Невидим спътник е времето. И най-мъдрият живописец. Докато крачим все напред с чувството, че го оставяме да се разпилява изпод стъпките ни, то всъщност рисува картината на живота ни. Полазва те особено чувство, когато имаш възможност да поспреш и да се обърнеш с поглед далече назад. Ей така, да видиш какво е нарисувало за теб времето, докато ти си вървял по ръба му...
Наскоро ми се случи тази разходка в годините. След завършване на гимназията живях известно време във Виена. Кратко, но наситено време. Когато току-що си завършил училище, имаш чувството, че си покорил един от високите върхове на планината. 20 години по-късно съзнавам , че всъщност тогава за първи път съм прекрачвала прага на пашкула си, а планината едва се е подавала отпред. До този момент бях живяла в топлото вкъщи, на равно и сигурно, упоена от родителска грижа. Целият ми свят беше устойчив и някак лесен за катерене поради липсата на сериозен товар. За мен и приятелите ми да напуснем България и да подхванем живот от нулата в друга страна изглеждаше лесно като игра. Като час по история. Ако си си научил урока, а щом си завършил училище, си мислиш, че си взел всички важни уроци, нямаш никакви страхове да бъдеш изпитан. Не се страхуваш, понеже още не знаеш, че няма да те изпитват върху материала от учебника, а ще те накарат сам да напишеш историята си. Започвайки, ако не от нула, то поне от А и Б. Малко деца съзнават, че е по-лесно да учиш от написан учебник, отколкото да напишеш учебника сам. И ние, понеже на 19 бяхме още деца, си мислехме, че само ще напишем нещата, за които мечтаем, а те ще ни бъдат сервирани като домашно сладко от бели череши. Като виенски шницел с пържени картофки. Вярвахме, че единствената спънка към безметежното ни съществуване е страната, в която сме родени, която по онова време се тресеше в най-тежката си икономическа и морална криза, в най-лепкавата си несигурност. Вярвахме, че веднъж получим ли визи в паспортите си, ще можем да прекосим всяка порта, която е била затворена за нас до този момент. Разбира се, не се оказа така. Нито животът в чуждата страна беше лекокрила история за написване, нито България беше единственото препятствие към сбъдването на мечтите ни. Борихме се с какво ли не – с езиковата бариера, с пренебрежението към емигрантите, с озлоблението от българите към българи, с неочакваната носталгия. Имаше горчиви битки, но имаше и сладки победи. Създадохме приятелства. Подредихме първите си самостоятелни домове. Търсихме първите си работи, а после се борихме да ги задържим. Оправяхме се с първите си сметки, с първите проблеми с институции, с първите препятствия за възрастни. Беше една година, но толкова наситена, че ни накара да пораснем неотложно бързо.
След тази година с момчетата, с които скочих в авантюрата, взехме решение да се върнем. Защо и как няма значение. Избрахме не по-лесното, а онова, в което имаше повече перспективи. Днес най-вярно мога да оценя този избор и съм благодарна, че продължихме да пишем историите си у дома, в България. Разбира се, веднага позагубихме виенските приятелства (още интернет не стигаше до всички ни), останаха бавно избледняващи спомени. Това беше преди 17 години.
Миналата седмица животът ме върна във Виена отново. Застанала на моста, който времето разгъна между онази и тази моя Виена, се опитах да оценя колко се е променило всичко.
17 години по-късно. Един и същ град – колкото познат, толкова и чужд. И същите приятели. Ама никак не сме се променили... Да бе. Всички сме се променили и всичко се е променило. Последния път, когато се видяхме, само ние с Г. имахме кола. Днес всеки дойде със законната си половинка и детето си, с комбито, с кредитната си карта и със семейната си поне 10-годишна история. В един миг ми се прииска да ги спра да разказват и да се преструват на възрастни. Можеше да зарежем цялата тази възрастност и да хукнем нанякъде с китарите, да извършим геройска студентска беля, да се смеем като подивели, да си купим евтино вино и да го изпием в парка на Schönbrunn. Как ми се щеше да прескочим куртоазията, да бием шута на суетите и да си разкажем какво наистина е боляло през тези години. Какво наистина е имало значение. А после да бъдем отново деца и да си купим продукти за бургери, които да намажем с майонеза и да напълним с консерванти. Но вместо това ние паркирахме колите си пред елегантен ресторант и зорко се заровихме в менюто му за нещо без консерванти и без щуротии. И няколко пъти си казахме: „Ама никак не сме се променили... Нали?“
Променили сме се и така е добре. Вече имаме семейства, професии, посока. И не ми липсват бургерите, нито безумията ни. Не ми липсва евтиното вино и младостта дори. Липсва ми само лекотата. Лекотата, която преди 17 години ме прекара през всичко. Тогава крачех из съвършените улици на моята Виена с пет шилинга в джоба, но изпитвах лекота, която не може да се купи с цяло състояние. Често нямахме работа, липсваше яснота какво ще се случи с университета, дали изобщо ще завършим някога, след като се налага да мислим преди всичко за прехраната си, липсваха ми много неща от дома, от детството, но никога не ми липсваше лекота. Сега имам много, но ми липсва лекота. Липсва ми усещането за устойчивост. Променила съм се в плен на знанието колко лесно се губи всяко нещо, което имаш – и мечта, и сърце, и любов. Преди лекотата беше естествено състояние, част от мен, сякаш черта на характера. А всъщност е била черта на младостта. Преди 17 години лекотата идваше естествено от съзнанието, че животът предстои и че имаш време да поправиш това, което ще сбъркаш днес. Когато сърцето е ранено на 20, то кърви, докато не заздравее. Когато сърцето е ранено на 40, по него има толкова рани, че все някоя наболява. А ние, вместо да ги чакаме да заздравеят, сме в очакване на следващата рана. А това е обратното на лекота.
Но в онази вечер, когато вечерях върху 17-годишния ми виенски мост, открих и нещо хубаво. Открих, че човекът до мен е огледало на много от промените ми. Той е резултат от способността ми да се уча и да се адаптирам в бурите. Днес той е напълно различен от човека, когото обичах преди 17 години, точно както съм аз. Аз обичам това, което бях тогава – непокорна, волна, търсеща себе си, неуверена, прикриваща го в хлапашката си дързост. Но повече харесвам това, което съм днес – търпелива, принадлежаща, устремена към най-добрия човек на света, открита в него, влюбена във всеки малък миг лекота, неприкриваща нищо. Трябваше да отида с него във Виена, трябваше да се върна с него 17 години назад, за да се срещна с новото себе си. За да се сдобря с промените.
Невидим спътник е времето. Търся се в него, а то праща погледа ми към теб. Защото и времето знае, че всеки щрих по неговата картина за мен е водел до образа, който виждам до себе си днес. И аз ще го пазя, защото съм го събирала от най-ценните си парченца време. Може би няма да му дам от младежката си лекота, но пък имам волята да му посветя огромното значение на всяко следващо утре.
Имам чисто огледало. Времето ми го нарисува.
М.И.
Няма коментари:
Публикуване на коментар