Откъсни си парченце от мен. Направи го от любов


Когато винаги пишеш за любов, дори темата да е друга, и веднъж трябва да пишеш точно по темата „От любов”, седиш половин ден пред белия монитор, а пръстите ти се държат като парализирани. Какво да напиша за любовта, което не съм писала? Кое не съм почувствала още, къде в любовта не съм била? Докато чакам пръстите да се събудят, мисля за нещата, които не съм сторила от любов все още. От любов не съм  скачала от хеликоптер. Не съм написала книга от любов. Не съм сменила името си от любов. А бих направила всичко.

Преди време направих чийзкейк от любов. После от любов не го харесах. Казаха ми, че бил прекрасен, но когато обичаш, нищо не е достатъчно прекрасно за най-прекрасния, нали? Не зная дали харесвам това чувство, или всъщност то ме вбесява. Жалката недостатъчност на човешките способности да изразят цялата ни любов. Дори не знаем колко е това „цялата”. Как се мери любов, която извира от всеки релеф на света, от всеки твой кръвоносен съд, от всяко нервно окончание, дори от мъртвите клетки на епидермиса? Тя избухва от всеки милиметър вдишване, от всяко трепване на птица в другия край на света. Как да я измериш?! Толкова е грамаданска, че вероятно ще се пръснеш, ако не я споделиш, ако не я раздадеш. Макар че, когато ти позволят да даваш любов, ти започваш да произвеждаш в пъти повече от нея. И да искаш обаче, не можеш да я извадиш на показ цялата, не можеш да я изкрещиш, защото правенето на чийзкейк или думите, които разказват за нея, не са равни на тази любов. Тя е твърде необятна, за да може да се побере в чинийка или в изречение. Тези неща не могат да я облекат и да я покажат на света вън от теб, защото са малък размер за тази любов. Всичко е малък размер за тази любов, ти самата дори.

Когато обичам, се задушавам от мъчителната ограниченост на думите, на кулинарията, на тялото, на времето и на гравитацията. Изтощителна е невъзможността да бъдеш великана, който твоят човек заслужава. Който ще пасва на твоята любов. Чувството, че си недостойно малък и немощен дори за собствената си любов, също е изумително. Сякаш тази любов не е част от теб, резултат от това колко си дал на сърцето си да порасне, колко смело си прескачал страховете си, за да можеш да изпиташ толкова титанични чувства! Гледаш любовта си като зрител, като участник, но не и като неин създател. Влюбен си в нея, дори тя да те разкъсва от болки. Влюбен си в любовта си, защото тя прави всичко да изглежда грандиозно, възможно и безкрайно. Теб дори – теб, малката. Оглеждаш се в собствената си любов и това е единственото твое отражение, което ти харесва. Само в това огледало си растяща величина – растяща с размера на нещата, които можеш да направиш от любов.

Това е може би любимото ми определение от всички определения за любов – когато обичам, аз раста с размера на онези парчета от себе си, които съм готова да откъсна и да раздам.

Вероятно това означава, че от любов съм готова на всичко. А в същото време знам, че той, ако ме обича, ще ме обича и с чийзкейк, и с препечена коричка хляб.

Любовта се радва и на малко, но не разбирам хората, които се задоволяват да дадат от любов само колкото им поискат. Хората, които нямат импулс да обърнат хастара на времето и посоката на земята, за да дадат не всичко, а повече, и да летят в любовта си не на високо, а отвъд всички безкраи. Понякога любовта спира до нас като влак без ясно разписание, без обещана максимална скорост и без гаранция за крайна цел. А някои не посмяват да прекрачат и да се качат във влака, защото ги е страх или им се струва безумие. Или просто не са си приготвили достатъчно голям куфар с кураж и вяра. Да не скочиш в любовта като за последно, е престъпление към собствения ти живот и убийство на любов. Защото влаковите релси може да останат, но никога повече влак да не спре на твоята гара. Тогава ще чакаш угнетен до сетния миг слънце и единственото, което ще пропуква непосилната ти самота, ще бъде кънтенето на куфара. Защо не го напълни по-рано с кураж и вяра? Защо остави влакът да отмине? Не видя ли неговата обида, не почувства ли желязната тъга на твоя влак? Защо го пусна, защо го пусна празен? Защо не направи от любов всичко, но навреме? Влакът вече го няма...

От любов към любовта не съм пускала влака празен никога. Няколко пъти се оказах в не моя влак, но няколко пъти бях точно в него. И макар че трябваше да сляза по своя път, за да почакам следващия влак, никога не съм съжалявала за пътешествията, и за кратките дори. Защото всяко качване на моя влак ме е превеждало напред. Признавам, докато съм пътувала, съм правила и страшни глупости от любов. Непотребни неща, далеч по-незначителни от чийзкейка и думите. Благодарна съм за всяко сторено от любов.

Бях малка, но исках да обичам едно момче като голяма. Веднъж той ми се довери да го подстрижа. Никога не бях подстригвала, но аз и не бях обичала преди него така. Затова реших, че ще се справя. Е, не се справих. Хубавото момче стана хубаво момче с кофти подстрижка. Не остана доволно момчето. И взе, че ми го показа (мисля, че то още не се беше научило как да ме обича). Толкова зле се почувствах и най-вече безсилна да поправя глупостта си. Импулсивно реших, че глупост глупост избива, и тръгнах да режа и своята коса. Докато момчето изтръгне инструмента на глупостта от ръцете ми, ножицата направи дълбока рана върху моето рамо. Пазих този белег дълго. Не съм се гордяла с него видно, само тайничко в себе си. Защото няма как да се научиш да можеш всичко от любов, ако не минеш през няколко такива глупости.

След години вече бях голяма. Обикнах друго момче като... знам ли като какво, тук пак опирам до слабостта на думите, до тяхната импотентност да бъдат на нивото на чувствата. Обикнах титанично! Бях и малка, и гигантска, и устремена, и изплашена, и пълна с вяра, и празна от най-елементарни надежди. Всичко бях, но най-вече бях готова да дам всичко на тази любов. Дори да си тръгна от нея, ако това е най-доброто, което мога да й дам. А всъщност тя даде толкова много на мен...
Разказах на момчето за белега. Един ден той пожела да го види. Потърсих белега, но белег вече нямаше. Не съм мистик, но вярвам в чудесата от любов. И мисля, че любовта на това момче излекува белега ми от предишното.

...

Празникът на Свети Валентин не буди никаква емоция у мен освен може би лека досада от прекаленото розово навсякъде. Но не съм и от тези, които ще посипят с престорена насмешка желанието на хората да си подаряват плюшени мечета и спа уикенди за така наречения празник. Всеки повод да дадеш, да празнуваш, да направиш нещо от любов е добър. Защото, погледнете назад. Ама наистина, моля ви! Бръкнете в задния джоб на изминатия дотук път. Имаше ли смисъл в нещо, което направихме без любов? Имаше ли безусловна радост от постижение, несвързано с любов? Бяхме ли способни на красиво, преди да сме способни на любов? Този път не е ли даден, за да вървим от любов, за да дишаме и издишваме с едничката цел да бъдем любов?

Така мисля. Може би защото мисля от любов.

И всяка прашинка от Вселената е празна и мъртва, ако не лети към онзи следващ миг, в който и птиците в другия край на света ще узнаят, че те обичам, и ще притихват, когато успявам да намирам и рецептите, и думите, за да го прошепна и да ме чуе целият свят. Тоест да ме чуеш ти.



Началото на безкрая



Когато работата за списанието ме срещна с Красимир Андонов, той снимаше „Съдилището” - новия филм на Стефан Командарев с Асен Блатечки в главната роля. Асен щеше да е лице на корицата ни, но все не успяваше да се измъкне до София за интервю и снимки, а сроковете ни за печат изтъняваха притеснително. Един ден го попитах дали пък някой от екипа няма да се навие да го снима за нас. „О, не си казала! Нашият оператор е страхотен!” Честно казано, мислех за някой асистент по-скоро. Чудесно съзнавах, че „Съдилището” е кинопроектът на годината – мащабна продукция със сериозни амбиции. Нямах никакво съмнение, че Командарев е събрал каймака на киногилдията, за да надмине успеха дори на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде.” Стори ми се невъзможно операторът на такъв филм да се съгласи да прави сесия на Блатечки за някакво женско списание. Снимаха в сурови условия на границата. Къде ще се вместим ние в делата на седмото изкуство?! А и като знам колко надменни са някои кинаджии... Дори да се съгласи, никога няма да можем да му платим. С тези тревоги дочаках следващото обаждане на Асен. Когато звънна, той ми продиктува телефона на Красимир Андонов и каза, че няма проблем, Краси щял да го направи.

Имам навика, когато се притеснявам в разговор по телефона, да снова в кръг напред-назад като диво животно, затворено в клетка. Христина казва, че някой ден ще изтъркам пода на редакцията. Онази вечер обаче щях да изтъркам пода в кухнята ми. Беше 13 ноември 2012 г. и аз май бях сбъркала в предварителната си преценка. Да, операторът наистина беше съгласен да снима, но не, той нямаше никакви финансови условия. Тогава нямаше как да знам, че дори няма да дойде да си вземе хонорара. Беше мил и попита какви са ни изискванията за корицата. Звучеше спокоен и, без да усетя, бях спряла да търкам пода на кухнята. Казах му, че ще му изпратя няколко наши корици, за да види как изглеждат обикновено. Даде ми имейл, от който разбрах, че има личен сайт. Когато затворихме телефоните, веднага погледнах в сайта. Тази първа среща с фотографиите му... Да кажа, че са ми харесали, ще бъде обидно слабо. Във всяка от снимките на този непознат човек откривах късчета от светлина, която до този момент мислех, че виждам само аз, тоест, че не съществува. Във всяка фотография чувах разкази от мои, макар и неизживявани, истории. Никога до този момент не бях срещала визуален артист, чиято топлина да бъде толкова осезаема и приветлива за докосване. При това от пръв поглед.

Има изумителни творци. Аз съм способна да се удивлявам и възхищавам до крайност. Но за първи път, докато разглеждах работите на този непознат, виждах реализиран света, на който винаги съм искала да принадлежа. Той беше нарисувал реални картини от една до този момент съществуваща само в илюзиите ми действителност. Чистота, светлина, крилатост и честност. Никъде не докоснах творческа страхливост, нито суета, нито дори съзнание за това, че е толкова добър. След месеци в някакъв имейл му разказах това: „Помня онази вечер, в която видях за първи път твоите фотографии. Вълнението беше непознато, а аз познавам доста вълнения. Твърде неочаквано. Сякаш скочих в друг свят, много подобен на света, в който искам да бъда. Твоите снимки ме запратиха на път шеметен и светъл като безкрая на синьото ми. Прииска ми се да пътувам по този път дълго. „Мъчително малко са” – тогава за първи път си го казах, а после се случи да го кажа и на теб веднъж, помниш ли?
Снимай. Обикаляй този свят, той явно те обича, рисувай го и го показвай. Раздавай го. Ти го правиш по-красив. Нека хората видят в колко красив свят съществуват. Така и те ще са по-красиви. Снимай и тях, нито ден не спирай! Твоите снимки и филми трябва да останат и да обикалят много, след като нас вече ни няма. Не всеки човек има шанса да остане толкова дълго по земята. Ти го имаш. Използвай крилете си и не спирай – мечта след мечта, мечта след мечта.”

Разказвам това, защото все още се чудя как година и нещо по-късно моите драсканици попаднаха до фотографии като неговите. През онази ноемврийска вечер пратих на Краси само няколко думи. Написах му, че съм видяла нещата в неговия сайт и да му показвам как правим ние корици е като да дават на Ван Гог за пример как рисуват в 8 клас. Корицата с Асен Блатечки беше една от най-добре приетите от нашите читатели и до ден днешен не сме успели да създадем по-добра.

Другото типично нещо за Красимир е неговата безобразна скромност. След като приключиха снимките на „Съдилището”, го увещавах да ми даде интервю за списанието. Ей, много трудно беше, никой не ми се е дърпал така. Защото според него нямало какво интересно да каже. Вече от година „безинтересните” неща, които ми разказа в това интервю, са сред най-четените в блога ми. Когато се разделяхме при първата ни среща, а именно след интервюто, той каза: „И, хайде, можем да измислим някакъв общ проект.” Май вече беше минавал през „Солунска 16". Почудих се какъв пък би могъл да бъде този общ проект. Как моите драсканици могат да застанат до неговите вселени. Реших, че го казва от любезност, но това не ми попречи да си пожелая да порасна толкова, че да срещна някоя и друга своя дума с неговите светлини.

Останалото са поредица от неслучайни случайности. Краси се съгласи да застане начело на един проект на „Всичко за жената”, който осъществяваме заедно с негови студенти от НАТФИЗ. Обсъждали сме и други идеи за общи начинания, но аз винаги съм знаела, че имам още път, докато мога да бъда достоен партньор на неговото изкуство. Е, да, ама се яви една чудесна Люба Христова, която съкрати този път драстично. Създателката и стопанка на SOHO преди около месец ме срещна с покана да посвети на моята „Солунска 16" една цяла вечер от поредицата Creative talk в SOHO. Знаех, че преди е канила и Краси за изложба и й разказах историята, която описвам тук. „Значи правим изложба на негови фотографии и твои текстове!” И въобще не се шегуваше, дори веднага забоде в тефтера 17 февруари - 21 март. Краси също отсече, че го правим. Нямахме концепция. Просто и тримата знаехме, че срещаме два много близки свята. Още нямам никаква представа какво ще излезе от  тази среща, но толкова събития и хора дотук я предизвикаха, че коя съм аз да им се противопоставям. Никога няма да виждам в текстовете си достатъчност, че да пътуват из света редом до тези фотографии, но може би именно затова ги изпращам да повървят заедно. Думите ми могат да научат много от неговите снимки. Могат да помъдреят и със сигурност там никога няма да им липсва светлина.

Всеки от текстовете в изложбата е писан с намерението да бъде прочетен от един човек само. Някои от тях са още по-еднолични. Текстовете в „Дневници на безкрая” са наистина извадени от лични дневници и писма и не съм предполагала, че някога ще излязат от там. Ако кажа, че лесно ще ги извадя, ще излъжа. Но ето че след три дена те ще имат вече свой живот и ще пътуват до фотографиите, които на 13 ноември ме пуснаха в нов свят. Фотографиите, за които пожелах на Краси да обикалят света и след като нас вече ни няма. Дали нашите текстове и фотографии ще срещнат своя безкрай, не зная. Няма да бъда в края на безкрая. Но се надявам да бъда в началото му. 

И ще ми простите клишето, но безкраят не се случва без хора. Нашите хора го пишат и рисуват заедно с нас и ако пропусна да благодаря на някого от тях, ще е неволно. На първо място благодаря на Краси, че намира място за моите думи в рамките на своите картини. На Люба благодаря, че ги събра под покрива на SOHO. На Христина, че се вълнува за нашия безкрай като за свой. На Капка Кънева, че постави първата красива рамка на дневниците и създаде за нас постерите и картичките. На колегите ми от „Всичко за жената” и на фотографите от „Красиво за жената”, че през последните дни хвърчат из София с тези постери и картички и правят пътя на безкрая толкова дълъг и шарен. На Боги за подаръка-изненада и за вдъхновението й всеки ден! На момчетата от Brazz ViliDJ, които ще подарят на дневниците своята музика, както и на едни други момчета, които ще разлеят вино върху вълнението ми на откриването. Благодаря на майка ми, която е винаги до мен, но незабележима – най-добрата учителка по любов! Благодаря на вас, най-честите обитатели на моята „Солунска 16"! Без вас тук ще е празно. Благодаря на моето търпеливо, умно и прегръщащо дете, което почти всяка вечер е само, защото мама пише, все пише. И въпреки това всяка нощ, преди да заспи, а аз му казвам „Обичам те”, то отговаря „Аз те обичам повече!” 
Благодаря и на една специална жена, без която нищо от това нямаше да се случи – съпругата на Краси. Маргарита, благодаря ти!


"Животът"
фотограф Красимир Андонов
Част от изложбата "Дневници на безкрая"



Всеки ден като за първи път




Брой първи. Като едно новородено. Като първа спирка в нов град. Хубавата година остана вчера, качихме се на следващия влак. Беше леко и крилато пътуване, а сега трябва да се качваме и пристигаме наново.
Брой номер едно. Същото като брой първи, а всъщност – точно обратното. Победителски брой. С победител на корицата. Но победата не е първа, тя е в края и е последна.

За кое ми се пише – за брой първи или за брой номер едно? Първите неща са ми толкова по-интересни от победите. Наскоро пътувахме с фотографите на „Красиво за жената” и с Георги – внука на баба Мария, за която съм разказах вече, и някъде между Средна гора и Стара планина започнахме да си четем поезия. Държа две малки стихосбирки в колата, от които всеки си избра по нещо да прочете на другите. Беше от онези малки моменти – нищо и никакви, нямат нужда от много приказки, ама сякаш по чуден начин няколко човека ги усещат еднакво. Попитах ги дали им се е случвало някой да им чете стихове, докато пътуват. Оказа се, че на всички ни е за първи път. „Знаете ли колко малко неща вече ни се случват за първи път”, казах им. Може пак да ни се случи – с други хора и по други пътища, и да е още по-хубаво, но когато и да бъде пак, ще помним, че по онзи красив български път сме чели стихове за първи път.

Казват, че има късмет на начинаещия и е вярно, изпитвала съм го особено успешно при игра на боулинг и при правене на торта Павлова. В началото има устрем, има надежда, има сила и цел. В същото време целта е толкова далече, че нищо не губиш, ако не стигнеш до нея. Друго е да си минал половината път в преследване на победата. Не се губи току така усилието за нещо, каквото и да е. На половината път надеждата става несвободна. Не е просто надежда за нещо хубаво, ами е надежда за нещо хубаво на всяка цена. Защото й тежат усилията. Надеждите хвърчат най-пъргаво в самото начало. Тогава не ангажират болезнено със себе си, тогава са най-свободни. Аз харесвам надеждата лека и млада – родена в онази начална безплътност, от която надеждите се превръщат неусетно в реалност.

Един приятел ми каза веднъж, че колкото повече си вложил в една любов, толкова по-трудно ти е да я загубиш. Сигурно психолозите ще потвърдят, но такива като мен, дето знаят друга анатомия на любовта, не вярват. Не усилията правят любовта важна. Не усилията правят нас достойни за обичане. Любовта сама по себе си е всичко. Има ли я искряща, пълнокръвна, не е за губене – нито в началото, нито след сто години усилия. Аз не искам да съм достойна за обичане. Искам да съм обичана въпреки недостойнствата си. Така се обича, ако обичаш като за първи път. И като за последен също.

Помните ли първите неща? Сигурно ви се струват далечни, а те не са, ако ги помните.
Лесно се връщат, вижте.

Първия път, когато видях своя статия отпечатана... ами литнах към вкъщи, за да покажа списанието на нашите. Още помня как бяха разпределени снимките из страниците, помня заглавието и онази сладка трапчинка, която се отвори в сърцето ми и която до днес се търкаля от кеф всеки път, когато й замирише на току-що отпечатан брой. По начина, по който изживях първата си статия, не се случи да усетя друга. Но няма брой, който да излезе, и да не се усмихне трапчинката.

Първия път, когато казах „обичам те”... това си беше детска история. Той се казваше Николай и беше от съседния клас. Дърпаше ми престилката, а аз бягах от него. Все бягах надалеч и не можех да се сетя що го правя, щом по ми се искаше да съм наблизо. Един ден Николай ме гонеше по стълбите на стара кооперация в нашия квартал. Бях много бърза и не дадох да ме стигне. Бях толкова бърза, че преди да продума, му викнах два етажа по-отгоре: „Обичам те”. Оттогава знам, че някои неща не се правят бързо, ако искаш да те стигнат. Но пък и сърцето ми като мен харесва повече устрема отколкото победата.

Първия път, когато разгледах сина си... той се роди мъничък и трябваше след раждането да се стопли в кувьоз. Бях се прокраднала вечерта да го погледам, без никой да ме види. Хем е твоето дете, най-важното същество на света, хем е ново, неизследвано. Гледаш и го изучаваш, не знаеш нищо за чертите на малкото лице – запознаваш се първо с нослето, после с брадичката. А тези ръце? Те ли думкаха от вътрешната страна на корема ти през последните месеци? Толкова са изящни, кротки и нежни, а каква дандания произвеждаха! Гледаш детето си за първи път. Хей, това се казва първи път! Сякаш гледаш живота отначало. И си нова, както нов е той. Майките разправят, че обичат бебетата още от тази първа среща. Другояче го изчувствах аз. Не знаех дали вече го обичам, но знаех, че се задава такава любов, каквато не беше имало в света от преди малко. Със сърце, в което някой беше създал нова нежна дандания, и на пръсти, за чиято ефирност не подозирах, излязох от стаята със спящите бебета. За първи път бях насаме със сина си и вече нищо не беше същото.

Брой първи. Задава се година, в която ще напишем още много броеве. Ще намираме много пъти неща, по-ценни от победата. Ще пускаме надеждите да летят пред нас и първи да достигат вярната посока. Ще четем стихове по тавани и във влакове, ще пишем, ще продължим да изучаваме децата си, ще откриваме нови трапчинки от смях.

Колкото до „обичам те”, мисля, че няма по-хубаво от това да го кажеш на последния. Всеки ден. Като за първи път.




Бабо, нали няма нищо страшно?

Когато написах, че всички сме като малки хартиени лодки в открито море, не подозирах, че само няколко месеца по-късно бурята ще е толкова...