Красимир Андонов - благият титан, който рисува със светлина


Интервюто с Краси Андонов беше най-продължителното, което някога съм взимала. А сега седя пред белия лист от монитора и се чудя какво да напиша. Тричасовият запис на диктофона едва ли ще ми послужи, за да разкажа Краси. А и той не обича да говори за себе си. След като се разделихме и продължих да гледам неговите фотографии, си дадох сметка, че не е било никак тактично от моя страна да го карам да разказва за себе си изобщо. Той е казал толкова много с онова, което е заснел. Толкова значими неща за него и за света му са запечатани и на разположение на онези, които могат да видят през картините. Съзнавам какво клише изрекох току-що, но пък който наистина има очи за човешката душа, може никога да не срещне Краси Андонов, а да го познава достатъчно. Но така или иначе подходих по класическия журналистически начин и задавах въпроси три часа, сякаш не виждам отговорите в снимките.

Краси свежда поглед при всеки въпрос за себе си. Успявам да събера няколко биографични факта, но не от него, а от интернет. Завършил е ВИТИЗ, като той споменава единствено, че се е колебаел дали да не запише нещо с история. От 1990 до 1995 г. учи операторско майсторство в класа на проф. Георги Карайорданов, а в периода 1993-1997 -  художествена фотография при проф. Румен Георгиев. Снимал е документални филми, тв сериала „Тя и той”, купища реклами за най-големите брандове, корици и фотосесии за списания, а откакто се зазорява на игралния кинонебосклон, Краси започва да трупа и такъв опит. Убедена съм, че тепърва ще гледаме филмите на Красимир Андонов. През 2011 г. той снима дебюта на Константин Буров „Отрова за мишки”, а последният му игрален филм е „Съдилището” на Стефан Командарев. Ако помните „мъжкия” ни брой и интервюто с Блатечки, тогава още се изкуших да напиша две думи за Краси, който засне Асен за нашата корица на площадката на „Съдилището”.

Светлина и култ. И много мистика

Заговаряме за един от големите му проекти, който е и поводът миналата година да открие изложба, наречена "Светлина и култ. Скално-изсечени паметници от източните Родопи". Краси е планинар. Пътува много и някъде при кръстосването на планините се натъква на поредица от местности в Родопите, в чиито скали преди незнайно колко години хората са изсичали различни форми, светилища, олтари. Краси е пленен от формите и загадките, свързани с тях, и започва да ги снима. Тръгва по дирите на всички места, на които има нещо подобно. Част от формите са кръгове, за които той впоследствие открива, че вероятно имат общо с фазите на Луната. Другите са трапецовидни ниши, изсечени на такива места в скалите, където е невъзможно или изключително трудно да стъпи човешки крак. Каква е тяхната символика, до ден днешен Краси не е открил. С течение на времето въвлича в своя историко-фотографски поход и други приятели, главно колеги. Тук-там разпитват местните, но засега никой не е бил категоричен за произхода и значението на трапецовидните ниши. Според официалната археология са дълбани още преди траките от младите момци в знак на това, че вече са мъже. Друга теория, на която е попадал, гласи, че тези трапецовидни ниши повтарят формата на саркофаг. Има куп въпросителни около тях, а една от първите снимки (снимката долу) той прави в компанията на други фотографи. „Всички фотоапарати обаче отказаха. Само моят и още един работеха и от онзи път имаме съвсем малко кадри. Освен това на тях се виждат едни отблясъци, които са необясними - разказва Краси. - Не съм такъв мистик”, усмихва се, но така или иначе мистичната следа, на която е попаднал, го вълнува. 
 
Трапецовидни скално-изсечени ниши, светилище Орлови скали 

За мен най-вълнуващата част от разказа му е свързана с това, че някои от образуванията са невидими на дневна светлина. Той ги открива по залез, когато слънчевите лъчи падат ниско и косо, и осъзнава, че светлината може да бъде археологически инструмент. Показва ми снимки на едно и също място, правени през деня и през нощта (снимките долу). През деня кръговете не се забелязват, докато нощем светят магично, уловени от камера с много по-висока светлочувствителност от тази на човешкото око. 

В ритуалния скален ансамбъл при село Татул има изсечен соларен кръг, 
който трудно се вижда при дневна светлина (долу вдясно)

За да прави тези нощни снимки, Краси използва различни осветителни източници, но нито една от снимките не е компютърно манипулирана. Краси буквално рисува със светлината. Тази техника открива сам и едва по-късно научава, че тя от години се изучава и се практикува. Представете си места, които от векове кротко пазят красотата си, скрита за обикновеното око. Места, които изглеждат най-обикновени, докато не се намери кой да освети тяхната уникалност. Аз също не съм мистик, но в това, че тези места са се срещнали с камерата на Краси Андонов, откривам символика, с която не мога да се разделя току-така.

Свето-чувствителност!

В живота му не липсват и други магични случки. Миналия декември успява да заснеме в Ивайловград, където работи върху „Съдилището”, впечатляващ атмосферен феномен: огромен правилен клъг около Луната, който седи като ореол. „През живота си съм наблюдавал няколко пъти ореол (или т.нар. от народа харман) около Луната, но това, което видях в небето над Ивайловрад, нямаше нищо общо с преди видяното - пише Краси в блога си. - До вчера (събота, 27 януари 2013-а) – продължава разказа си той, - мислех, че подобен феномен се вижда веднъж в живота, но явно не е било така... В съботния ден тръгнах към Витоша и колкото по-високо се качвах, толкова повече се убеждавах в правилността на решението да поема към планината. Във въздуха над Платото се носеха милиарди микроскопични ледени частици, които блещукаха на светлината на Слънцето. След като излязох на равното, вниманието ми бе привлечено почти едновременно в две посоки. На небето, вляво от мен, се виждаше дъга, което си обясних с пречупването на светлината в облаците - миниатюрни снежни частици. В посока Черни връх обаче имаше нещо, което спираше дъха. Една огромна арка от светлина се издигаше от земята към небето и изглеждаше като Портал към митичната Шамбала.” Той започва да снима, приближавайки се до Портала. В един миг се обръща назад и вижда нещо изумително: „Слънцето бе заобиколено от два огромни светлинни кръга. Единият бе вертикален (като ореол), а другият хоризонтален (трябваше човек да легне на снега, за да може да го възпреме изцяло.) Двата кръга се допираха един друг и местата на допир светеха по-ярко и с цветовете на дъгата. Вертикалният кръг с разположеното по средата му Слънце,изглеждаше като огромно око. На всичкото отгоре Окото си имаше и “клепач”. На фона на всичко това едва ли ще впечатля някого, като кажа, че встрани от Окото имаше и две дъги...”


Гледам Окото Слънце и си мисля, че колкото и да напредва цивилизацията в своето знание, винаги ще има по някой и друг 25-и кадър необяснимо. И този кадър винаги ще избира своите специални хора, в чиито обективи да попада. Хора със СВЕТОчувствителност, по-висока от тази на другите.

Лекотата на перфектния кадър

Днес Краси Андонов е и преподавател в НАТФИЗ. Учи студентите на класическа черно-бяла фотография. Първите две години се преподава и снимане на лента, което за студентите е чисто ново изживяване. За Краси обаче снимането на лента е безценно. Обяснява ми, че когато снима дигитално, му е много по-трудно, защото щрака много и между десетките кадри изпада най-важното. При снимането на лента има приятна неизвестност, обяснява той. Освен това се развива едно особено чувство – когато направиш добрия кадър, усещаш, че това е той. „Иначе в многото пропускаш най-важното” – хващам се за тези му думи, за да го попитам кое е най-важното, на което иска да научи студентите. Всеки друг на негово място би си придал важност, дори несъзнателно, и би дал преподавателската си рецепта с кокетен размах. С типичния си тих изказ и сякаш казва нещо, което е маловажно и няма проблем да не бъде чуто, Краси отговаря: „Ами да бъдат уникални.”

Продължаваме разговора за младите. „Хората се промениха много – казва ми. – Фотографията също се промени. Светът е настръхнал, фотографията е агресивна. Но в света все още има и добри, и лоши неща. Аз гледам да снимам само добрите. Питаш ме дали бих снимал война. Не, не бих. Да снимаш война е вид агресия.”

Най-важният фотоалбум 

Благ титан. Мисля, че така бих нарекла Краси Андонов, ако му е нужно наричане. И за да е още по-благ кадърът на този титан, до него се усмихват три хубави жени – съпругата му Маргарита и двете им дъщери. С Марги, която е актриса, се срещат през студентските години. В този настръхнал наш свят, в който семейства се разпадат по-сръчно от правителства, тяхното изглежда като непокътнато от кусурите на времето. Явно когато е избирал своята половинка, Краси пак е снимал на лента и пак не е изпуснал важния кадър. Радвам им се искрено. Те са онази грудка пролетна надежда, за която писах, че ми липсва. След срещите ми с всевъзможни прочути хора с гръмки постижения в тази среща открих и своя сполучлив кадър. И смятам, като ви го покажа, да си го сложа в рамка.




 Скална глава, светилище при село Долно Дряново, Западни Родопи

Скалната глава от светилището Белинташ гледа към изгрева на зимното слънцестоене



Из поредицата „Животни”

 

 Из поредицата „Всекидневие”


Из поредицата „Китай”

Сайтът на Красимир Андонов: www.krasimirandonov.com

Официална страница на Красимир Андонов във Facebook

Текстът е публикуван в бр. 311 на сп. "Всичко за жената" 


Коментари

  1. Когато видя нещо толкова хубаво имам желание да споделя радостта си! Поздрави на Краси, преди много време още забелязах неговата чувствителност и отдаденост на това, което прави. Радвам се, че е следвал пътя си въпреки трудностите.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации