Солунска 16: Всеки ден като за първи път

Брой първи. Като едно новородено. Като първа спирка в нов град. Хубавата година остана вчера, качихме се на следващия влак. Беше леко и крилато пътуване, а сега трябва да се качваме и пристигаме наново.

Брой номер едно. Същото като брой първи, а всъщност – точно обратното. Победителски брой. С победител на корицата. Но победата не е първа, тя е в края и е последна.

За кое ми се пише – за брой първи или за брой номер едно? Първите неща са ми толкова по-интересни от победите. Наскоро пътувахме с фотографите на „Красиво за жената” и с Георги – внука на баба Мария, за която съм разказах вече, и някъде между Средна гора и Стара планина започнахме да си четем поезия. Държа две малки стихосбирки в колата, от които всеки си избра по нещо да прочете на другите. Беше от онези малки моменти – нищо и никакви, нямат нужда от много приказки, ама сякаш по чуден начин няколко човека ги усещат еднакво. Попитах ги дали им се е случвало някой да им чете стихове, докато пътуват. Оказа се, че на всички ни е за първи път. „Знаете ли колко малко неща вече ни се случват за първи път”, казах им. Може пак да ни се случи – с други хора и по други пътища, и да е още по-хубаво, но когато и да бъде пак, ще помним, че по онзи красив български път сме чели стихове за първи път.

Казват, че има късмет на начинаещия и е вярно, изпитвала съм го особено успешно при игра на боулинг и при правене на торта Павлова. В началото има устрем, има надежда, има сила и цел. В същото време целта е толкова далече, че нищо не губиш, ако не стигнеш до нея. Друго е да си минал половината път в преследване на победата. Не се губи току така усилието за нещо, каквото и да е. На половината път надеждата става несвободна. Не е просто надежда за нещо хубаво, ами е надежда за нещо хубаво на всяка цена. Защото й тежат усилията. Надеждите хвърчат най-пъргаво в самото начало. Тогава не ангажират болезнено със себе си, тогава са най-свободни. Аз харесвам надеждата лека и млада – родена в онази начална безплътност, от която надеждите се превръщат неусетно в реалност.

Един приятел ми каза веднъж, че колкото повече си вложил в една любов, толкова по-трудно ти е да я загубиш. Сигурно психолозите ще потвърдят, но такива като мен, дето знаят друга анатомия на любовта, не вярват. Не усилията правят любовта важна. Не усилията правят нас достойни за обичане. Любовта сама по себе си е всичко. Има ли я искряща, пълнокръвна, не е за губене – нито в началото, нито след сто години усилия. Аз не искам да съм достойна за обичане. Искам да съм обичана въпреки недостойнствата си. Така се обича, ако обичаш като за първи път. И като за последен също.

Помните ли първите неща? Сигурно ви се струват далечни, а те не са, ако ги помните.

Лесно се връщат, вижте.

Първия път, когато видях своя статия отпечатана... ами литнах към вкъщи, за да покажа списанието на нашите. Още помня как бяха разпределени снимките из страниците, помня заглавието и онази сладка трапчинка, която се отвори в сърцето ми и която до днес се търкаля от кеф всеки път, когато й замирише на току-що отпечатан брой. По начина, по който изживях първата си статия, не се случи да усетя друга. Но няма брой, който да излезе, и да не се усмихне трапчинката.

Първия път, когато казах „обичам те”... това си беше детска история. Той се казваше Николай и беше от съседния клас. Дърпаше ми престилката, а аз бягах от него. Все бягах надалеч и не можех да се сетя що го правя, щом по ми се искаше да съм наблизо. Един ден Николай ме гонеше по стълбите на стара кооперация в нашия квартал. Бях много бърза и не дадох да ме стигне. Бях толкова бърза, че преди да продума, му викнах два етажа по-отгоре: „Обичам те”. Оттогава знам, че някои неща не се правят бързо, ако искаш да те стигнат. Но пък и сърцето ми като мен харесва повече устрема отколкото победата.

Първия път, когато разгледах сина си... той се роди мъничък и трябваше след раждането да се стопли в кувьоз. Бях се прокраднала вечерта да го погледам, без никой да ме види. Хем е твоето дете, най-важното същество на света, хем е ново, неизследвано. Гледаш и го изучаваш, не знаеш нищо за чертите на малкото лице – запознаваш се първо с нослето, после с брадичката. А тези ръце? Те ли думкаха от вътрешната страна на корема ти през последните месеци? Толкова са изящни, кротки и нежни, а каква дандания произвеждаха! Гледаш детето си за първи път. Хей, това се казва първи път! Сякаш гледаш живота отначало. И си нова, както нов е той. Майките разправят, че обичат бебетата още от тази първа среща. Другояче го изчувствах аз. Не знаех дали вече го обичам, но знаех, че се задава такава любов, каквато не беше имало в света от преди малко. Със сърце, в което някой беше създал нова нежна дандания, и на пръсти, за чиято ефирност не подозирах, излязох от стаята със спящите бебета. За първи път бях насаме със сина си и вече нищо не беше същото.

Брой първи. Задава се година, в която ще напишем още много броеве. Ще намираме много пъти неща, по-ценни от победата. Ще пускаме надеждите да летят пред нас и първи да достигат вярната посока. Ще четем стихове по тавани и във влакове, ще пишем, ще продължим да изучаваме децата си, ще откриваме нови трапчинки от смях.

Колкото до „обичам те”, мисля, че няма по-хубаво от това да го кажеш на последния. Всеки ден. Като за първи път.