Милена Нейова - жената, която не пуска своите 24 грама надежда

Преди почти 9 години Милена заедно с приятелката си Пролет Велкова от Дарик радио решават в свободното си време да се научат да тъкат. Тогава Милена е продуцент на „Сеизмограф” и има два-три свободни дни през седмицата. Наемат гараж под ателието на друга приятелка - дизайнерка, и си купуват станове. Взимат дори преподавателка, която да ги учи, но скоро се оказва, че и двете не стават за тази работа. „Това е занаят - трябва да го учиш години наред, то е усилие, търпение, не е само да седнеш и да си бъцкаш с иглите”, казва Милена. По това време тя вече е доброволец към една фондация и работи с Дома за деца в Доганово. Решава, че щом така и така двете с Пролет са направили тази инвестиция, ще говори с директора на дома да им прати няколко деца, които да се учат да тъкат и да шият. Така през 2005 г. отваря врати ателието й. Милена разказва за идеята си на познати и приятели. „Някои казаха, че съм куку.” За други обаче идеята е достатъчно смислена, защото първите средства тя получава именно като дарения от приятели.

Смисъл! Започваме и свършваме разговора с тази дума. Милена казва, че колкото и банално да звучи, със зараждането на идеята за ателието тя разбира, че е открила своя стан, на който иска да тъче, защото това е единственото смислено нещо, което е правила. До този момент работи като журналист в едни от най-големите медии – има опит и в ежедневник, и в радио, и в телевизия. Скоро след старта на ателието с мъжа си заминават за Москва, където той е назначен в културния институт. Докато е там, тя не спира да работи с децата от Доганово. Дори организира представяне на изработени от тях етнокостюми на голям московски форум и по повода урежда едно от тях да замине за Москва.

Три години по-късно отново са в България и Милена не желае да се завръща нито към политиката, нито към журналистиката. Мечтае да разшири ателието, за да може да идват повече деца, да покани художници, писатели, артисти. Защото „тези деца идват огрухани – „грозни, мръсни, зли”, и потиснати, без никакво самочувствие, но на втория час виждаш как се отпускат мускулите на лицата им. Започват да искат да правят някакви неща, започват да си вярват, да разбират, че могат, да искат да правят това, което ти правиш, да поискат като твоя и като моя живот”.

В началото Милена няма никакви проблеми със спонсорите. Достатъчно е да си покаже визитната картичка от bTV и кесиите се разтварят. В продължение на година и половина голяма компания спонсорира ателието, но се отказват, при това по груб начин. Привикват я, за да й се скарат, че не знаят къде отиват парите им и идват ли повече от две деца въобще в ателието.

След като приключва това спонсорство, затварят ателието и сега карат на ауфтакт. „Доскоро имах в задния си джоб кредитната карта на моя приятелка, защото, макар и с малко средства, но трябва да се плати токът, да се купуват материали и бисквити, да се плати на художника.” Разговорът ни отново и отново нагарча на тъга. „Трудностите са повече от радостите, това е безспорно – признава Милена. – Но понеже доброто е неизмеримо, забравяш ги и се хвърляш наново.”

В момента са приютени в един католически център, но децата още страдат по старото ателие, където било много по-тясно оттук, но са се чувствали като у дома си. Преди време Милена решава, вместо да води еднократни кампании, да опита да събере група от съмишленици, всеки от които веднъж месечно да изпраща по един дарителски sms, а тя да прави месечни отчети за това какво е свършено и какво е закупено с тези пари в ателието. Така тръгва кампанията „24 грама надежда”, която в момента тече в няколко национални медии и всеки може да се включи в нея.

И пак се връщаме на смисъла, на мисията на Милена Нейова и нейните съмишленици. „Нямаме амбицията да правим професионалисти от децата. Ние не раздаваме дипломи и не правим срещи единствено за талантливи деца. Само в майсторските класове сме се съсредоточили в децата, които имат талант да рисуват. Куп банални приказки са ми в главата в момента, но няма по-подходящи. Иска ми се да дадем на тези деца самочувствие, увереност, че не са по-различни от нас, че ако положат усилия, че ако имат приятел насреща, те биха могли да имат по-нормален живот. Иска ми се да ги накараме да поискат, да ги накараме да се размечтаят, да ги научим да пишат, да им отворим прозирката, както би казал Вонегът,  да ги заразим с живот.”

Милена казва, че децата в началото идват намръщени, не поздравяват. А като им кажеш да нарисуват нещо, първо задължително се съпротивляват. Разказва ми за Здравчето, която е и лице на кампанията „24 грама надежда”. В редовно организираните от сдружението Магазини за един ден произведенията на децата се продават, а половината сума отива при самите автори. Милена си спомня как Здравчето идва на първия си урок в ателието, трябва да направи копие на Hundertwasser, но отсича, че не може. Е, с помощта на художничката го рисува и това е първата картина, която се продава в следващото Магазинче за един ден. Приятелка на Милена от bTV вижда картината и поръчва Здравчето да й направи две на същия художник. След една седмица Здравчето звъни на Милена: „Извинявай, ако те притеснявам, само искам да знам имам ли нови поръчки.”

„Тук в никакъв случай не става въпрос да го научиш да шие или да рисува – казва Милена, – а да го научиш да общува, да го умириш, да го прегърнеш.” И макар да знам, аз искам да чуя как ще го формулира тя. Защо го правиш, Милена?. „Аз вече ти казах – няма друго смислено нещо, което да правя. Наскоро ме питаха какво получавам отсреща – то е ясно какво получавам отсреща. То е чувство, което не можеш да опишеш – то е онова пухче, което ти се появява вътре, когато направиш някаква добрина. Може би е егоистично чувство, правиш го, за да се почувстваш добре, но дори така да е...!”

Отношенията й с децата надминават, разбира се, работата в ателието. Един от тях вчера я търсил, понеже му се развалила бравата. „Дадох му 50 лв. за бравата, 20 да си купи храна и така. Те ни търсят за всичко – когато имат проблеми със здравето, с кучето.”

Милена минава през съдбата на почти всяко от децата, а някои стават част от семейството й. В момента голяма грижа й е 20-годишният Анио, който вече е излязъл от дома и трябва да му се плати квартира, ток, вода, да се нахрани, да си купи нови учебници, нов панталон. Той има ключ от дома й и често остава за вечеря. Къде намираш място за всички тези деца? Не физическо място, разбира се. „Ами не знам, там не е тясно”, усмихва се Милена.

Тя е носител на наградата на „24 часа” за достоен българин и ми е чудно какъв стимул е това за нея. „Нямам никакво отношение. Бих искала някой да ми помогне да продължа да правя това, което правя, вместо да ме награждава. Тази награда съм я подпряла в антрето. Имам и един плакет с 5 или 15 конски глави. По-скоро се надявах, че наградата би дала някакъв авторитет на сдружението, когато търся финансиране, но не би. Имам грамота и плакет – не ги искам! Искам да мога да работя.”

В началото Милена си вярва напълно – казва си, че познава страшно много хора – политици, бизнесмени, артисти, музиканти, журналисти. Казва си, че няма начин да не се справи. Но се оказва, че наистина няма начин. Преди известно време един политик й казва, че тя има два проблема – че иска обидно малко пари и че иска да ги изработи, а не да ги раздели. „Аз съзнавам, че успявам да развълнувам човека, на когото разказвам, независимо дали е бизнесмен или музикант, но на мен през ума не може да ми мине да предлагам някакви схеми и явно затова не съм атрактивна.” Получила е обещания от всевъзможни хора, но в крайна сметка – нищо. Често ли се отчайваш? „Немного – отвръща. – На ден по два пъти. Но после пак изправям гребена, а и не съм много сама в това.” Милена действа със своята приятелка Калина Колева, но напоследък Калина е заета с новороденото си бебе. Когато на едната й потънат гемиите, другата я вади, и обратното. „С извинение за баналността отново, това е призвание – аз не мога да спра да го правя. Решиш да спреш и някое дете ти се обади: „Како Милено, ще има ли „Прегърни ме?”

А ние как можем да ви помогнем, како Милено? „Ако се съберем малко повече хора, които се познаваме, ще стане. Ето, ти ме познаваш и ако разкажеш на твоята приятелка довечера, а тя разкаже на друга приятелка, всички вие ще знаете защо го правим и че няма измама. И ако се съберем малко по-голяма група, ще има смисъл... ето така може да стане. Просто предай нататък.”

Илюстрация на Анио към приказката "Снежната кралица"

"Ангел" от Тошко, по Чимабуе

"Лилавата котка". Художник - Лия

Ако искате да подкрепите кампанията „24 грама надежда”, може да дарявате по 1 лев на месец, като изпращате  дарителски есемес с текст DMS ATELIE  на единен дарителски номер  17777. След това изпратете  имейл адреса си на pregarni_me@abv.bg. Сдружението се ангажира всеки месец да ви подсеща на посочения от вас имейл да пуснете есемес, а в сайта на „Гласове” да прави публичен отчет за всичко, което децата са прочели, научили и измайсторили с вашите пари.

 Целият текст е публикуван в бр. 316 на сп. "Всичко за жената"