Леко с щастието

Щастието.
Не раздуваме ли малко тая работа с щастието? И защо сме толкова алчни за него? Напоследък гледам да не го преследвам като обезумяла. Когато щастието се натовари с непосилни очаквания, то грохва и става най-обикновена цел. Губи вкуса си, избелява по краищата. Щастието е птичка, която носи тъга, когато е хваната в клетка, и буди сладко вълнение, когато дойде неочаквано и сама кацне на перваза ти.

Преди години, още в гимназията, се влюбих. Той си хвана друго момиче и можехме да бъдем само приятели. Половин година, която за един тийнейджър е цяла вечност, въздишах по него и не можех да се откъсна от надеждата за нас. За да е по-трудно, той обичаше да ходи по купони с мен, танцуваше с мен в стаята ми посред нощ, вадеше ме неочаквано от часовете и от вкъщи, за да видим София отвисоко или Пловдив отблизо. Хващаше ме за ръката, когато изглеждаше далечен и разсеян, и си тръгваше от мен, когато сама търсех ръката му. Качваше ме в облаците, полагаше ме сред звездите, пускаше ме в безтегловност и си тръгваше. За да мога да падна сама и от високо. След всяка малка катастрофа се заричах да спра да го виждам, да спра да го следвам, да спра да го обичам. Та кой би искал да катери звездите, ако по нанадолнището ще е сам? И въпреки унизителните рани по коленете и по надеждите беше достатъчно да чуя дъха му в домофона, за да скоча отново. За където каже! Щастие и тъга се редуваха като деня и нощта, като бялото и черното на клавишите на пиано, като късмета в казиното, като партиите в парламента, като нещо безплътно и тежко, ужасно и прекрасно, което жонглираше с момичешката ми чупливост. Един ден се задушавах от щастие, откривайки бележка в учебника по химия: „Отивам в планината. Взимам те с мен. Чакай ме!” На следващия ден се давех в тъга, защото го виждах – целуван от планинското слънце, силен и далечен, как я държи за ръка и как отминават.

Докато един ден дъхът в домофона не прозвуча различен. Не пожела да се качи. Беше дошъл само да ми каже, че се е разделил с приятелката си и отива пак в планината. „Ти ще ме чакаш ли?” За първи път повярвах, че иска да го чакам. За първи път не звучеше самоуверен. За първи път бяхме „аз и той”, само аз и той, без нея. Всъщност „аз и той” предстоеше, това беше само крехкото му на вид, но силно по-всичко-си-личи начало. Ние предстояхме.

Не можах да заспя онази нощ. Не от щастие. От ужас, че може да ми се случи нещо и да не мина с него полагаемия ни се път. Лудост е, но една ученичка се страхуваше, че може през нощта да получи инфаркт и да не изживее своята първа любов. Бях озадачена от този страх и от невъзможността да изконсумирам радостта. Но радостта в този момент ми изглеждаше глуповата. Сякаш имаше нещо по-важно от нея – по-наситено усещане, което можеше да придаде на момента по-голяма значимост. Но не знаех какво е. Докато го търсех в главата си, я изпълних с тревоги. Вместо да беснея от кеф, че мечтаното момче утре ще е само мое, аз бях парализирана от нетипични за дете страхове. И тогава дойде това прозрение, което разцепи нощта на две и придаде нов вкус на моя момент: Ако има утре, ще има всичко. Докато съм на земята, мога да катеря звездите, мога да падам от луните и млечните пътища, мога да се надявам и мога да плача. Мога да бъда щастлива само, ако има утре. Онази нощ не заспах от страх не за това какво ме чака утре, а за това дали ще има утре.

Имаше утре. Имаше много утрета и много звезди. Планините се редуваха с морета, бележките – с писма по десет страници, състоянието на щастие – с всякакви състояния. Но щастието трябва да е било там през цялото време, защото всеки ден имаше продължение в утрешния. Никой не получи инфаркт и всичко предстоеше. Краят също.

Десетки пъти съм формулирала щастието. Ако имам късмет, ще го формулирам още толкова пъти. В този момент щастието е в това да успявам да живея леко и без пълната му версия. Да чувам музика и без да има птички на перваза ми. Да съм тиха, търпелива, благодарна. Намирам, че консуматорските ни сърца беснеят да грабят щастие, както грабят вещи и удобства. Искаме нов телефон, нов нос, нов мъж, ново щастие. На човечеството му е скучно и безсмислено, затова пълни дупки с маркови стоки и радости еднодневки. А щастието продължава да е в днешния ден, в утрешния също, в самото наличие на живот. И е така, защото нито едно от тези неща няма гарантирано бъдеще. Всъщност собственият му край придава на живота тази огромна ценност.

Пак се питам – не се ли напрягаме твърде да гоним това щастие? През последните години се убедих, че всяко прекалено старание е обречено на провал. Защото докато се стараем да сме щастливи, изпускаме възможността да усетим същинския, неповторим пулс на живота си днес. Пулсът на живота се променя непрестанно. Няма никаква гаранция, че само след миг няма да излезем от ритъм. А ние така често мерим пулса на илюзиите, вместо да разберем какво има реалността за нас – и да го превърнем в свое, и да му открием подаръците, и да му посветим търпението си. Но реалността невинаги е по кройката на нашите планове. Искат се друг тип усилия да влезеш в пулса на реалността – непоръчана, най-често недостатъчна, и да хармонизираш с единственото, което имаш – своето сега. Усилията, в които вярвам – да намериш щастие в това, което имаш. Да спреш да се фокусираш в това, което нямаш. Да бъдеш спокоен с мястото, на което се намираш. Благодарен и спокоен. Защото най-щастливи днес не са най-успелите хора. Обратно е – най-успелите са тези, които знаят как да са щастливи.

Понякога успявам да не мисля за щастието. Наострям сетивата си за всичко заобикалящо ме и се потапям в пулса му. Сама съм, да. От осем години живеем сами с детето. Имаше човек, който ме обичаше, и искаше да бъда щастлива. Но толкова усилия положи, че накрая ме остави по-сама от всякога – с няколко оглозгани надежди. Няма драма, не съм алчна за повече. Утрешният ден ще ми се ослади и без да има на кого да дам лъжичка от глазурата. Всъщност свалих всички глазури. Щастието е отдолу и вече нямам нужда да украсявам същността му.




М.И.

Photo@Pinterest