Печеното ухае добре. Просто продължавам..





Дори не помня преди колко години беше. Първият ми дом, а аз – негова стопанка. Не харесвам думата „домакиня“, но точно такава се учех да бъда тогава. Като всеки много млад човек въртях домакинството със самочувствие, че всичко ми е ясно и че съм фамозна в кухнята. А всъщност готвенето ми се състоеше главно в удавяне на основната съставка в подправки. Мислех, че вкусно е равно на подправено. Печеното ми се въргаляше в истерия от кимион, бахар, дафинов лист, чили, черен, зелен и розов пипер, чесън, розмарин, мащерка, куркума и каквото друго има в шкафа. Вярвах, че боравя с подправките като виртуозен парфюмерист, който разджурква няколко компонента в точните пропорции и от епруветката му се издига аромат, способен да приспи в уханна мараня целия град и прилежащите по-мънички села. Никого не приспах с храната си, но понякога гостите ми си тръгваха, надрусани с пипер и куркума. Беше все едно дали съм сервирала месо, ориз или сладолед – всичко ухаеше по един и същи начин - на склад с разпилени подправки. Губех се в тях и в старанието си всяка хапка да е незабравима. Всъщност това мое старание отнемаше от вкуса на основната съставка.

С годините постепенно премахвах подправки. Все повече опростявах рецептите. Както и очакванията си за незабравимост. Започнах да виждам, че финтифлюшките пречат да се усети основното. Постепенно осъзнах, че незабравимите моменти... както и манджи, са най-обикновените.

Днес се придържам към простите неща. И мисля, че най-после печеното ми e наистина добро. Изхвърлих бурканчетата с изветрели подправки, разделих се и с изветрелите радости - камъчета, капачки и хартийки за спомен, „неща за красота“, прахосъбирачки. Нищо не трябва да събира прах. Най-вече ние. Спомените не бива да заемат мястото на нещата, които идват, за да ни направят щастливи. А красотата няма форма, нито рафтче вкъщи. Най-красиви са онези неща, които са без форма и без име. Които се случват неочаквано, минават неусетно и ме карат да будувам дълго.

Свалих цветните тапети, боядисах в бяло, измих старателно прага. Няма вече стари снимки по стените, няма и сутрешни страхове върху възглавницата. Будя се в непорочна яснота. Всяко утро е достатъчно бяло, за да мога да рисувам по него. Всяко утро е чудо. Подарък, от който няма за всички. Не всички, които са се събудили вчера, се събуждат и днес. Всяко утро благодаря.

Изхвърлих дрехите, с които някога съм се чувствала красива. Някога вече не съществува. Искам да се чувствам красива сега. Нужно ми е малко и то отдавна вече не е в гардероба. Толкова години на старание и излишна суета, за да осъзная, че женствеността не е в опънатата кожа и копринената рокля, а във всичко, през което съм минала. В начина, по който вървя през прошката, през болката. В начина, по който се задържам изправена, когато ходя по ръба. В начина, по който отблъсквам житейските дребнавости и въпреки всички срутвания продължавам да вярвам. Да вярвам просто като луда.

И като говорим за лудост, забелязали ли сте как никоя дреха и никое козметично средство не могат да ти дадат себехаресването, което за миг от мига могат да ти дадат нечии очи. Не знам как избираме очите, на които да повярваме за себе си. Има хора, които, без да са ти близки, ти дават с очите си. Способни са да ти разкажат за теб само с поглед. Имам едни такива очи. Явяват се, светват ме, търсят докосване. Очи в очи, или проста теория на големия взрив... Следва избор, той също е семпъл – оставам и простото изречение става дълга и заплетена история. Или си тръгвам и остава само чувството, че там някъде, в тъмното на киносалона, съм оставила една история без начало. Единственият начин да й подаря безкрай... Обръщам се и хуквам през градинката. Видяна, пожелана. Достатъчно е.

Дълго време живеех сложно и пишех гръмко. Днес имам нужда от малко тишина. Онази, красивата като детски сън. Мъдра тишина, наситена със смисъл. Пиша малко. Връщам се и изтривам излишното. Обичам думите, но повечето от тях са излишни. Както са излишни повечето планове и всички очаквания. Трудно се научих да оставям торбата с планове и да пукам балона с очаквания напът към следващото, но го направих. Без тях стигам по-бързо навсякъде. Без очаквания оставам по-лесно сама.

Любов нямам. И всичко е любов. Толкова е просто. Ако се случи любов, ще го знам. Но днес не очаквам нищо и не се оглеждам за никого. Минават хора, замитат ме събития, но аз се връщам отново към простотата, защото само в нея откривам сигурност. Дълго имах нужда от сигурност и дълго си мислех, че ще я получа от друг. Няма по-наивна заблуда. Сега се грижа сама за себе си и това е проста аритметика на оцеляването. Отворих света си за щастието днес. За казаното без думи. За хората, които остават. За вкуса на живеенето без джуфки, без подправки, без очаквания. За обичането без колебание. Без страх. Толкова е просто.

Незабравимото е в мен. Изчистих го от излишни сантименти. Живеем си в дълъг коридор от прошки. Живеем си като духове и картини. Сочно парче диня край каменна чешма. Малиново вино по криволичещи пътища. Торта с ментови листенца на върха на планината. Печени орехчета и трикрако столче. Куче с умни очи в предверието на палатката. Дълги дневници от пътувания за избрани. Гъски в плътта ми завинаги. Безвремие. Пътища. Раздели. Грешки. Стоп!

Спрях да търся смисъл в загубата на цялата тази красота. Спрях да търся вина в миналото и да виждам еднорози в бъдещето. Спрях да търся знаци, да чета хороскопи и да се доверявам на сънища. Работя – това е, което правя за своето утре. Четирилистните детелини всъщност са сбъркани. Черните котараци – същите като белите, само че... черни. Мечтите не са поезия, те са действия. Смелостта не е намерение, тя е да стигнеш до край. Любовта не е чувство. Тя не е обещание. Нито е бъдеще. Любовта не е изписана върху асфалта, не шепне от облаците, не цъфти и не прецъфтява с липите. Любовта е проста. Любовта е да си до мен и няма нищо сложно в това. Любовта е да съм без теб и въпреки това да има за какво да живея. Любовта е да не пускам никого на мястото до мен, въпреки че ти отдавна си някъде другаде. Любовта е да те мисля, без да знам на коя гара си вече. Любовта е да те усещам, сякаш тепърва нашият влак ще пристигне. Не е просто. И е просто. Леко и еднозначно като този ден. Като деня, в който казвам „обичам те все още“. Като деня, в който казвам „добре съм, стига да си жив“. Като деня, в който продължавам без план, без рецепта, без теб. Простичко и леко.

Идва утре. Каквото и да означава това.. Не искам обещания. Не търся думи. Смирено вървя по пътя. Желанията ми са прости. Обичането – ясно. Жена съм. Жива. Цяла. Колкото и да е чудно... цяла. Печеното ухае добре. Просто продължавам.

Коментари

  1. В края на тридесетте ми години се отказах да преследвам една мечта. Не исках да платя цената, защото беше непосилно висока и трябваше да направя някои компромиси и да живея с последици, които не исках. И се помирих със себе си, и се открих. И съм щастлива.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Аз пък си бях изключила коментарите, без да знам как и без да искам, затова отговарям толкова късно. Но ти благодаря от сърце за споделеното! Хубаво е да се чувстваш цяла. За всяка от нас това са различни неща и това също е добре. Бъди щастлива с всяка своя цялост!

      Изтриване

Публикуване на коментар