На езика на Голямото синьо

След земетресението миналата година земята отдавна беше спряла да се клати, докато аз все още се тресях в перманентна тревожност. И така седмици наред. Стресът, вместо да чезне, гнездеше упорито в мен и изсмукваше методично живителните ми сокове. Не можех да кажа „утре” или „довечера”, без да добавя „живот и здраве”, и очите ми се пълнеха с безпомощност от неотиващата си мисъл колко лесно може да свърши всичко. Спрях да правя планове. Загубих апетит към всички любими занимания. Престанах да се виждам с приятели, престанах да търся радости – нямаше смисъл от тях. Те бяха започнали да ми изглеждат чужди и лековати. Дойде обаче покана за уикенд на морето. Нея приех на драго сърце. Тръгнах, но не с надежда да удавя страховете в открито море, а с надежда, че поне ще се наспя, защото в караваната няма да ме е страх от още едно земетресение.

Потеглихме с няколко коли, натоварени с весели хора... и мен. Пътувах безразлична към пътуването, затисната между гигантски страхове. И така до табелата за Бургас. Изненадващо там въздухът се смени и няколко от личните ми товари се изсипаха от колата. Просветна, дори проби лъч радост. И си спомних, че така се случва всеки път. Всеки път при табелата за Бургас фини частици щастливост се промъкват през стъклата, дрехите и всички тежести, с които идваш, и се насочват право към наболяващите в теб мрачинки. Въздухът се сгъстява, солен и лепкав, и приплъзва по кожата, спуска се по косата, по небцето. Това е невидим морски фейсконтрол – до Голямото синьо не се допускат хора с натежали сърца и гладки, безсолни кожи. Можеш да го приближиш само в режим на безметежност. Сякаш цялото Синьо те е чакало на табелата на Бургас и, без да пита, се хвърля по теб и те облича чисто нова, но и точно същата, каквато беше, когато табелата остана в гръб миналата година. Срещата с Голямото синьо винаги е утеха. Таблетка с бързо и ефективно действие срещу заплетените ти градски истории, дългите нощни кошмари и умората от нарастващата тревожност за това колко обикновено сме започнали да живеем.

Магията подейства и този път. Когато се дотътрих, поомачкана, до морето, то дори не ме изчака да споделя какво ми е, защо съм така настрахнала. То вече знаеше и мигновено ме пови в копринените си пясъци и в хладното си синьо-зелено. И вместо „здравей” погали погледа ми с утеха за живот. И погали мен цялата, за да спра да треперя и да посрещна вълната от синя щастливост, която идваше да ме изпълни. Седнах пред морето и му благодарих. А люлеенето на малката стая в града остана глуха точка в пътя зад мен. Прииска ми се дори да направя план.

Морето е различно всеки път също като нас. Идваме с дисаги от едногодишни уроци, а то поема нашата форма и започва да ни говори на езика, който единствен стига до дъното на най-личното ни вълнение...

Когато си родител, морето е пясъчни замъци, русалки и палави рибки на име Немо. Тогава морето е висок фактор UV защита от проверена марка. Когато си родител, морето е издуване на бузи и превръщане на обикновена пластмаса в голям зелен гущер или в малко шарено поясче. Когато си родител, морето е „хайде, излизай вече от морето!” и освен това морето не е до колене.

Когато имаш добри приятели, морето е палатки, каравани, разменени кърпи и споделени вечери. Когато имаш приятели и море, имаш и скали, имаш луди скокове, падане на горнища, никога свободен хамак, висока музика и винаги добре намазан гръб. Приятели и море означава залез и огън, шумно облизване на мидени черупки и хладни капки от бяло вино по брадичката. Когато имаш приятели, морето е един от вас.

Когато си уморен, отегчен, плувал твърде дълго в море от битовизми, морето е без часовник. То е шезлонг, сянка, бряг без шеф, вълни без вълнение, изгрев без аларма, залез без бързане. Морето не носи нищо бързо, но бързо носи добро. Когато си уморен от всичко, морето шумоли с разбиране.

Когато имаш мечта, морето е приятел, който стиска палци. То ти поема багажа, за да може да хукнеш към мечтата лек и решен. То прави мечтата по-голяма и по-близка. То разменя невъзможности срещу възможности. Когато имаш мечта, сподели я с морето.

Ако пък нямаш мечта, морето винаги може да ти услужи. Има толкова хора, изпуснали мечтите си по дъното му. Хора, които не са му повярвали. Морето не оставя желания на вятъра – то ги прибира за други, които ще имат смелост за тях. Пресегни се за някое бездомно желание и повярвай.

Когато си влюбен, дори да си уплашен, морето те посреща с отразена от небето яснота. Няма обстоятелства, няма условия, колебания и страхове – изпаднали са от багажа или пък прибоят ги е отнесъл. Край морето любовта е само любов и няма нито едно условие, което да хвърля сянка върху това просто правило. Морето дава на любовта свобода. Морският фейсконтрол не пуска невъзможни любови, половин любови, трудни любови, любови с въпросителни. Оттам минава само чиста, волна, лишена от обстоятелства синьо-зелена любов. Просто любов.

При морето не си самотна майка. Там просто не си самотна. Край брега му земетресенията са мит, а страховете – история. Там не си на 37, а на колкото си искаш – точно като морето. Момиче, което върви с мокра коса и пясък по клепачите и може да мисли само за прости неща като любовта и морето. Градове няма, природните стихии са в приказките, тъгата е транзитна. Когато светът ти се тресе от влюбеност, морето няма табела, нито има край. То е хоризонт на всичко, което предстои. А когато си влюбен, предстои всичко.




М.И.