Докато ти не се откажеш, съдбата няма шанс

Викам й Феята, но тя има много имена - поне по едно за всяко от многобройните й лица. Обича да казва, че в нея живеят по няколко „женки“. Трудно ми е да й правя описание, защото всеки епитет и всяко сравнение няма да са точни за нея. Ако са точни за едната й „женка“, няма да са точни за другата. Във всяко нещо е по своему необикновена. Даже „необикновена“ звучи твърде обикновено за нея. Шашава е. Великолепно шашава. Тя си е тя и няма друга такава. Каквото и да напиша, умножете го по 100, разделете го на 4.735 и му сложете по две пера от фламинго и ¾ от котешки мустак в края – така евентуално ще получите представа за мерките на тази щура личност. Но едва ли. Щура, ексцентрична, забавна, шеметна, гласовита, секси, Феята не се побира във формули и не остава незабелязана никъде. Дали купува кафе от будката, или казва „добър ден“ на шофьора в маршрутката, тя го прави по забележителен начин. Зашеметяваща е енергията, която оставя след себе си. Разточителни са чувството й за хумор, талантът й да превърне черното облаче в цветно петно, от което да бликнат конфети, непоносимостта й към кахърното живеене в ниското, към неистинските хора и непотърсените мечти. Разточителен е оптимизмът й, разточителна е грижата й към другите, разточителна е страстта й към живота. Обича да казва за себе си, че е богиня и всяка друга би ме подразнила с това, но не и тя. Феята е родена на Коледа и винаги съм подозирала, че това не е случайно. Великанска, монументална жена. По-скоро женище. Стихийна в своята емоционалност, категорична в начина, по който крачи с малкото си тяло и гигантски дух. Винаги на висок ток, винаги в ефектна одежда, но без грим и без преструвки. Тя е това, което много жени се опитват да бъдат в своята женственост. Има даже отгоре. С твърд характер, напета осанка, колоритен речников запас, енергичен дух, в същото време тя притежава чувствителност, по-фина и чуплива от порцеланов ангел. Хората рядко го усещат. Ако го усетят, не им се вярва. Как е възможно нахаканата, перната в устата супермацка да носи фина и чувствителна душа?! По-вероятно е да чуете, че е опасна мъжемелачка и брутален непукист, отколкото да ви кажат истината. А истината е, че Феята е романтично създание. Влюбена е в любовта. Посветена й е до крайност. И я отстоява с цената на всичко. Наистина всичко.

Не че не съм я виждала да й е тежко. Не че не съм я виждала да страда. Преди време животът й претърпя грандиозна промяна и тя остана сама. Случвало се е на много от нас. Но не съм виждала такава ответна реакция на самотността. Сърцето й ронеше сълзи на разочарование, нощем се страхуваше да спи сама в квартирата си, но сутрин... Сутрин всичко започваше наново и тя заглушаваше воплите на своите рани, риташе страховете си отзад и излизаше от дома си, изричайки гръмко: „Здравей, Живот! Здравей, Любов!“ Беше убедена, че любовта я чака зад ъгъла и че най-доброто предстои. Беше си я „поръчала“ и си я чакаше. Беше си поръчала и какво да е момчето – искаше го висок, много висок, с хубаво тяло, с разкошен глас, широкоскроен, добър, умен, отговорен и... „да има топки“. Не че не разбирах желанието й, но няколко пъти се осмелих да й намекна, че на нашата възраст трябва да можем да правим компромиси с някои неща. И че ако й се падне така описаното неземно същество, но не е чак 1.90 м висок, не е зле да не изпуска шанса си с него. Не! Феята беше категорична. Тя не просто вярваше, тя сякаш знаеше какво я очаква. „Не ме интересува, искам го висок, много висок!“

През последните години зад ъгъла я причакаха всякакви същества. На моменти тя се объркваше, че това е Той, и се поддаваше на нуждата си да обича. Мисля, че дори за кратко обикваше някои от случайните минувачи на нейната улица, но никога не я видях да принадлежи. А нейният висок, неземен половин се бавеше. На моменти я усещах как се уморява да го чака. Друг път се ядосваше и тропваше с малкия си крак. Дори заплашваше, че търпението й ще се изчерпи. Страх ме беше да я попитам кого заплашва, страх ме беше и че някой ден ще излезе от вкъщи и няма да извика никога повече: „Здравей, Любов!“ Страх ме беше, че ще започне да минава с наведена глава зад ъгъла, без очакване, без вяра, без чудото, в което беше убедена. Страх ме беше, защото я обичам. Но и не ме беше страх, защото я познавам. Феята не би могла да крачи с наведена глава. Дори да й се наложи да пълзи с поглед към земята, тя ще вика ден след ден: „Здравей, Живот!“ И с кокетна усмивка ще доближава ъгъла, напълно уверена, че нейната любов е някъде там.

По същото време вселенско отчаяние беше хванало мен за гърлото. Безпътица. Проклятието на непозволената любов. Знаех, че ако избягам, ще умра на мига, а ако остана, ще умирам бавно и дълго. Не виждах ни път, ни спирка. Никакво спасение. Честичко ми казваха: „Я се стегни!“ Не можех да се оттърся от усещането, че същите хора биха казали и на умиращ да се „стяга“. Други ме съветваха: „Откажи се, избягай. Спаси се. Намери си резервен билет и дим да те няма!“ Приятели, загрижени за мен, и добри хора. Може би никога няма да ги боли като мен, но и никога няма да полетят толкова високо. Чух и най-приятелското: „Умирам от страх за теб. Каквото и да решиш, стоя зад теб.“ И аз умирах от страх. Виждах само безнадеждност, чувах само самота... или поне щеше да бъде така, ако не беше моята Фея. Тя единствена всеки ден ми повтаряше: „Докато ти не се откажеш, съдбата няма шанс!“ Тя вярваше безрезервно, че пътят, по който с този мъж сме тръгнали, ще отведе не само мен и него, но и всички замесени, в едно по-добро Утре. Тя не ме баламосваше, тя искрено и дълбоко вярваше, че има причина да ни бъде дадена толкова трудна любов и че тази причина ще се окаже добра за всички. Не ме оставяше да падам. Видеше ли ме да клякам от болка и умора, започваше да ми разказва смешни или вдъхновяващи неща, скачаше и купуваше вино, мента, шоколад, идваше с мен до вкъщи и казваше, че няма да си тръгне, докато не види очите ми сухи, четеше ми хороскопи (само тези, които щяха да ми харесат), намираше, създаваше и тълкуваше знаци в моя полза и за мое успокоение и всеки ден, ама всеки ден успяваше да ме накара да се усмихна. Казваше, че е посипала любовен прашец върху нас и че не ни позволява да се отказваме. Затова я нарекохме Фея. Историята ни изглеждаше напълно невъзможна и единствена Феята не мислеше така.

В същото време тя продължаваше да чака своето високо и перфектно момче и продължаваше да излиза всеки ден от дома си под ръка със своята повеля: „Здравей, Живот! Здравей, Любов!“ Беше преди година, когато животът й отговори. Любовта наистина я чакаше зад ъгъла. Буквално там. Срещна момчето на ъгъла пред дома си и то се оказа високо, много високо, както и всичко друго, което си беше поръчала. Докато пиша това, тя избира обувките си за тяхната сватба. Ами да, в петък сме на сватба. В петък ще видя нагледно как животът казва на Феята и нейното високо момче: „Здравейте! Имате ли други поръчки?“

Вероятно тя е права и съдбата не се отказва, докато ние не се предадем. Само че ние с моето момче никога не „поръчахме“ любовта ни като възможна, а щастието ни – заедно. Тази любов беше колосална и едва ли някога ще ни напусне, макар че ние отдавна я напуснахме. Тази любов беше толкова необичайна, че тя не можеше да роди нещо нечисто, нещо, което да боли и други хора. Тази любов беше толкова парадоксална, че ни позволи дори да се откажем от нея. Така че, мила ми Фейо, колкото и да ти се иска да видиш и нас забързани към изричането на клетвени думи, ние такава поръчка никога не сме правили. Единственото, което бяхме поръчали, беше след края всички да сме цели и когато открием причината да ни бъде дадена толкова трудна любов, да сме спокойни, че е било за добро. Вярвам, че ако е за добро, съдбата никога не се отказва.




М.И.

 

Текстове на Феята може да прочетете в нейния личен блог: https://kekso.wordpress.com/

Нашето лято е само един път

Фотографии: Красимир Андонов за Eat Travel Loove

„...на кравайче свито времето да спи...”

Лятото е хамак. Венец на главата на момиче. Дървен кей. Домашна лимонада. Пясъчен дворец. Бебе в леген на тревата. Шарен пояс. Сапунени мехури. Прости мисли. Къси изречения. Песъчинки в леглото. Лунички. Коса съхнеща под слънцето. Топла кожа. Солена кожа. Докосване на топла кожа под хладни чаршафи. Кошница за пикник. Любов в купа сено. Цъфнал трендафил. Човекът с латерната в Стария Пловдив. Вечният гайдар в Несебър. Рибарска лодка. Каравана. Таратор. Брускети с босилек. Мента с тоник. Боса нова. Фадо по безлюдни улици. Картичка от гръцки остров. Падащи звезди. Рапан, който ми носиш от дъното. Радио на батерии. Варене на сладко. Карти под асмата. Черги в реката. Прясно козе сирене. Розови домати. При баба и дядо на село. Улична глъч до късно. Лятото е безкрайност. Л като любов и Ято като полет. Безвремие. Без бряг.

Лятото е още тук. Носи се из малките улички като аромат от печени чушки. Може би идва от ей онова балконче с червени мушката. Дребничка баба в басмен пеньоар е седнала на дървено столче на балкона и цял следобед се гледат с чушкопека и с капналите от жега гълъби, накацали по простора ѝ. От чушките ще затвори десетина буркана – два-три за нея и дядото, другите – за децата. Снахичката обича пържени чушки с доматен сос. Ще вземе да ѝ направи после, ако не я боли много главата от силното слънце. А малкият си облизва пръстите от бабиния миш-маш. Ушите му плющят, на баба сладкото момче! Да беше взела още няколко килца, та да има повече за детето. Ще прати дядото. Къде ли се е дянал в тази жега старецът, пак да го мисли.

Под балкона минава банда дечурлига. Тръгнали са с топки, прашки и скъсани на коленете панталони да вилнеят по дворовете. От сутринта ги гонят из квартала. На едното място обраха джанката, на другото дразниха кучето на партера, на третото опитаха да скрият умрял плъх в пощенската кутия на домоуправителя. Шумни са. Безгрижни. Защото лятото тича с тях във формата на лепенки по лактите, развързани гуменки, одрани от клони лица. А ваканцията – тя е сладка като захарен памук. Като кофичка с малини. Като водно колело. Като куче, което пуска лига и диша тежко под някоя дебела сянка.

Лятото е топъл тротоар. И кротки стъпчици по него. През есента стъпките се ускоряват, през зимата стават тежки, през пролетта подскачат. Само през лятото по клавишите на тротоара се свири с края на пръстите. Без бързане, без врява. Сандали с две преметнати каишки се разминават с елегантни мъжки мокасини. Котка пресича улицата и върви царствено по тротоара. После се качва на оградата на стара кооперация, за да наблюдава как капят черниците в двора. Вечер някой си полива цветята и по топлия тротоар се стичат капчици, а луната изгрява в средата на неподвижното небе и до полунощ вече е изтрила мокрото от паветата.

Лятото са отворени прозорци. Жужене на комари и разговор между щурци. Неподвижни пердета. Звук от вентилатор. Само една нощна лампа и няколко свещички. Стоя вкъщи и надничам в отсрещните отворени прозорци. Младо момиче по бяло памучно бельо лакира ноктите на краката си в омачкан креват. В съседния прозорец майка ѝ налива бира на нейния татко, който майстори нещо върху масата по хавлия. В апартамента до тях прегърбено бабче обръща бурканите, които е затворило този следобед. Котката ѝ дреме с полузатворени очи на перваза. Студентите от следващото прозорче са си поканили приятели. Момче с карирана кърпа на главата прави коктейли на кухненския остров, а две от момичетата – боси, по къси панталони, подреждат домати с босилек върху препечени хлебчета. Някой дрънка на китара. Друг слага разноцветни сламки във всяка от коктейлните чаши. Трети реже грамадна диня на плота, а момичето до него вдига косата си на кок и се заема да пали чаени свещи. След малко ще започнат да танцуват, а още по-късно на тъмното балконче ще излязат двама за ръце и дълго ще опитват с устни най-сладкото от лятото. Когато се разотидат в малките часове на деня, улицата ще се събуди за кратко от прошепнат смях и приповдигнати стъпки в тъмното.

Притварям прозореца, за да чувам по-добре сладкото като пъпеш фадо и заставам пред гардероба. Вътре ме чака моето лято. Отварям вратичката, за да го намеря. Първо измъквам няколко ката дрехи, пет-шест дамски чанти, един куилт и на дъното е той – сакът за пътуване. Моето лято е сакът за пътуване. Всеки път, щом го докосна, трепвам като при допира на някой особено вълнуващ мъж. Отварям с тържествено внимание ципа, на дъното се търкалят два челника и гуменките за катерене. Тъмното на сака ми бързо се запълва с всички видове синьо – небесно синьо, морско синьо, моряшко синьо, мастилено синьо, ученическо синьо, турско синьо, синьо-зелено, синьо и бяло райе, синьо на бели точки, синьо под бели цветя, синьо и синьо в едно... Сакът заживява отвътре. Хвърлям и два балсама с аромат на смокини, една стихосбирка, фотоапарат, два обектива, джобно тефтерче. В страничните джобове мушкам торбичка с подправки, мятам куилта отгоре, прикрепям сламената шапка отстрани и почти цялото лято е в ръцете ми.

Пъхам се в хладното на леглото си и загасям нощната лампа. Заспивам бързо, нетърпеливо. Сънувам леко. Сънувам красиво. Провинциално градче някъде из Италия. По калдъръмените му улички се озовавам по средата на истинска лятна фиеста – поли на волани флиртуват с бели панталони от лен, чаши с просеко танцуват с отблясъците от улични фенери, дайрета се надвикват с китари, нощни пеперуди крадат чужди сърца... Времето е спряло, дори дишането се проточва като разговор между двама стари италианци, решени да се надпреварват в разкази за любовни похождения... Клаксон. И не е сън. Отново клаксон. Вече е утро. Скачам с неотворени още очи. Под прозореца ме чака той – моето лято, моята есен, зима и пролет. Изтичвам по стълбите, отварям външната врата и го вдишвам – чисто нова реколта въздух. По-ранен от този сутрешен час, по-кристален от чаша с лед, пълен с очакването за дълъг, златен ден. Зад волана ме поглеждат същите очи – ранни, бистри, игриви, пълни с очакването за нас.

Нашето лято е път. И кола, претъпкана с нашите си неща. Палатки, спални чували, лодка, щайга с плодове и зеленчуци, хладилна чанта с вино и сладолед, няколко фотоапарата, тента, сгъваеми столчета. Нашето лято са боси крака в колата. Боси стъпки в гората. Мокри стъпки в пясъка. Устремени стъпки към върха на планината. Нашето лято са поля със слънчогледи. Безкрайни редици лавандула. Жътва. Светулки. Лястовици. Нашето лято е спирка пред бащината къща. Отдавна обитателите тук живеят само между своите паяжини, но споменът е още жив. Споменът... С мама и татко идваме след море, а дядо чака отпред на дървената пейка. Направил е пълнени чушки и крем карамел – ухае цялата улица. Толкова съм малка, че си удрям челото в кухненската маса. Дядо ми показва пиленцата на двора. Някой вари лютеница в съседната къща. Подават на дядо купичка да опита внучето от лютеницата. В това време пиленцето ака в ръката ми. От кикота ми разливаме цялата лютеница по белите гуменки. Нашето лято е разкази за детството. Нашето лято са праскови, купени по пътя. Милион спирки, за да бъдат снимани пътища, хора, птици, шарен живот. Нашето лято е родопска чешма. И зряла диня, която се стича по брадичките ни. Нашето лято е плуване в ледени вирове. Водопади. Мостове. Костенурки, които отместваме от пътя. Диви зайци, които подскачат пред колата. Нашето лято е онзи момент, в който откриваме мястото си за нощуване. Нашето лято е моментът, в който превръщаме парчето полянка, сянката в гората или скритото между две дюни в дом. Нашето лято е когато огреят фенерите и свещите ни. Когато си налеем първата глътка вино. Когато започна да режа розов домат върху дъската. Когато той ми набере букет от полски цветя. Когато събуем сандалите си пред палатката. Жабешкият хор отсреща. Пукащ двигател, който изстива. Пращенето на дървата в огъня. И целият космос отгоре. Звездите ни, които светят като малки копченца върху огромно табло за управление на космически кораб. Нашето лято е сладко пътуване в космоса. Безкрайност. Безвремие. Любов и безбрежност.

Нашето лято е само един път.

М.И.


*из „Лято“ на Миряна Башева