Времето ми нарисува огледало


Невидим спътник е времето. И най-мъдрият живописец. Докато крачим все напред с чувството, че го оставяме да се разпилява изпод стъпките ни, то всъщност рисува картината на нашия живот. Полазва те особено чувство, когато имаш възможност да поспреш и да се обърнеш с поглед далече назад. Ей така, да видиш какво е нарисувало за теб времето, докато ти си вървял по ръба му...

Наскоро ми се случи тази разходка в годините. След завършване на гимназията живях известно време във Виена. Кратко, но наситено време. Когато току-що си завършил училище, имаш чувството, че си покорил един от по-височките върхове на планината. 20 години по-късно виждам, че всъщност тогава за първи път съм прекрачвала прага на пашкула си, а планината едва се е подавала отпред. До този момент бях живяла в топлото вкъщи, на равно и сигурно, упоена от родителска грижа. Целият ми свят беше устойчив и някак лесен за катерене поради липсата на сериозен товар. За мен и приятелите ми да напуснем България и да подхванем живота от нула в друга страна изглеждаше просто като игра. Като час по история. Ако си си научил урока, а щом си завършил училище, си мислиш, че си взел всички важни уроци, нямаш никакви страхове да бъдеш изпитан. Не се страхуваш, понеже още не знаеш, че няма да те изпитват върху материала от учебника, а ще те накарат сам да напишеш историята си. Започвайки, ако не от А и Б, то поне от В и Г. Малко деца съзнават, че е по-лесно да учиш от написан учебник, отколкото да напишеш учебника сам. И ние си мислехме, че само ще напишем нещата, за които мечтаем, а те ще ни бъдат сервирани като домашно сладко от бели череши. Вярвахме, че единствената спънка за безметежното ни съществуване е страната, в която сме родени, която по онова време се тресеше в най-тежката си икономическа и морална криза, в най-лепкавата си несигурност. Вярвахме, че веднъж получим ли визи в паспортите си, ще можем да прекосим всяка порта, която е била затворена за нас до този момент. Разбира се, не се оказа така. Нито животът в чуждата страна беше лекокрила история за написване, нито България беше единственото препятствие към сбъдването на мечтите ни. Борихме се с какво ли не – с езиковата бариера, с пренебрежението към емигрантите, с неочакваната носталгия. Имаше и сладки, и горчиви битки. Създадохме приятелства. Подредихме първите си самостоятелни домове. Търсихме първите си работи, а после се борихме да ги задържим. Оправяхме се с първите си сметки, с първите проблеми с институции, с първите препятствия за възрастни... Беше една година, но толкова наситена, че ни накара (а може би помогна) да пораснем неотложно бързо.

След една година с момчетата, с които скочих в тази авантюра, взехме решение да се върнем в България. Защо и как няма значение за времето. Просто се върнахме у дома и макар първоначалното решение да беше против моята воля, самата аз две години по-късно се чувствах удовлетворена от този избор. Продължихме да пишем историите си тук, в България. Позагубихме онези приятелства (още интернет не стигаше до всички ни), останаха бавно избледняващи спомени. Това беше преди 17 години.

Миналата седмица животът ме върна във Виена отново. Защо и как, тук отново няма значение, защото времето не рисува причинно-следствените връзки. То оставя върху платното само картините на случващото се. Чертичките, които свързват едното случващо се с другото, остават скрити за страничния наблюдател. А аз днес се опитвам да бъда страничен наблюдател, застанала на моста, който времето разгъна между онази и тази моя Виена.

17 години по-късно. Един и същ град – колкото познат, толкова и чужд. И същите приятели. Не беше като да се виждаме за първи път след 17 години, защото Facebook беше наша обща квартира напоследък. Ей така, както навремето деляхме една квартира до двореца Schönbrunn. Горе-долу знаехме какво се случва в живота на другите – колко деца, колко разводи, каква работа и до там.

Когато срещам човек, когото не съм виждала почти от детството си, изпитвам това странно чувство, че отново сме там, където сме се разделили. И ми се ще да го хвана за ръката и да хукнем към някоя страшно щура идея, присъща на младостта, която явно не си отива от нас толкова лесно. И ми се ще да си докажем, че времето между сега и вчера няма никакво значение. Не го правя, разбира се, защото времето ме е обрамчило с ограниченията си. Вече е редно да се държа като „възрастен“, дори сърцето да припка младо и диво. Така и този път. Щеше ми се да хукнем нанякъде с китарите, но вместо това отидохме в елегантен ресторант, с нищо непредвещаващ каквато и да било щуротия. И няколко пъти си казахме: „Ама никак не сме се променили... Нали?“

Макар приятелите ми да изглеждаха непроменени, неминуемо беше да потърся белези на изминалото по тях. Да си представя през какво са минали, за да стигнат до днешния ден, до тази наша среща. Не го направих. Не се вгледах в другите, защото почувствах нужда през тях да погледна в себе си. Потърсих се такава, каквато бях преди 17 години, но още повече исках да се видя такава, каквато бях станала за тези 17 години.

И си спомних за лекотата. Спомних си как тя ме определяше. Определяше младостта ми. В онази първа младост си имах мечта и никакво съмнение, че сбъдването й е само въпрос на време. Липсва ми тази лекота. Лекотата на мечтата, на стопроцентовата вяра в нея. Може би само лекотата бих върнала от онази ранна младост. Тогава крачех из съвършените улици на моята Виена с пет шилинга в джоба, но изпитвах лекота, която не може да се купи с цяло състояние. Често нямахме работа, липсваше яснота какво ще се случи с университета, дали изобщо ще завършим някога, след като се налага да мислим преди всичко за прехраната си, липсваха ми много неща от дома, от детството, но никога не ми липсваше лекота. Сега имам много, но ми липсва лекота. Липсва ми усещането за устойчивост. Променила съм се в плен на знанието колко лесно се губи всяко нещо, което имаш – и мечта, и сърце, и любов. Преди лекотата беше естествено състояние, част от мен, сякаш една от характерните ми черти. А всъщност е била черта на младостта. За да изпитам лекота сега, се налага да се натъпча с мантри, да проявя усърдие, да подредя обстоятелства и да се напрегна да забравя десетки тревоги. Понякога се случва и сега. Лекотата идва като подарък. Тя е мъдростта да знаеш, че утре ще е тежък ден, но да можеш да изживееш днес без капчица тревога за утре. Преди 17 години лекотата идваше естествено от съзнанието, че животът предстои и имаш време да поправиш това, което ще сбъркаш днес. Преди 17 години всяко разочарование се преживяваше с тази младежка лекота. Когато сърцето е ранено на 20, то кърви, докато не заздравее. Когато сърцето е ранено на 40, по него има толкова рани, че все някоя наболява. А ние, вместо да ги чакаме да заздравеят, сме в очакване на следващата рана.

Толкова за болките обаче. Защото 17-годишната картина, която видях върху моста на тази и предишната ми Виена, разкри и нещо, което безкрайно харесах.

Трудно е да се видиш отстрани, особено когато искаш да обхванеш с поглед един немалък период от време. Как ме е нарисувало времето? Къде е пуснало щрихите по-дебели, за да се виждам отдалече? Къде е прикрило грешките ми и къде е разкрило като отворени рани слабостите ми? Отново съм във Виена и се поглеждам отстрани, но не виждам много. Тогава се сещам: аз не гледам в правилната посока. За да видя себе си, ми е нужно огледало, а огледалото е точно до мен. Защото не зная по-чисто огледало от човека, когото обичаш. Той прилича достатъчно на теб, щом сте едно, и е много повече, щом към него се стремиш, него копнееш. Да, копнея го, копнея да съм му равна, а той ме отразява по най-щадящия начин. Той е това, което съм днес и това, към което ще пътувам утре. Затова зная значението на думите: „Гордея се с човека, когото обичам.“ Днес той е напълно различен от човека, когото обичах преди 17 години. Както съм вероятно и аз. Защото белезите по лицето може да са незначителни, но тези на изживяното прекрояват всичко отвътре из основи. Аз обичам това, което бях тогава – непокорна, волна, търсеща себе си, неуверена, прикриваща го в хлапашката си дързост. Но повече харесвам това, което съм днес – търпелива, принадлежаща, устремена към най-добрия човек на света, открита във него, влюбена във всеки малък миг лекота, неприкриваща нищо.

Невидим спътник е времето. Търся се в него, а то праща погледа ми към теб. Защото и времето знае, че всеки щрих по неговата картина за мен е водел до образа, който виждам до себе си днес. И аз ще го пазя, защото съм го събирала от най-ценните си парченца време. Може би няма да му дам от младежката си лекота, но пък имам волята да му посветя огромното значение на всяко следващо утре.
Имам чисто огледало. Времето ми го нарисува.



Коментари

Популярни публикации