Началото на безкрая



Когато работата за списанието ме срещна с Красимир Андонов, той снимаше „Съдилището” - новия филм на Стефан Командарев с Асен Блатечки в главната роля. Асен щеше да е лице на корицата ни, но все не успяваше да се измъкне до София за интервю и снимки, а сроковете ни за печат изтъняваха притеснително. Един ден го попитах дали пък някой от екипа няма да се навие да го снима за нас. „О, не си казала! Нашият оператор е страхотен!” Честно казано, мислех за някой асистент по-скоро. Чудесно съзнавах, че „Съдилището” е кинопроектът на годината – мащабна продукция със сериозни амбиции. Нямах никакво съмнение, че Командарев е събрал каймака на киногилдията, за да надмине успеха дори на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде.” Стори ми се невъзможно операторът на такъв филм да се съгласи да прави сесия на Блатечки за някакво женско списание. Снимаха в сурови условия на границата. Къде ще се вместим ние в делата на седмото изкуство?! А и като знам колко надменни са някои кинаджии... Дори да се съгласи, никога няма да можем да му платим. С тези тревоги дочаках следващото обаждане на Асен. Когато звънна, той ми продиктува телефона на Красимир Андонов и каза, че няма проблем, Краси щял да го направи.

Имам навика, когато се притеснявам в разговор по телефона, да снова в кръг напред-назад като диво животно, затворено в клетка. Христина казва, че някой ден ще изтъркам пода на редакцията. Онази вечер обаче щях да изтъркам пода в кухнята ми. Беше 13 ноември 2012 г. и аз май бях сбъркала в предварителната си преценка. Да, операторът наистина беше съгласен да снима, но не, той нямаше никакви финансови условия. Тогава нямаше как да знам, че дори няма да дойде да си вземе хонорара. Беше мил и попита какви са ни изискванията за корицата. Звучеше спокоен и, без да усетя, бях спряла да търкам пода на кухнята. Казах му, че ще му изпратя няколко наши корици, за да види как изглеждат обикновено. Даде ми имейл, от който разбрах, че има личен сайт. Когато затворихме телефоните, веднага погледнах в сайта. Тази първа среща с фотографиите му... Да кажа, че са ми харесали, ще бъде обидно слабо. Във всяка от снимките на този непознат човек откривах късчета от светлина, която до този момент мислех, че виждам само аз, тоест, че не съществува. Във всяка фотография чувах разкази от мои, макар и неизживявани, истории. Никога до този момент не бях срещала визуален артист, чиято топлина да бъде толкова осезаема и приветлива за докосване. При това от пръв поглед.

Има изумителни творци. Аз съм способна да се удивлявам и възхищавам до крайност. Но за първи път, докато разглеждах работите на този непознат, виждах реализиран света, на който винаги съм искала да принадлежа. Той беше нарисувал реални картини от една до този момент съществуваща само в илюзиите ми действителност. Чистота, светлина, крилатост и честност. Никъде не докоснах творческа страхливост, нито суета, нито дори съзнание за това, че е толкова добър. След месеци в някакъв имейл му разказах това: „Помня онази вечер, в която видях за първи път твоите фотографии. Вълнението беше непознато, а аз познавам доста вълнения. Твърде неочаквано. Сякаш скочих в друг свят, много подобен на света, в който искам да бъда. Твоите снимки ме запратиха на път шеметен и светъл като безкрая на синьото ми. Прииска ми се да пътувам по този път дълго. „Мъчително малко са” – тогава за първи път си го казах, а после се случи да го кажа и на теб веднъж, помниш ли?
Снимай. Обикаляй този свят, той явно те обича, рисувай го и го показвай. Раздавай го. Ти го правиш по-красив. Нека хората видят в колко красив свят съществуват. Така и те ще са по-красиви. Снимай и тях, нито ден не спирай! Твоите снимки и филми трябва да останат и да обикалят много, след като нас вече ни няма. Не всеки човек има шанса да остане толкова дълго по земята. Ти го имаш. Използвай крилете си и не спирай – мечта след мечта, мечта след мечта.”

Разказвам това, защото все още се чудя как година и нещо по-късно моите драсканици попаднаха до фотографии като неговите. През онази ноемврийска вечер пратих на Краси само няколко думи. Написах му, че съм видяла нещата в неговия сайт и да му показвам как правим ние корици е като да дават на Ван Гог за пример как рисуват в 8 клас. Корицата с Асен Блатечки беше една от най-добре приетите от нашите читатели и до ден днешен не сме успели да създадем по-добра.

Другото типично нещо за Красимир е неговата безобразна скромност. След като приключиха снимките на „Съдилището”, го увещавах да ми даде интервю за списанието. Ей, много трудно беше, никой не ми се е дърпал така. Защото според него нямало какво интересно да каже. Вече от година „безинтересните” неща, които ми разказа в това интервю, са сред най-четените в блога ми. Когато се разделяхме при първата ни среща, а именно след интервюто, той каза: „И, хайде, можем да измислим някакъв общ проект.” Май вече беше минавал през „Солунска 16". Почудих се какъв пък би могъл да бъде този общ проект. Как моите драсканици могат да застанат до неговите вселени. Реших, че го казва от любезност, но това не ми попречи да си пожелая да порасна толкова, че да срещна някоя и друга своя дума с неговите светлини.

Останалото са поредица от неслучайни случайности. Краси се съгласи да застане начело на един проект на „Всичко за жената”, който осъществяваме заедно с негови студенти от НАТФИЗ. Обсъждали сме и други идеи за общи начинания, но аз винаги съм знаела, че имам още път, докато мога да бъда достоен партньор на неговото изкуство. Е, да, ама се яви една чудесна Люба Христова, която съкрати този път драстично. Създателката и стопанка на SOHO преди около месец ме срещна с покана да посвети на моята „Солунска 16" една цяла вечер от поредицата Creative talk в SOHO. Знаех, че преди е канила и Краси за изложба и й разказах историята, която описвам тук. „Значи правим изложба на негови фотографии и твои текстове!” И въобще не се шегуваше, дори веднага забоде в тефтера 17 февруари - 21 март. Краси също отсече, че го правим. Нямахме концепция. Просто и тримата знаехме, че срещаме два много близки свята. Още нямам никаква представа какво ще излезе от  тази среща, но толкова събития и хора дотук я предизвикаха, че коя съм аз да им се противопоставям. Никога няма да виждам в текстовете си достатъчност, че да пътуват из света редом до тези фотографии, но може би именно затова ги изпращам да повървят заедно. Думите ми могат да научат много от неговите снимки. Могат да помъдреят и със сигурност там никога няма да им липсва светлина.

Всеки от текстовете в изложбата е писан с намерението да бъде прочетен от един човек само. Някои от тях са още по-еднолични. Текстовете в „Дневници на безкрая” са наистина извадени от лични дневници и писма и не съм предполагала, че някога ще излязат от там. Ако кажа, че лесно ще ги извадя, ще излъжа. Но ето че след три дена те ще имат вече свой живот и ще пътуват до фотографиите, които на 13 ноември ме пуснаха в нов свят. Фотографиите, за които пожелах на Краси да обикалят света и след като нас вече ни няма. Дали нашите текстове и фотографии ще срещнат своя безкрай, не зная. Няма да бъда в края на безкрая. Но се надявам да бъда в началото му. 

И ще ми простите клишето, но безкраят не се случва без хора. Нашите хора го пишат и рисуват заедно с нас и ако пропусна да благодаря на някого от тях, ще е неволно. На първо място благодаря на Краси, че намира място за моите думи в рамките на своите картини. На Люба благодаря, че ги събра под покрива на SOHO. На Христина, че се вълнува за нашия безкрай като за свой. На Капка Кънева, че постави първата красива рамка на дневниците и създаде за нас постерите и картичките. На колегите ми от „Всичко за жената” и на фотографите от „Красиво за жената”, че през последните дни хвърчат из София с тези постери и картички и правят пътя на безкрая толкова дълъг и шарен. На Боги за подаръка-изненада и за вдъхновението й всеки ден! На момчетата от Brazz ViliDJ, които ще подарят на дневниците своята музика, както и на едни други момчета, които ще разлеят вино върху вълнението ми на откриването. Благодаря на майка ми, която е винаги до мен, но незабележима – най-добрата учителка по любов! Благодаря на вас, най-честите обитатели на моята „Солунска 16"! Без вас тук ще е празно. Благодаря на моето търпеливо, умно и прегръщащо дете, което почти всяка вечер е само, защото мама пише, все пише. И въпреки това всяка нощ, преди да заспи, а аз му казвам „Обичам те”, то отговаря „Аз те обичам повече!” 
Благодаря и на една специална жена, без която нищо от това нямаше да се случи – съпругата на Краси. Маргарита, благодаря ти!


"Животът"
фотограф Красимир Андонов
Част от изложбата "Дневници на безкрая"



Коментари

  1. а има още толкова страници да безкрая. И толкова стъпки по Солунска.
    Синьо да ни е само!
    Благодаря - за смелостта на споделянето!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. :) Аз благодаря! Синьо-зелено дори предпочитам :)

      Изтриване
  2. Прекрасни сте и двамата! До понеделник и успех на изложбата.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. И две слънца там светеха на столчетата - Йоленце и нейното красиво момче! Нали помниш какво ти написах - първа теб поканих лично. Светлина си, топлина и любов. Благодаря, че бяхте с нас!

      Изтриване
  3. Подценяваш се, ти си невероятен творец. Всеки път се просълзявам, когато те чета. Стискам палци, ще имаш страхотен успех, сигурна съм.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря, прекрасна Нина! За мен успехът е в думите ти. Бъди усмихната и да има топлина навсякъде!

      Изтриване
  4. Еха! Успех и на двама ви, макар да няма нужда, защото усещането за вас е предостатъчно!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Дори нямаш представа какъв подарък ми правиш с този коментар!
      Благодаря! От името на двама ни :)

      Изтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации