. С пълното съзнание, че съществуването им е било точно толкова важно колкото и раздялата с тях.

Един от тези щрихи в моята мандала е наивността. Момичето, което вярва като куче на всеки, който му покаже залък хляб. Колкото и пъти да открива горчилка върху подадения залък, то продължава да очаква, че ето там, зад ъгъла, ще открие хора, които знаят как да не раняват. Време е да изпратя това момиче вън от контурите ми. Време е да пусна и заблудата, че хората не раняват умишлено. Имам цял арсенал от оправдания за тях. Нещо ги боли. Нещо им липсва. Не могат другояче. Не знаят, че раняват, но най-често – те просто са си такива. Толкова пъти съм упражнявала оправдаване за другите, че вече не зная как да им се ядосам. Най-умело, разбира се, оправдавах най-обичаните и точно те ми показаха къде зимува разочарованието. Дойде време да се разделя с някои наивни заблуди за хората.

Дойде време и да пусна погледа си от тяхното мнение. Какво ще си помислят за мен? Ами ако раня? Ако обидя? Ако не отвърна на очакванията? Важно е да не раняваме, задължително е да не обиждаме, красиво е да караме другите да се чувстват добре. Дотук. Защото мнението им е нещо различно. И то също няма място върху моята мандала вече. Ако някой желае да не ме хареса, той ще си намери причина. Ако някой не ме обича, той ще си намери повод да си тръгне. За щастие, обратното е също тъй вярно. Усилията да паснем в квадратчетата на другия са напълно излишни, ако сме по-големи от тях например.

Време е да пусна колебливата четка, с която чертая собствените си контури в мандалата. Неувереността, с която определям мястото, което ми се полага. Смехотворния страх от загубата на скромност. Аз съм това, което съм. Отърсвайки се от своята наивност, започнах да виждам по-добре под труфилата на хората и установих, че те също са това, което са – нито щрих повече. Хората умеят да шарят по картинката си ореоли, крила и доспехи. Те драскат безсрамно извън контурите си и поставят себе си нависоко в тежки, претенциозни рамки. Вече мога да погледна надипления „шедьовър“ и да видя шаблона. Никой не е повече от шаблона си. А тези, които наистина успяват да го надскочат, не го правят шумно и показно.

Всички имаме от всичко – и от хубавото, и от лошото, и от гения, и от ученика. Само нямаме съвършенство. Започнах да виждам хората такива, каквито са, а не такива, за каквито се представят. Успокоих тревогата за липсите у мен и вече се харесвам повече. Простих си неща. Разбрах защо съм била толкова невнимателна към сърцето си. Пак ще греша, защото оставям върху мандалата страстта и лудостта си, но вече няма да съм толкова строга към себе си. Успях да се видя през очите на хората, които наистина ме обичат. Започнах да им вярвам. И да рисувам по-уверено мястото си в картината. Като едно момиченце, което дълго е чувало само перченето на околните и най-после разбира, че това е просто шум. И този шум е единствената разлика между него и останалите. На 42 години то вдига глава и поглежда себе си с новозараждаща се увереност. Мандалата се е разместила... макар и плахо, но най-после цъфти.

Както казах, мандалата се променя постоянно. Как ще изглежда утре не зная. Но днес ще издухам от нея патетиката и силните думи. Грандиозните обещания и примитивната ревност също ще изпратя със следващия циклон. На вятъра ще дам и тъгите, пускали корени в мен през спомени и липси. Освобождавам се от съжалението, отърсвам се от илюзиите и редя наново. Всеки ден запълвам с нови цветове, опитвам нови форми, осмелявам се на различни завои и търпеливо се уча да се влюбвам в преходността. Уча се да се движа хармонично по нейните очертания, без да губя смисъл и надежда. Уча се да стъпвам здраво по вятъра. И може би най-после наистина ще разбера какво е летене...


Стиска ли ти да стъпиш по вятъра заедно с мен?






Завинаги, мама



Времето. Явно идва време, когато времето се превръща в тема, важна тема. За мен това време дойде, когато осъзнах колко е пораснало детето ми през последната година. Само който е минал през това, може да разбере за каква промяна говоря. Детенце... моето малко и сладко детенце неусетно се превърна в мъж. Порасна за миг! И не говоря за обувките 45 номер. Говоря за това, че влезе нов човек у дома – с различен глас, с различен поглед, с различни мисли. Прилича на малкото момченце, но бегло. Носи ризи, има парфюм, следи политици в Twitter и мечтае за Оксфорд. Какво стана с детето ми?! Как порасна толкова бързо?! Сега какво да правя с конструктора, с формичките за яйца на мечета, с чаршафите на Супермен?! Винаги съм си представяла живота така – дом, семейство, деца, глъч от детската, а аз – мама, която измисля шантави костюми и пече вкусни кифлички в неделя. Ще съм нужна ли и утре? Ще ми казват ли все още „мамо“? Когато детето ми поеме своя път, създаде своя дом, ще приключи ли моят живот? Какво има след майчинството? Какво остава в дома, когато детето вече не е в него? За какво ще живея утре?

Промяната ме разклати, усетих опасна безтегловност. Страх, че всичко се размества за миг и линията на живота избледнява твърде бързо. И щом толкова внезапно настъпва зрелостта, значи също така бърза е старостта...

Такива страхове прекосиха иначе прекрасното ми лято. Носих ги няколко месеца, но се оказа трудно да вървя напред с товар като страха. Царица съм на тревогите и прекомерното мислене, но също така обичам да се движа с лекота. Да преодолявам себе си и да заглушавам ужасите, които сама съм си съчинила. Затова изслушах внимателно въпросите на страха, пуснах ги да минат през мен и да ми причинят болка, но когато настъпи есента, реших, че е време да се разделим. Беше честна игра – дадох на страховете време да свършат своето, а после разтворих ръце и се пуснах от тях с мощна вяра в моето сега.

...

Тази година синът ми Андрея е в ново училище. С кучето го изпращаме всяка сутрин до метрото. Да, страхотен студ е и няма жива душа по улиците, но това са едни от най-топлите ни моменти. Говорим си и се кискаме под спящите прозорци, а когато стигнем метростанцията, изгревът вече е пръснал рохки, розови облачета над главите ни. Изведнъж от тишината на нашите малки, празни улички влизаме в гърлото на новородения град, откъдето сякаш се носи гъргоренето на отваряща се тапа от шампанско. Всеки момент ще гръмне и ще излее поток от хора, звуци и събития, но още само шумоли в очакване. Красиво време.

И красив град! Днес на връщане от метростанцията се загледах и заслушах в него. Достолепните фасади на няколко сгради, чуруликането на птиците, свили гнезда под покрива на ЦУМ, трамваите, описващи весели, жълти дири под сънливото небе, млади момичета и момчета, тичащи с шарените си маратонки да изпреварят първия звънец... И за миг го усетих... Времето. Онова, най-значимото - сега. Вдишах и напълних дробовете си с това време, отворих очи, за да влезе в мен цялото и завих зад ъгъла без тревога какво ме чака там. Твърде радостна да бъда тук. Твърде умела в това да се нося, лека, по ръба на мига. Да изтичам заедно с него. И отново да ме има.

Времето. Ако мога, бих се сляла с него, за да се движим свързани в безметежен синхрон. Без обръщане назад и без страх от непознатото пред себе си. Трудно е да бъда ведно с времето, защото мисля много, чувствам силно, привързвам се зверски – към времена, към навици, към утрини, към себе си във вече минали моменти. Трудно е и иска преодоляване. И иска, когато виждам снимката на 7-годишния Андрея, да не виждам невъзвратимо минало, а настояще и бъдеще с едно момче, та даже вече мъж, което винаги ще бъде моят дом, моето семейство и моето всичко. Може да не ме държи вече за ръката, но какво от това, щом се държим един за друг и успяваме да се радваме заедно и в студа, и в навалицата от хора и промени... Миналото е дар – купчина от шарени кутии с подаръци, които винаги са под краката ни, върху които редим нови и нови кутии нагоре. Времето не изтича между пръстите ни, щом можем да съберем красотата му в няколко градски пресечки, едно момче с раница и кафяв лабрадор. Нищо от него не губим, щом го изживяваме с отворени сетива за всяко неповторимо. Времето не ни напуска, след като мине през нас. То изпълва кутиите и остава най-здравата ни опора. Онази канара, върху която можем да стоим по-уверени и от която да катерим още по-нависоко. Времето е тук - не можем да го докоснем, но това не значи, че го губим. Че го нямаме. Времето е това, което сме. Опита, който градим, лекотата, която не пускаме, изборите да бъдем някъде, с някого, някакви, ние. Времето не лети, то ни издига.

Днес Андрея става на 14. 14 кутии, пълни с любов и шарени моменти. Желая му да стане на 94! И да е подредил толкова кутии с подаръци под себе си, че да е спокоен за своето време и мястото си в него. И зная, че там някъде, на дъното на цялата му житейска кула, ще бъде кутията, в която с мама и кучето е ходил всяка сутрин до метрото и целият му свят е бил сигурност, уют, любов. И зная, че тези наши утрини днес са най-големият ни подарък и утре.

Бъди жив и здрав, момчето ми!

Завинаги, мама.



Текстът е част от моята първа книга "Хартиена лодка в открито море".
Прочетете повече за нея тук.
Може да намерите книгата във всички големи книжарници
или да я поръчате от сайта на издателство "Будлея".

Печеното ухае добре. Просто продължавам..





Дори не помня преди колко години беше. Първият ми дом, а аз – негова стопанка. Не харесвам думата „домакиня“, но точно такава се учех да бъда тогава. Като всеки много млад човек въртях домакинството със самочувствие, че всичко ми е ясно и че съм фамозна в кухнята. А всъщност готвенето ми се състоеше главно в удавяне на основната съставка в подправки. Мислех, че вкусно е равно на подправено. Печеното ми се въргаляше в истерия от кимион, бахар, дафинов лист, чили, черен, зелен и розов пипер, чесън, розмарин, мащерка, куркума и каквото друго има в шкафа. Вярвах, че боравя с подправките като виртуозен парфюмерист, който разджурква няколко компонента в точните пропорции и от епруветката му се издига аромат, способен да приспи в уханна мараня целия град и прилежащите по-мънички села. Никого не приспах с храната си, но понякога гостите ми си тръгваха, надрусани с пипер и куркума. Беше все едно дали съм сервирала месо, ориз или сладолед – всичко ухаеше по един и същи начин - на склад с разпилени подправки. Губех се в тях и в старанието си всяка хапка да е незабравима. Всъщност това мое старание отнемаше от вкуса на основната съставка.

С годините постепенно премахвах подправки. Все повече опростявах рецептите. Както и очакванията си за незабравимост. Започнах да виждам, че финтифлюшките пречат да се усети основното. Постепенно осъзнах, че незабравимите моменти... както и манджи, са най-обикновените.

Днес се придържам към простите неща. И мисля, че най-после печеното ми e наистина добро. Изхвърлих бурканчетата с изветрели подправки, разделих се и с изветрелите радости - камъчета, капачки и хартийки за спомен, „неща за красота“, прахосъбирачки. Нищо не трябва да събира прах. Най-вече ние. Спомените не бива да заемат мястото на нещата, които идват, за да ни направят щастливи. А красотата няма форма, нито рафтче вкъщи. Най-красиви са онези неща, които са без форма и без име. Които се случват неочаквано, минават неусетно и ме карат да будувам дълго.

Свалих цветните тапети, боядисах в бяло, измих старателно прага. Няма вече стари снимки по стените, няма и сутрешни страхове върху възглавницата. Будя се в непорочна яснота. Всяко утро е достатъчно бяло, за да мога да рисувам по него. Всяко утро е чудо. Подарък, от който няма за всички. Не всички, които са се събудили вчера, се събуждат и днес. Всяко утро благодаря.

Изхвърлих дрехите, с които някога съм се чувствала красива. Някога вече не съществува. Искам да се чувствам красива сега. Нужно ми е малко и то отдавна вече не е в гардероба. Толкова години на старание и излишна суета, за да осъзная, че женствеността не е в опънатата кожа и копринената рокля, а във всичко, през което съм минала. В начина, по който вървя през прошката, през болката. В начина, по който се задържам изправена, когато ходя по ръба. В начина, по който отблъсквам житейските дребнавости и въпреки всички срутвания продължавам да вярвам. Да вярвам просто като луда.

И като говорим за лудост, забелязали ли сте как никоя дреха и никое козметично средство не могат да ти дадат себехаресването, което за миг от мига могат да ти дадат нечии очи. Не знам как избираме очите, на които да повярваме за себе си. Има хора, които, без да са ти близки, ти дават с очите си. Способни са да ти разкажат за теб само с поглед. Имам едни такива очи. Явяват се, светват ме, търсят докосване. Очи в очи, или проста теория на големия взрив... Следва избор, той също е семпъл – оставам и простото изречение става дълга и заплетена история. Или си тръгвам и остава само чувството, че там някъде, в тъмното на киносалона, съм оставила една история без начало. Единственият начин да й подаря безкрай... Обръщам се и хуквам през градинката. Видяна, пожелана. Достатъчно е.

Дълго време живеех сложно и пишех гръмко. Днес имам нужда от малко тишина. Онази, красивата като детски сън. Мъдра тишина, наситена със смисъл. Пиша малко. Връщам се и изтривам излишното. Обичам думите, но повечето от тях са излишни. Както са излишни повечето планове и всички очаквания. Трудно се научих да оставям торбата с планове и да пукам балона с очаквания напът към следващото, но го направих. Без тях стигам по-бързо навсякъде. Без очаквания оставам по-лесно сама.

Любов нямам. И всичко е любов. Толкова е просто. Ако се случи любов, ще го знам. Но днес не очаквам нищо и не се оглеждам за никого. Минават хора, замитат ме събития, но аз се връщам отново към простотата, защото само в нея откривам сигурност. Дълго имах нужда от сигурност и дълго си мислех, че ще я получа от друг. Няма по-наивна заблуда. Сега се грижа сама за себе си и това е проста аритметика на оцеляването. Отворих света си за щастието днес. За казаното без думи. За хората, които остават. За вкуса на живеенето без джуфки, без подправки, без очаквания. За обичането без колебание. Без страх. Толкова е просто.

Незабравимото е в мен. Изчистих го от излишни сантименти. Живеем си в дълъг коридор от прошки. Живеем си като духове и картини. Сочно парче диня край каменна чешма. Малиново вино по криволичещи пътища. Торта с ментови листенца на върха на планината. Печени орехчета и трикрако столче. Куче с умни очи в предверието на палатката. Дълги дневници от пътувания за избрани. Гъски в плътта ми завинаги. Безвремие. Пътища. Раздели. Грешки. Стоп!

Спрях да търся смисъл в загубата на цялата тази красота. Спрях да търся вина в миналото и да виждам еднорози в бъдещето. Спрях да търся знаци, да чета хороскопи и да се доверявам на сънища. Работя – това е, което правя за своето утре. Четирилистните детелини всъщност са сбъркани. Черните котараци – същите като белите, само че... черни. Мечтите не са поезия, те са действия. Смелостта не е намерение, тя е да стигнеш до край. Любовта не е чувство. Тя не е обещание. Нито е бъдеще. Любовта не е изписана върху асфалта, не шепне от облаците, не цъфти и не прецъфтява с липите. Любовта е проста. Любовта е да си до мен и няма нищо сложно в това. Любовта е да съм без теб и въпреки това да има за какво да живея. Любовта е да не пускам никого на мястото до мен, въпреки че ти отдавна си някъде другаде. Любовта е да те мисля, без да знам на коя гара си вече. Любовта е да те усещам, сякаш тепърва нашият влак ще пристигне. Не е просто. И е просто. Леко и еднозначно като този ден. Като деня, в който казвам „обичам те все още“. Като деня, в който казвам „добре съм, стига да си жив“. Като деня, в който продължавам без план, без рецепта, без теб. Простичко и леко.

Идва утре. Каквото и да означава това.. Не искам обещания. Не търся думи. Смирено вървя по пътя. Желанията ми са прости. Обичането – ясно. Жена съм. Жива. Цяла. Колкото и да е чудно... цяла. Печеното ухае добре. Просто продължавам.

Не говори! Търся перфектната тишина



Не са ми нужни общи приказки!
Не искам да знам какъв e новият ти бански, как ни прецаква държавата и по колко са доматите в Lidl. Не ме интересува колко те дразнят сутрешните блокове, дали Гала се е изтъркала и какво смята да прави Ани Цолова. Излишно е също да стигаме до грандиозни заключения за живота. Такива като „всичко с времето си“ само губят времето. Идиотско е да вярваме, че „всяко нещо самó ще си дойде“, защото това не е вярно. По-кухо е от миналогодишно великденско яйце. Много малко неща идват, без да се постараем, и, моля те, не ми хаби живота с банални разсъждения, незначителни детайли и нечии чужди работи. Не ме занимавай с живота на опаковките, със звученето на клишетата и със страстите на тълпата.

Кажи ми какво се случва вътре в теб! Онова вътре, което е като много други вътре и все пак единствено. Онова вътре, което се е свило, затиснато от дребните проблеми и дребнавите мисли. От страховете ти, че нищо не е такова, каквото си очаквал да бъде. От годините, от инерцията, от засилващите се слабости, от това, че забравихме що е дързост. Какво е времето вътре в теб? На колко години си там? Разрови се в себе си, дай ми материал да те изследвам. Срещал ли си еднорози? Знаеш ли нещо за извънземните? Какво мислиш за секс с викториански костюми? Възбужда ли те ароматът на дъжд по кожата? Ужасява ли те безкрайността на Вселената? Знаем ли как се казваш всъщност? Откъде идваш и докъде стигна с мечтите? В кое сиропиталище заряза детството? И наистина ли те вълнува Гала или всъщност се плашиш от изтъркването на живота вътре в теб?

Говори ми в чувства, в мисли, в смисли, не в материя и не във въздух под налягане. Говори ми на твоя език, на езика на душата ти, а не с чуждици и шаблонни изрази. Може и да не говоря твоя език, но него искам да чувам, а не хорския. Помогни ми да разшифровам сложния произход на думите ти и да доловя плахия шепот в края им. Разтвори ми пашкула на твоите сънища, опиши ми млечния път на твоите болки. Не пускай всички чувства да отминат, нечути, неразбрани, неизказани. Те не са незначителни! Не и за мен. Всичко ми е по-интересно от общите приказки и кухите разговори. Не ме информирай! Не ме набутвай в делнични настроения! Дай ми истински повод да мисля, да чувствам, да искам, да кипя, да се страхувам, да се надявам, да се смея, да настръхвам, да съм будна. Заведи ме в друга галактика, покажи ми нови луни, качи ме на машина на времето! Дай ми сърце да подържа в ръцете си! Развълнувай ме! Разтреси ме! Не ме осакатявай с „Как си, кво ста'а“!

Не са ми нужни сладникави ласкателства!
Не ме ухажвай с излишен хелий. Ако искаш да ми кажеш нещо хубаво, направи го простичко, с малко думи, а най-добре ме накарай да го усетя. Думите развалят всичко. Не ме затрупвай с думи, защото няколко пъти съм се губила в измамната им помпозност. Вече не вярвам на думи. Толкова не вярвам на думи, че вярвам повече на обратното им значение. Когато някой ми говори, аз му вярвам наопаки. Защото душата ми е наопаки. Виси през хастара и още не мога да й събера чарковете... хукнаха след разни думи.

Не говори много. Не питай. Говори ми с нещата, които правиш. Питай ме с очите, които ме разбират. Усещай ме. Не ме задушавай с комплименти от изкуствена коприна. Не ме баламосвай с гръмки признания и бездушен патос. Забрави за силикона в думите, за превъзходните степени и за пошлата възхита. Не ме сравнявай, не ме нахъсвай, не ме заслепявай, нито пък стреляй по мен с необмислени очаквания. Остави нещата прости, запази ги тихи. Говори само когато нямаш друг начин да го кажеш. И да знаеш, аз чувам много. Няма да пропусна същественото.

И не ми е нужна ведрост по задължение!
Дебилното положително мислене има обратен ефект при мен. Хора, постоянно надрусани с мантри, ме смущават. Моето щастие не живее в книгите за самопомощ.
Не искам да ми казваш как да бъда щастлива! Не искам поученията ти! Когато се родиш с моята душа и извървиш моя път, тогава може да ми даваш напътствия!
Не ми е нужна дипломацията ти!
Нито безчувственото харесване!
Нито харесването с причина, нито пък снизхождението. Разкарай снизхождението!
Не са ми нужни празни моменти, суетни контакти, бла-бла-разговори!

Но най-не са ми нужни бла-бла-любови!

„Е да, ама“-любови.

„О, колко жалко! Невъзможни“-любови!

„Почакай малко“-любови.

„Сигурна ли си“-любови.

„Наистина те харесвам“-любови.

„Сложно е“-любови.

"Един ден"-любови.

„Просто не мога“-любови.

Разкарай всичките си „не мога“ от мен!

Обичаш ли, можеш!

Любовта е любов без кавички, без запетайки, без многоточия.

Любовта е.


Всичко друго е страх.
А страховете раняват.

И не! Не ми казвай, че ме обичаш! Вместо това не ме наранявай. Това е единствената любов, която искам да знам.

Напусни света ми, ако имаш намерение да ме влачиш през годините, хваната на каишка от надежди. Бъди мъж, тръгни си веднага! Не са ми нужни полулюбови. Любови на думи. Любови на планове. Любови на обяснения. Любови на чаршафи. Любови с каски. Любови на парчета. Любови на условия.

Не ща любови по-слаби от субатомна топка. От електроцентрала. От мечка гризли. От урагана Катрина. От Големия взрив. По-малки от разстоянието до Андромеда. От китайския Тианмен. От Airlander 10. От Бурж Халифа. Любови по-немощни от абсент. От LSD. От черните дупки на Стивън Хокинг. От гравитационните вълни на Айнщайн. От мускулите на Скалата. От нежността на Шопен. От гения на Леонардо. От края на света. От началото му!

...

Аз съм на 41. Живея в София, българска столица. Имам куп недостатъци. Луда съм, сложна съм, чуплива съм, променям се, изисквам, ревнувам, плача, крещя, имам болезнена нужда от красота, търся повече, винаги търся повече. Имам пикове на неувереност, кризи на вярата и не умея да живея скучно. Ужасно трудна съм, но да обичам мога. Ако се влюбиш в мен, покажи ми го. Не ме затрупвай с обстоятелства. С думи – още по-малко. Търся перфектната тишина. Ако и ти я търсиш, може да я създадем заедно. Няма да е лесно, но ти обичаш ли лесна красота?

...

Стига. Твърде много думи.





М.И.

Добрият обрат може да те намери по всяко време



Преди един месец моят малък Андрея се оказа номиниран за изгряваща звезда в наградите на Нова за български филми за ролята му на малкия Калин в "Дъвка за балончета". Я, колко забавно! Ще шерна, разбира се, това е детето ми.

Този конкурс не беше важен. Андрейката едва ли ще стане актьор и със сигурност не би искал да бъда звезда. Той се вълнува повече от работата на „конструкторите“ - от сценария на филма, от режисурата, от картинката. Този конкурс обаче беше важен с друго. Той беше важен с това да покажа на малкия Андрея, че трябва да вярва в себе си. Той лесно се отказва и мисля, че няма голямо доверие на късмета си. Затова реших да се упражним на тема късметът си ти. Късметът е в това колко силна е волята ти, колко крепко търпението, колко може да издържиш на усилия, на губене на преднина, на цяла надпревара. Късметът си ти и хората около теб.

Късметът тук се оказахте вие – реални и виртуални приятели. С малкия не сме виждали повечето от вас никога, но по някакъв начин обитаваме едно и също ъгълче на Вселената, щом се откриваме тук, на този виртуален адрес, сред многото ми думи и объркани емоции. Начинът, по който поехте молбата ми за гласуване, ни подейства като малко чудо. Повечето от вас са почти анонимни за нас – все мили хора, от които можем да видим само името, снимката и някой лайк. Този път обаче цялата ви анонимна доброжелателност ни заля с вълна от близост. Обгърна ни с пелерина от обич. Започнахте да гласувате, да шервате, да пожелавате и не знам дали изобщо разбрахте как много бързо вълнението от конкурса загуби всякаква стойност пред вълнението от това колко мощно е вашето присъствие в живота ни.

Андрея дръпна напред в надпреварата. До онзи ден, когато гласовете за едно друго дете станаха повече. Нека! Всяко от тези деца е положило труд, преодолявало е някакви прегради, надявало се е и заслужава гласове. Аз ви благодарих и най-искрено ви написах, че победата на Андрейката сте вие. И това е приказна победа! Предостатъчна победа!

Тогава една от вас ми писа. Тя самата има блог, страхотен кулинар е. Преди няколко седмици правих интервю с нея по имейла. Когато разбрах, че е загубила майка си едва на 16 години и сама е развивала таланта си, борила се е и днес е влюбена в живота млада жена, ми се прииска да направя за нея нещо повече от материал. Докато го мисля, броят с интервюто излезе, а ежедневната въртележка помете и мен, и добрите ми намерения. Всъщност беше поредният период на криза на доверието ми в хората и тяхната чистота. Знам, тук кривата съм аз, защото съм прекалено чувствителна, но все по-малко харесвам хората и все по-малко ги разбирам. Не разбирам как някой ти пожелава „Хубав ден“ и ти не му отговаряш. Не разбирам как някой обещава да ти съобщи нещо важно за теб до седмица и не го прави цяла година. Не разбирам как някой те нарича приятел, само когато има нужда от теб. Не разбирам как някой те нарича сестрице и ти забива най-ръждясалия и гнусен нож в сърцето. Не разбирам популярните муцуни, които съм възхвалявала, подкрепяла и номинирала, и за които това мое усилие е било даденост. Защото са специални. Свръхестествени. А всъщност са толкова празни от съдържание, че дори няма с какво да го прикрият. Не разбирам студенината у хората. Не разбирам липсата на простичко възпитание. Не разбирам липсата на емпатия. Не разбирам как можеш да се окопаеш в собствената си самодостатъчност и да използваш външния свят само при необходимост. Не разбирам и защо толкова ме боли от тези неща! Мамка му, не разбирам и себе си!

И тъкмо да реша аз също да се окопая в самодостатъчност и да започна да си подавам носа във външния свят само когато имам нужда от него, се появява една Ирина Андреева от Тетевен, и преобръща мрака ми в слънчеви лъчи, танцуващи по росни трепетлики. Ирина, с която правих интервю преди две седмици и за която не направих нищо повече. Ирина казва, че всички деца са прекрасни, но тя днес е решила да помогне на моето..

Ирина написа лични съобщения с молба да гласуват за Андрейката до всичките си приятели и не можеше да насмогне да им отговори с благодарност до късно през нощта. Ирина пусна линка във всички групи, от които е част, с риск да я изгонят. Ирина посвети една вечер на мен и детето ми, въпреки че никога не ни е виждала. Въпреки че на следващия ден й предстоеше доста работа. Въпреки че тази надпревара не беше на живот и смърт. Не беше дори и малко важна, но Ирина положи усилие за мен и сина ми и това й достави радост. Ирина ми върна светлинката.

Явно наистина няма случайни срещи на тази земя. И когато искаме да направим нещо хубаво за някого, не бива да го отлагаме нито ден! Може никога да не видя Ирина, но тя ми даде няколко урока. Не мога да се откажа от човека, който съм, защото ме боли от другите, толкова различни хора. Не мога да спра да вярвам в чистотата човешка, защото съм се окопала в големия град с големите суети, големите надпревари и големите, кухи претенции! Не мога да науча детето си да вярва в себе си, щом аз не вярвам в хората. Не мога да очаквам нищо от никого, но мога да очаквам добрите обрати да ме намерят по всяко време.

А сега, златни мои, моля ви посетете и виртуалния адрес на Ирина Андреева от Тетевен. В "Манджичките на Jolie" тя ще ви сготви, ще ви вдъхнови да си направите сладолед от сладки картофи и вероятно вас също ще научи на нещо, от което се нуждаете. Благодаря, Ирина, че съществуваш! Продължавам по-смело напред благодарение на теб. И на вас.


Ирина, която е майстор на добрите манджички и добрите обрати

P.S. За малко да забравя. В крайна сметка Андрея спечели с 2529 гласа. Няма да го забравим! :)

На моя 18-годишен син

Беше един топъл 4-ти октомври. Ти се появи и ме превърна в майка. Преди не знаех, че това е, когато аз съм. Има жени-кариера, жени-бохеми, ж...