Разговори с Голямото синьо



След земетресението миналата година земята отдавна беше спряла да се клати, докато аз още се тресях в перманентна тревожност. И така седмици, а може би и месеци наред. Стресът, вместо да чезне, гнездеше упорито в мен и изсмукваше методично всички живителни сокове. Нищо не ми се правеше, не можех да кажа „утре” или „довечера”, без да добавя „живот и здраве”, и очите ми се пълнеха с безпомощност от неотиващата си мисъл колко лесно можем да си отидем. Оттогава човешката ни глупост има още един признак за мен – увереността, с която кроим планове. А пък плановете са част от мечтите, така че загубих и някои от тях. С тях пък загубих апетит към всички любими неща за правене. Отказвах срещи, концерти, всякакъв род „лековати” веселби. Дойде обаче покана за уикенд на морето. Нея приех на драго сърце. Тръгнах не с надежда, че ще давя страховете в открито море, а с надежда, че поне ще се наспя, защото в караваната няма да ме е страх от земетръс.

Сещате ли се за онзи момент, в който още преди табелата за Бургас фини частици щастливост пробиват стъклата на колата, дрехите и всички тежести, с които идваш, и се насочват право към наболяващите в теб мрачинки? Въздухът се сгъстява солен и лепкав и приплъзва по кожата, по косата и небцето. Мисля, че това е невидим морски фейсконтрол – до Голямото синьо не се допускат хора с натежали сърца и гладки безсолни кожи. Можеш да го приближиш само в режим на безметежност. Сякаш цялото синьо те е чакало на табелата на Бургас и без да пита, се хвърля по теб и те облича чисто нова, но и точно същата, каквато беше, когато табелата остана в гръб миналата година. Онзи ден отново минах оттам и си помислих, че Голямото синьо също има нужда от нас, малките хора, както ние имаме нужда от него. Да чуе градските ни истории, да утеши нощните ни кошмари, да стопи с топла грижа умората ни и нарастващата тревожност от това колко обикновено сме започнали да живеем.

Аз всяка година си говоря с Голямото синьо. Когато обаче се дотътрих до него смачкана миналото лято, то дори не ме изчака да споделя какво ми е, защо съм така наСТРАХнала. Веднага ме пови в копринените си пясъци и в хладното си синьо-зелено. И вместо „здравей” погали погледа ми с утеха за живот. После погали мен цялата, за да спра да треперя и да посрещна вълната от фини частици щастливост, която ме заля отвътре. Седнах пред него и му благодарих. А люлеенето на малката ми стая в града остана глуха точка в пътя зад мен. Прииска ми се дори да направя план. И направих – всеки път, когато идвам при морето ми, ще му нося нещо хубаво.

Морето е различно всеки път също като нас.

Когато си родител, морето е пясъчни замъци, русалки и палави рибки на име Немо. Тогава морето е висок фактор UV защита от проверена марка. Когато си родител, морето е издуване на бузи и превръщане на обикновена пластмаса в голям зелен гущер или в малко шарено поясче. Когато си родител, морето е „хайде, излизай вече от морето!” и освен това морето не е до колене.

Когато имаш добри приятели, морето е палатки, каравани, разменени кърпи и споделени вечери. Когато имаш приятели и море, имаш и скали, имаш весели скокове, падане на горнища, никога свободен хамак, висока музика и винаги добре намазан гръб. Приятели и море означава залез и огън, шумно облизване на мидени черупки и хладни капки от бяло вино по брадичката. Когато имаш приятели, морето е един от вас.

Когато си уморен, отегчен, плувал твърде дълго в море от битовизми, морето е без часовник. То е шезлонг, сянка, бряг без шеф, вълни без вълнение, изгрев без аларма, залез без бързане. Морето не носи нищо бързо, но бързо носи добро. Когато си уморен от всичко, морето шумоли с разбиране.

Когато имаш мечта, морето е приятел, който стиска палци. То ти поема багажа, за да можеш да хукнеш към мечтата лек и решен. То прави мечтата по-голяма и по-близка. То разменя невъзможности срещу възможности. Когато имаш мечта, сподели я с морето.
Ако пък нямаш мечта, морето винаги може да ти услужи. Има толкова хора, изпуснали мечтите си по дъното му. Хора, които не са му повярвали. Или не са издържали да тичат без багаж. Да, много хора обичат да им е тежко. И на тях морето помага, като прибира желанията, за които не са имали смелост.

Както си обещах, тази година занесох на морето ми нещо хубаво.

Занесох му любов. То веднага разбра. Вместо „здравей” ми обеща нещо хубаво за човека ми. Вместо да пита, посрещна ме с отразена от небето яснота. Любовта е най-ясна и най-свободна край морето. Морският фейсконтрол не пуска невъзможни любови, половин любови, любови с въпросителни. Оттам минава само чиста, волна, лишена от обстоятелства синьо-зелена любов. Просто любов. Там не си самотна майка. Просто не си самотна. Там не си на 37, а на колкото си искаш – точно като морето. Момиче, което върви с мокра коса и пясък по клепачите и може да мисли само за прости неща – любовта и морето. Градове няма, земетресенията са мит, тъгата е транзитна. Когато си влюбен, морето няма табела, нито има край. То е картина на всичко, което предстои. А когато си влюбен, предстои всичко. 

Текстът е публикуван в бр. 322 на сп. "Всичко за жената" (15 - 28 август 2013)

Коментари

  1. Отговори
    1. Днес отидох и му занесох любов...взех и твоята за него. Прекрасно...изписваш мислите ми.Иска ми се да имам твоето дар слово и да мога да материализирам чувствата си към морето...точно както си ги описала ти. Благодаря!

      Изтриване
    2. Днес отидох и му занесох любов...взех и твоята за него. Прекрасно...изписваш мислите ми.Иска ми се да имам твоето дар слово и да мога да материализирам чувствата си към морето...точно както си ги описала ти. Благодаря!

      Изтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации