Вяра, Надежда, Любов - изтъркани, но още тук

Синът ми, който е почти на девет, казва, че най-обича „книги за наука и книги за митология”. Дойде време изчетените от него това лято книжки да повдигнат някои въпроси. Разбира се, това се случи късно вечерта на дълъг и изморителен ден.

- Мамо, кой е бил първият човек на Земята?

Мама, внимателна с подобни теми, подхвърля факт:

- Според Библията това са Адам и Ева.

Синът, натрупал обща култура и самочувствие, недоверчиво:

- Да бе, учените не мислят така.

Мама се подостря:

- А те откъде знаят? – И за да е в стила на деветгодишните: - Да не са били там? 

В очите на хлапето блясва пламъкът на сладкия адреналин от спора. Веднага захапва:

- Щом не вярваш на учените, защо ходим на доктор, когато сме болни? 

Къде се е научила малката гадинка на това?!

Правя се на глупава:

- Защото те ни лекуват. 

Той обаче глупав не е:

- Не се прави, мамо! Като не вярваш на учените, защо ходим на доктори – нали и те са учени?! Можем да не ходим на доктори, а да вярваме, че Библията ще ни излекува. 

11 вечерта е, искам да си дочета една книга, а мозъкът ми се бунтува. Изобщо не му се напъва за деликатни спорове с прями хлапета. 

- Андрейче, вярата, на която учи Библията, не отрича вярата в докторите. В основата си даже са едно.

- И какво е това едно?

- Вяра в доброто. Надежда за добро.

- Ти все така говориш! Щом Исус Христос може да се телепортира...

- А-а, чакай, това къде го прочете?

- Е, нали Той...

- Той е възкръснал, не се е телепортирал.

- Същото е – магия.

- Не е магия. Магиите са суеверни глупотевини.

- Аз вярвам в магията като в добро. Това лошо ли е? (А можех да си дочета книжката и да се пренеса в добрия и магичен свят на сънищата...) - И щом Исус Христос може да прави магии (Не, няма да се опитвам повече, нека са магии), защо не е премахнал всички лоши неща по Земята? Отровата например?

Отново има нужда да се направя на глупава:

- Отровата ли ти е проблемът?! 

Отново не ми позволяват: 

- Казвам „например”. Също и болестите.

Дали пък не съм глупава наистина?!

- Защото светът е устроен от добро и от лошо. Важно е да вярваме силно в доброто, да се надяваме на него само.

Да, наистина съм глупава.

- Защо трябва да има лошо въобще?

Има два отговора, които са забранени в родителския ми кодекс: „Не знам” и „Защото така”. В случая имам нужда и от двата. Мълча. Намирам друг отговор:

- Любов.

Очаквам да се върне недоверчивото дяволче в зеления поглед барабар с неразбиращото. Вместо тях изскача топло фейче:

- Мамо, ти все така говориш! Любов ли е да си болен? 

- Не, нещастие е. Но аз намирам във всяко лошо нещо липса на любов. Бих искала да ти отговоря защо има болни деца, защо лоши хора тровят уличните кучета. Бих искала да ти отговоря защо се случват неща, които ни правят тъжни, но не мога. Вероятно не ми достига любов. Или пък мъдрост. 

- Значи ти мислиш, че Исус е съществувал? Само един бог ли има, защото в митологията.... 

Спирам да се опитвам. Трябваше да е моята вечер с една книга... А се налага да водя сериозен разговор с детето си. Отговарям му, но думите се подреждат изтъркани и вяли. Друга идея освен да кажа на сина си колко е „яко” да вярваш в доброто и че отговорът на всички въпроси е „любов” нямам. Звуча като парче на „Бийтълс”. Ако обаче ме попита защо са убили Джон Ленън, ще трябва да мина на „не знам” и „защото така”. 

Аз не искам да правя от малкия хлапак наивник. Дори не съм сигурна, че искам да е най-добрият човек на света. Най-добрите биват наритвани най-бързо. Съжалявам, майка съм – от най-баналните. И ако трябва да избирам дали да е щастлив или наивно добър, признавам, ще се помоля да е щастлив. Не искам да правя от моето момче и аутсайдер. Не трябва да го взимат за женчо, защото говори с изтърканите думи на майка си. 

Какво да му кажа тази вечер тогава? Банална ми изглежда всяка майчинска проповед за доброто в света, за вярата и надеждата. Не че тези неща са изтъркани. Едва ли той може да е щастлив в тяхно отсъствие. Но се изтъркаха думичките. А най се изтърка думата „любов“. Хората гледат да я сметат под масата, да я неглижират с ирония, иначе изглеждат романтични. А да си романтичен днес е срамно. Тачат се цинизмът и чувството за хумор. Старомодно е да се обсъжда любов, да се демонстрира любов, а и колко хора вече правят любов? На „онова” му измислихме какви ли не названия, само и само да няма любов. На мен все ми се смеят, че не мога да изрека „чукам се”. Ето, казах го, сега какво?

Не зная как да възпитавам детето си, ако не мога да говоря за любов. Да не би любовта да се изтърка? Казаха, че трае три години, и това стана бестселър. Тази есен повече хора ще празнуват Хелоуин, отколкото Вяра, Надежда и Любов. А може би любовта се изтърка, понеже не отвърна на всичките ни невъзможни очаквания. Макар да съм от най-страстните защитници на любовта (все още), дори на мен не ми се говори за нея. Мислих, писах и говорих твърде много за любов. Чаках я, виках я, създавах я толкова пъти. Любовта във вида, в който порасна с мен и вътре в мен, днес я няма. И аз имам нужда от малко тишинка. Имам нужда да спра да се надявам на Любов и да започна да изпитвам любов във всичко, не само в детските си представи за нея. Защото любовта е тук през цялото време. Без да казваме нищо, без да сме наивни дори.

Тя е тук, когато се скривам под завивките и докосвам книгата, а светлината от нощната лампа стопля ръцете ми. Тя е мигът, в който се влюбвам в корицата й. Знам, че ей сега ще заспя, защото и този ден беше твърде дълъг, но имам време за няколко страници, имам време за малко любов с моето време, с моите няколко страници, с умората ми, с чуждите думи и с моите мисли, които им пасват като въздишка на нощ. Тя е тук... Нарекох я септември и я срещнах на пазара – в щайгите от пресни витамини, цветове и аромати. Затворих очи и я хванах в кухнята си, докато по стените полепваше миризмата на печени чушки. Минах покрай цветарски магазин и си я купих – беше в дебела туфа хризантеми. Любовта е тук - в спомена за началото на всяка учебна година. Тя е тук, в очакването. Септември е очакване - неназовано начало – без фанфари, шампанско и обещания – много по-лично и топло. Любовта е тук – във всяко стръкче от способността да я изпитвам.

Тя е тук и тази вечер, докато завивам деветгодишните рамене с чаршафи на митологични герои. Тя е в лекотата на моите ръце и в силата на неговите рамене. Тя е в майчинската вяра, че няма нужда да проповядвам нищо - то е тук.

М.И.

Photo2@pinterest.com