Десет минути раздяла



"Ето ви един съвсем прост тест, за да разберете дали сте влюбен: ако след четири-пет часа, прекарани без вашата любовница, тя започне да ви липсва, това означава, че не сте влюбен - ако бяхте, десет минути раздяла биха били достатъчни, за да направят живота ви непоносим." Думите са на Фредерик Бегбеде, който (не) твърди, че „Любовта трае три години“.


Напоследък препрочитам Бегбеде и преоткривам колко ми е близък. Има откъси, които сякаш е откъснал от моята ненаписана книга. Като този за влюбения, животът на когото става непоносим далеч от човека му. Сигурна съм, че много хора го четат и го намират за красива литературна измислица. Симпатична фантазьорска хипербола. А може би дори им се струва лъжовно, превзето, натруфено с повече страст от възможната. Но не е.

Преди време приятелка ми хвалеше съпруга си и изтъкна като едно от неговите достойнства това, че не влиза в личното й пространство. Така и не успях да оценя „достойнството“. Звучи ми студено и далечно, единично някак си. Не търсим ли цял живот половината от себе си, за да се споделим? Кое е това „лично пространство“, което не можем да разделим с най-близкия си? Какви са онези 10 квадратни сантиметра, които са ни толкова свидни, че да имаме нужда да ги обитаваме сами? Познавам чудесно смисъла на клишетата, че всеки има нужда от време за себе си, от свое кътче и от свой простор, но когато обичам, едно-единствено клише живее с мен: всичко е любов.

Онзи ден друга приятелка ми каза как в училището на дъщеря й подменили всички чинове с единични. Съобщили на децата, че така ще имат повече „лично пространство“. Явно терминът придобива все по-голяма популярност. С приятелката ми си спомнихме колко хубаво беше да седиш до другарчето си, да четете от един учебник, да си драскате бележки по тетрадките, да си подсказвате на контролните, да се хихикате на момчето от последния чин. Днес поставят децата в положението на единаци, за да усилват конкуренцията и, простете, за да убиват приятелствата. Добре, нека отгледаме конкурентноспособни, борбени егоисти, които утре ще се справят по-добре от нас. Нека! Но защо да убиваме и нежността на душите им, способността да изпитат любовта, за която пише Бегбеде? „Да влезеш в нечие лично пространство“ - от кога и от кого осиновихме този купешки израз?! Толкова е материалистичен! Като да влезеш на някого в частната собственост. Чувала съм как се възхищават на американците, че застрелват човешки същества, без да им трепне окото, ако някой прекрачи частния им имот. Дали някой ден няма да приемат и закон срещу влизането в „лично пространство“. Натам вървят нещата.

Харесвам Айн Ранд, ценя дълбоко нейната рационална философия, но в същото време рационалният егоизъм, който тя проповядва, в личен план ми изглежда кощунствен. Един от нейните сборници се казва „Добродетелта на егоизма“ и съм сигурна, и без да съм го чела, че в него всяка дума е логически брилянтно защитена. Да критикуваме алтруизма в бизнеса обаче е едно, но да го отхвърляме от любовта е нещо съвсем различно. Не е ли най-чистата форма на любов онази, която те кара да бъдеш щастлив давайки, жертвайки, обричайки се на някого? За какво ми е да съм свободна в някакво лично пространство, когато най-красивата свобода съм изживявала в споделено пространство? Когато най-лазурната волност е била да давам на някого от любов. Да му се дам с всичкото си – и с времето, и с пространството, и с всяко нещо, белязано някога за мое. Защото няма по-голяма свобода от любовта. А любовта няма нужда от граници помежду ни. Така поне мисля аз.

В „Отклонение“ великата Блага Димитрова пише: „Да освободим свободата на света – любовта!“ Да сме свободни от гордост, егоизъм и „лични пространства“, да сме свободни да обичаме! Сигурно и това е крайно. Да, любовта е крайна. Или е абсолютна, раздаваща, сливаща и безкористна, или е нещо, различно от любов. Много пъти съм писала, че в любовта не търся надмощия, победи, конкуренция. Напротив – влюбена съм в по-силен и по-можещ от мен мъж и всеки ден полагам усилия да го заслужа. Никога не съм търсила да купувам някого с любов, нито съм предлагала себе си за продажба. Търся безвъзмездно усещане за принадлежание. Аз съм твоя, дори да не можеш да ми дадеш същото! Моите приятели са твои приятели, и нека твоите приятели бъдат мои. Аз ще се постарая да заслужа и тях. Нямам тайни, можеш да ровиш до дъното, всичко е твое. Не крия от теб нито съдържанието на чекмеджето си, нито съобщенията в телефона си, нито раните и надеждите под хастара на сърцето си. Нямам скрити желания. Напротив, знаеш ги – искам теб. Нямам нужда от време за себе си, защото ти си част от мен и когато съм с теб, аз съм с цялото себе си. Нямам нужда от половината легло, за да спя спокойно, имам нужда от тялото ти, слято с моето, за да будуваме щастливо. Нямам нужда от половината гардероб, напротив – бих прегърнала всичките си рокли с ризите ти, бих подредила блузите си под твоите, за да познаят и те как можеш да пазиш. Нямам нужда от това да притежавам време за самотата си, щом и без това времето ни заедно е толкова нечестно кратко! И без да го е написал някъде, знам, че Бегбеде би ме подкрепил.

Виждали ли сте куче, което обича от все сърце стопанина си? А виждали ли сте това куче, когато стопанинът го няма? Опашката му се влачи в калта, носът му изстива и опитите на други хора да му подхвърлят залци протичат с ненужна храна по земята. Ако обичаш, обичай така, както куче обича господаря си. Ако имаш късмет, твоят господар ще те пази, уважава и трепери за теб така, сякаш ти също имаш властта над сърцето му. Няма място за гордост в любовта, съжалявам! Ако това ви се струва прекалено, може би Бегбеде не е сред авторите на вашата книга. Айн Ранд – също, защото въпреки своя култ към „добродетелния егоизъм“ тя пише за любов, до която модерното „лично пространство“ седи като клетка за птици с ранени криле.


Послеслов

„... десет минути раздяла биха били достатъчни, за да направят живота ви непоносим.“ Познавате ли това чувство? Тази дупка във времето и пространството, която се отваря, когато вратата хлопне зад него. Всеки път, без нито едно изключение, на тръгване той се разминава с усещанията за задух и тягост, които се връщат за мен. Той си тръгва, за да настъпи принудителната ми „свобода“, облечена в тежките дрипи на самотата. Той си тръгва и с всеки сантиметър, с който тялото му се отдалечава от моето, в мен набъбва паниката. Ужасът, че изтръгват половината от съществото ми. Разкъсват света ми. Опожаряват целостта ми. И остава само едно гигантско, студено, враждебно, раняващо любовта ми лично пространство.
Когато идваше, външната врата на апартамента ми приличаше на божествени двери, по-магични от слънчево хало, където аз го чаках притихнала, малка и бяла. Когато си тръгваше, същата врата беше вече гилотина, зандан за душата ми, начало на нищото.

Десет минути само. И нито една дума не е литературна измислица.


photo@heather


Времето ми нарисува огледало


Невидим спътник е времето. И най-мъдрият живописец. Докато крачим все напред с чувството, че го оставяме да се разпилява изпод стъпките ни, то всъщност рисува картината на живота ни. Полазва те особено чувство, когато имаш възможност да поспреш и да се обърнеш с поглед далече назад. Ей така, да видиш какво е нарисувало за теб времето, докато ти си вървял по ръба му...

Наскоро ми се случи тази разходка в годините. След завършване на гимназията живях известно време във Виена. Кратко, но наситено време. Когато току-що си завършил училище, имаш чувството, че си покорил един от високите върхове на планината. 20 години по-късно съзнавам , че всъщност тогава за първи път съм прекрачвала прага на пашкула си, а планината едва се е подавала отпред. До този момент бях живяла в топлото вкъщи, на равно и сигурно, упоена от родителска грижа. Целият ми свят беше устойчив и някак лесен за катерене поради липсата на сериозен товар. За мен и приятелите ми да напуснем България и да подхванем живот от нулата в друга страна изглеждаше лесно като игра. Като час по история. Ако си си научил урока, а щом си завършил училище, си мислиш, че си взел всички важни уроци, нямаш никакви страхове да бъдеш изпитан. Не се страхуваш, понеже още не знаеш, че няма да те изпитват върху материала от учебника, а ще те накарат сам да напишеш историята си. Започвайки, ако не от нула, то поне от А и Б. Малко деца съзнават, че е по-лесно да учиш от написан учебник, отколкото да напишеш учебника сам. И ние, понеже на 19 бяхме още деца, си мислехме, че само ще напишем нещата, за които мечтаем, а те ще ни бъдат сервирани като домашно сладко от бели череши. Като виенски шницел с пържени картофки. Вярвахме, че единствената спънка към безметежното ни съществуване е страната, в която сме родени, която по онова време се тресеше в най-тежката си икономическа и морална криза, в най-лепкавата си несигурност. Вярвахме, че веднъж получим ли визи в паспортите си, ще можем да прекосим всяка порта, която е била затворена за нас до този момент. Разбира се, не се оказа така. Нито животът в чуждата страна беше лекокрила история за написване, нито България беше единственото препятствие към сбъдването на мечтите ни. Борихме се с какво ли не – с езиковата бариера, с пренебрежението към емигрантите, с озлоблението от българите към българи, с неочакваната носталгия. Имаше горчиви битки, но имаше и сладки победи. Създадохме приятелства. Подредихме първите си самостоятелни домове. Търсихме първите си работи, а после се борихме да ги задържим. Оправяхме се с първите си сметки, с първите проблеми с институции, с първите препятствия за възрастни. Беше една година, но толкова наситена, че ни накара да пораснем неотложно бързо.

След тази година с момчетата, с които скочих в авантюрата, взехме решение да се върнем. Защо и как няма значение. Избрахме не по-лесното, а онова, в което имаше повече перспективи. Днес най-вярно мога да оценя този избор и съм благодарна, че продължихме да пишем историите си у дома, в България. Разбира се, веднага позагубихме виенските приятелства (още интернет не стигаше до всички ни), останаха бавно избледняващи спомени. Това беше преди 17 години.

Миналата седмица животът ме върна във Виена отново. Застанала на моста, който времето разгъна между онази и тази моя Виена, се опитах да оценя колко се е променило всичко.

17 години по-късно. Един и същ град – колкото познат, толкова и чужд. И същите приятели. Ама никак не сме се променили... Да бе. Всички сме се променили и всичко се е променило. Последния път, когато се видяхме, само ние с Г. имахме кола. Днес всеки дойде със законната си половинка и детето си, с комбито, с кредитната си карта и със семейната си поне 10-годишна история. В един миг ми се прииска да ги спра да разказват и да се преструват на възрастни. Можеше да зарежем цялата тази възрастност и да хукнем нанякъде с китарите, да извършим геройска студентска беля, да се смеем като подивели, да си купим евтино вино и да го изпием в парка на Schönbrunn. Как ми се щеше да прескочим куртоазията, да бием шута на суетите и да си разкажем какво наистина е боляло през тези години. Какво наистина е имало значение. А после да бъдем отново деца и да си купим продукти за бургери, които да намажем с майонеза и да напълним с консерванти. Но вместо това ние паркирахме колите си пред елегантен ресторант и зорко се заровихме в менюто му за нещо без консерванти и без щуротии. И няколко пъти си казахме: „Ама никак не сме се променили... Нали?“

Променили сме се и така е добре. Вече имаме семейства, професии, посока. И не ми липсват бургерите, нито безумията ни. Не ми липсва евтиното вино и младостта дори. Липсва ми само лекотата. Лекотата, която преди 17 години ме прекара през всичко. Тогава крачех из съвършените улици на моята Виена с пет шилинга в джоба, но изпитвах лекота, която не може да се купи с цяло състояние. Често нямахме работа, липсваше яснота какво ще се случи с университета, дали изобщо ще завършим някога, след като се налага да мислим преди всичко за прехраната си, липсваха ми много неща от дома, от детството, но никога не ми липсваше лекота. Сега имам много, но ми липсва лекота. Липсва ми усещането за устойчивост. Променила съм се в плен на знанието колко лесно се губи всяко нещо, което имаш – и мечта, и сърце, и любов. Преди лекотата беше естествено състояние, част от мен, сякаш черта на характера. А всъщност е била черта на младостта. Преди 17 години лекотата идваше естествено от съзнанието, че животът предстои и че имаш време да поправиш това, което ще сбъркаш днес. Когато сърцето е ранено на 20, то кърви, докато не заздравее. Когато сърцето е ранено на 40, по него има толкова рани, че все някоя наболява. А ние, вместо да ги чакаме да заздравеят, сме в очакване на следващата рана. А това е обратното на лекота.

Но в онази вечер, когато вечерях върху 17-годишния ми виенски мост, открих и нещо хубаво. Открих, че човекът до мен е огледало на много от промените ми. Той е резултат от способността ми да се уча и да се адаптирам в бурите. Днес той е напълно различен от човека, когото обичах преди 17 години, точно както съм аз. Аз обичам това, което бях тогава – непокорна, волна, търсеща себе си, неуверена, прикриваща го в хлапашката си дързост. Но повече харесвам това, което съм днес – търпелива, принадлежаща, устремена към най-добрия човек на света, открита в него, влюбена във всеки малък миг лекота, неприкриваща нищо. Трябваше да отида с него във Виена, трябваше да се върна с него 17 години назад, за да се срещна с новото себе си. За да се сдобря с промените.

Невидим спътник е времето. Търся се в него, а то праща погледа ми към теб. Защото и времето знае, че всеки щрих по неговата картина за мен е водел до образа, който виждам до себе си днес. И аз ще го пазя, защото съм го събирала от най-ценните си парченца време. Може би няма да му дам от младежката си лекота, но пък имам волята да му посветя огромното значение на всяко следващо утре.

Имам чисто огледало. Времето ми го нарисува.





М.И.




Дневниците във Виена

Случи се, а кой би го помечтал дори? Нашите с Краси "Дневници на безкрая" стъпиха във Виена и се покатериха по стените на българския културен институт "Дом Витгенщайн" за едномесечна изложба. А тази публикация е благодарност към хората, които написаха виенската ни приказка.

Галина Бонева, когато преди една година ме попита дали искаме да направим изложбата във Виена, ти отговорих, че си безкрайно мила, но дори не си позволих да мечтая за това. Ти и твоят прекрасен съпруг сътворихте и мечтата, и сбъдването. Благодарим ви!
Благодарим на екипа на "Дом Витгенщайн" - на директора проф. Румяна Конева, на Борислава Щерева и на Иван Заяков, които не само повярваха в безкрая ни, но ни помогнаха да го превърнем в елегантна изложба в дома им! Благодарим на двете момичета, които се вдъхновиха от нашите текстове и показаха, че приятелите не са това, което са, защото са неочаквано по-добри, и това са момичетата, които преведоха на немски думичките ни. Олга Радулова и Надя Григорова, прегръщаме ви! Самите ви преводи са вдъхновение!
Благодарим на Лора Гоцев, която с магическите си ръце извая сладкишите за изложбата и направи вечерта още по-сладка! Благодарим на Боряна Костова за тръпчивия вкус на виното и за приятелството, незагаснало и след 17 години раздяла...
Благодарим на всички светли хора, които бяха част от откриването! И най-специално на нашите приятели Росен, Петьо, Гери, Мария, Стела, които ни стоплиха и с думите си, и със способността си да видят заедно с нас безкрая...

До следващата среща, Виена! 

P.S. Ако не ви е нужно да четете немските преводи, отидете  все пак в края на публикацията :)












Liebe, ich schreibe Dir ...

(Любов, пиша ти)

Превод: Олга Радулова


Ich schreibe Dir, und so hast du mich auch auf Papier. Wenn Du möchtest kannst Du mich zu einem Flugzeug falten und mich auf einen langen Flug weit weg schicken. Du kannst aber auch zu mir ins Flugzeug steigen, damit wir gemeinsam weiter fliegen. Wir werden natürlich weit weg fliegen. Die Nähe ist nur für die Körper bestimmt.

Du kannst mich falten und mich in ein dickes Buch hineinlegen und wissen, dass ich für immer dort auf Dich warten werde. Auf das Licht, Dich, und die nächste Seite.

Du kannst auf mir auch schreiben. „Du sollst Dich lieben“- hast du mir neulich geschrieben. „Ich liebe Dich“-hast Du mir auf der Straße gemalt... Ich schreibe Dir um zu glauben, dass uns diese Liebe wirklich passiert.

Ich schreibe Dir jeden Tag, und das ist selten. Ich denke an Dich jede Sekunde, auch wenn ich etwas anderes denke oder tue. Ich schreibe Dir nicht mit meinem Herzen. Ich schreibe Dir mein Herz und schicke es zu Dir jeden Tag Stück für Stück. Tag für Tag fließt das Herz in die Worte hinein und sucht seinen Platz. Nicht genau bei Dir ... Das Herz glaubt nicht, dass bei Dir genug Platz ist. Es reist zu Dir, es sucht Dich, nur Dich, wo auch immer Du sein magst, es rennt auf dem unendlich langen Weg meiner Liebe. Wenn es in Deiner Nähe ist, verfehle es nicht. Halt es fest, wenn Du kannst. Es besteht nur aus Liebe, wird Dich nicht verletzen.

Ich schreibe Dir um es zu schützen. Ich falte es in die Seiten, um es vor gewöhnlichen, regelmäßigen und leeren Schlägen zu schützen. Ich schreibe Dir um die Ewigkeit zu bewahren. Um der Unendlichkeit mehr Zeit zu geben. Ich schreibe Dir, weil es uns eines Tages nicht mehr geben wird, diese Liebe wird jedoch in dem Geschriebenen bleiben. Jemand anders wird sie wie seine eigene erleben und weitertragen. Irgendwo, wo es unsere Welt nicht gibt, wird sie ein neues Herz finden. Und eines Tages, wenn alles ganz ruhig und klar ist, kann ihr Herz eine Erinnerung an uns finden. Eine Erinnerung daran, wie Du mit dem Licht malst und ich Dir mit meinem Herzen schreibe.

Und Du, kannst Du mir das Leben malen? Pack es, solange es noch ganz Liebe ist. Solange mein Herz jeden Tag zu Dir reist. Solange die Schatten schön sind und die Sonnen - viel mehr als eine. Mal mir den Weg auf dem wir diese Höhe erreicht haben. So weit oben, dass wir von viel mehr Feen, Engeln und Geistern umgeben sind, als wir sehen können. Mal mir das Leben, solange ich Dir jeden Tag die Unendlichkeit schreibe.

Mal mir ein Tagebuch der Unendlichkeit. Mal uns, wenn Du kannst.


-оо-


Написвам те

От сутрин те пиша и на лист, и на ум

преписвам себе си по теб.

Изпивам те

виното си

смелост от виното

непосилната му лекота.


После те сънувам

но рядко

и тежко

безплътно.


Измислям те

говорим в колата

оправяме леглото

завиваш ме.


Подреждам те

по рафтове

ъгли

небета

в диска с песни да из път.

Будувам те

това обичам да те правя


Мълча те

Когато мога да говоря

само за теб.


Вярвам те.

Наистина ли?


Слагам те

като балсам на тялото

като бахар на телешкото

като червило на устните


Губя те

което е лесно

защото те нямам.


Създавам те.

Какво ли мисли Господ за това?



Превод: Надя Григорова

Ich schreibe dich

Von früh an, auf einem Blatt Papier, im Kopf

Ich schreibe mich neu auf dich

Trinke dich

Mein Wein

Die Tapferkeit aus dem Wein

Seine unerträgliche Leichtigkeit.


Dann träume ich dich

Aber selten

und schwer

geisterfüllt.

Ich denke dich aus

wir sprechen im Auto

wir machen das Bett

du deckst mich mit der Decke zu.


Ich lege dich

ins Regale

Ecken

Himmeln

in den CD mit Musik für die Fahrt

Ich wache dich

das mag ich dich gerne machen.


Ich schweige dich

indem ich nur über dich sprechen kann.


Ich glaube dich.

Wirklich?


Ich trage dich

wie ein Balsam auf dem Körper

wie ein Piment in dem Kalbfleisch

wie ein Lipstick auf den Lippen


Ich verliere dich

was einfach ist

weil du gehörst mir nicht.


Ich erschaffe dich.

Was denkt der Gott daran?

И още няколко снимки от един приятел, който е крайно време да покани на изложба също. Росен Стоименов, снимаш със сърце, благодарим ти!















Тихо


 
понеже спиш
и уморен си,
ти пиша тук,
не искам да те будя...

знаеш ли,
на път за работа
се заслушах във света
дали е шумен
как звучи
и нямо го помолих
да скрие всички звуци

снегът да се топи
безмълвно
капките да се превръщат
в лед
да не падат
по земята
да не тропат по перваза

а сърцето си
помолих го
да шета тихо по света
да моли тихо тишината
да пази те в съня
помолих го
да спре кипежа
трепета
възбудата
и свойто безпокойство

за да утихне
за да поспиш
умората да падне

ще спра и пръстите
от писане
нека ти е тихо
там,
където и да си.

завивам те
със мисъл.



Бабо, нали няма нищо страшно?

Когато написах, че всички сме като малки хартиени лодки в открито море, не подозирах, че само няколко месеца по-късно бурята ще е толкова...