Ако някой ви обещае сняг и кокичета...

Събудих се предната сутрин от светлина в стаята. Още беше нощ. Той беше далеч, но беше пратил сняг... Сняг, който пробиваше тъмнината и галеше с тихи отблясъци. Изневиделица беше пратил сняг и сладко-тръпчиво очакване.

Дворът днес е повит в бяло пухено одеяло. Невероятно е, понеже само до вчера беше пролет. Нищо не предвещаваше зимата, която ще ни прибере един при друг... Само веднъж той ме попита: „Искаш ли сняг?“. Беше преди няколко дена, по време на сбърканата пролет. Нищо не предвещаваше, че той наистина знае как да изпълнява желания.

Бяхме чули, че има кокичета из двора. Снегът ги беше затрупал, за да ги пази на топло... Сега той е тук и се затичва към бараката. Гледам захласната преобразяването на света наоколо. Снежинка ме гъделичка по носа, играе си с почудата ми от новото... толкова е чисто, че потръпвам. Едно скърцащо бяло начало.

Объркана съм. Как бързо се промени всичко и потъна в надежди. Реално ли е?

Той вади метла и нежно разрива снега по поляната.

- Ето ти кокичета!

Показват се изпод ръцете му. Под неговото старание. Под мъжката му дума, че ще има сняг за нас, че ще видим и кокичета. Раждат се наново в снежното ни начало. Толкова крехки, толкова малки и едновременно уверени. Сигурни в оцеляването си днес. В това, че е писано да бъдат открити от него за мен. Вярват на ръцете му. Усещат силата му. Отдавна са влюбени в посвещението си на този момент, на това усещане за чистота, на този мъж...

Момичета, ако някога някой ви обещае сняг и кокичета и успее да ви заведе там, където всичко е възможно, дори щастието, не пускайте ръката му. За никой друг сезон. За никое друго обещание. За никой страх. Никога. Направете му лазаня и не изпускайте нито едно негово вдишване. Повярвайте ми, светът може да се прероди в неочаквани бури, в труден задух, в тишината на избраната от нас самота дори. Само оставете вратата открехната, за да влиза въздух... и малки чудеса.

 

Няма да ти обещавам нищо

Изчаках те. И те извярвах. Благодаря за всяко разочарование преди теб, за всеки неподходящ за мене мъж. Благодаря за тези, с които си омръзнахме, и за тези, с които се разминахме! Благодаря за тези, с които никога не се срещнахме! Благодаря за всяка раздяла, за всяко пропадане, за всяко ставане от тинята и за всичките трудни прохождания наново! Благодаря за всяка депресия, за хапчетата, пороците и борбата с демоните. Благодаря за всичките подгизнали от плач години, в които някой все не пасваше на моето парченце свят. Те не изглеждаха неподходящи от началото. Разбира се, че не. Няколко пъти срещах много специални момчета и дори им обещавах вечности. Те също обещаваха. Колко неща са ми обещани, ако знаеш. Имам да събирам вземания от всякакъв характер. Сърца, години, мечти, клетви. Но не ги искам. Товарът и без това ми е достатъчен.

Обичала съм. Ти също си обичал. Вричала съм се. Ти също си го правил. И съм напускала, също както теб. Като тегля чертата, платила съм каквото ми е поискано. Че и отгоре.

Днес съм чиста. Някои ръбчета са поочукани, някои вени – заплетени, някои болки – хронични, някои страхове – загнездени. Но те чаках чиста. Без големи надежди. Без свръхочаквания. Без романтични сценарии. Малко по-цинична, малко по-мнителна, но много по-емпатична. За твоите горящи вени и за твоите страхове потапящи.

Чаках те без план и без капчица сигурност. Хората трудно чакат без сигурност. Като се спуснат в мътните води, все гледат да се хванат за някое клонче. Да имат къде да се приютят, когато стане твърде тъмно и безверно. Да имат кого да прегърнат, когато тялото закрещи за друго тяло. Аз се пусках сама по течението. Горда, че светът може да се движи и за единици като мен. Еднорози на самотата. Благодарна съм, че никъде не се хванах, че на никого не разчитах, за да не се удавя. Благодарна съм, че минах през стихиите сама, защото всяка битка в откритото море ме доближаваше до теб.

Днес съм чиста. Повита и опакована прилежно като чеиз. Като отлежало вино. Като спестовна книжка от абитуриентски бал. Като златна парὰ за новородено. Като писмо в бутилка. Като капсула на времето. Като работилницата на дядо ти. Като сватбената рокля, която се предава от майка на дъщеря. И се облича веднъж в живота. В най-важния ден.

Днес съм чиста и не мога да ти обещая нищо друго. Зная, че след като пеперудите отлетят от конюшнята, прозата ще ни налази свирепо. Твоята педантичност ще ме уморява, моята променливост ще те хвърля в тих ужас. Чорапите ще са цял куп, скуката ще напомня понякога за себе си. Ще забравим за гъските, които пресякоха пътя ни, и как ме носеше през локвите, за да ми покажеш кончета...

Няма да ти обещавам нищо. Ти не си сламката, за която се хванах, нито си лодката, в която се спасих. Ти също плаваше сам и олющен. Но ме вярваше повече от всеки друг, от всичко друго. Хвана ме за ръката в тъмното и ми прошепна, че търсиш светлина. После ме покани да я търсим заедно.

Няма да ти обещавам нищо. Само ще я търся заедно с теб. Ще обичам грешките ни и ще правя любов с недостатъците ни. Ще се смея на слабостите ни и ще ги пускам на вярата ни. Ще благодаря, че макар и малко късно, ме накара да заплавам до теб. И да си спомня, че светът е всъщност за двама.