Поне още един приятел

 „Ако накрая съм изгубил всички свои приятели на земята, трябва да ми е останал поне още един приятел и този приятел да е вътре в мен.” Репликата е на Ейбрахам Линкълн, но стигна до сърчицето на приятелката вътре в мен и взех, че й отделих тези няколко реда.

Приятелко, сигурно се чудиш защо веднага не се сетих за теб, когато решихме да посветим броя на приятелството. Истината е, че обикновено не те виждам. Знам, знам, то е, защото не те търся. Много рядко излизам на разходка само с теб, никога не пия кафе само с теб, не ходя на театър само с теб, не обсъждам деня си само с теб. Въобще само с теб не обичам да оставам насаме. Не се обиждай, но забравям, че те има. И самотата ме притеснява. Нищо чудно, че си толкова потисната – с нищо не те окуражавам, за да бориш с мен самотата. А всъщност щях ли да бъда самотна, ако можех да бъда приятелка с теб?

Знаеш ли кой сезон стана най-омразният ми? Знаеш естествено – ти си аз, вътре в мен. Лятото, приятелко, беше любимото ми време, а днес ме плаши. Тогава всички щипват на семейните си ваканции, изпращам детето в прованса и оставам сама с теб. Аз не зная за какво да си говорим. Когато ми разказваш нещо насън, не те разбирам. А когато се опитвам да ти кажа нещо наяве, всъщност имам нужда да го кажа на някой друг. Ако седна в кафене да чакам някого, отварям книга или се правя на любопитна пред дисплея на мобилния – срам ме е, че съм сама, не зная какво да правя със себе си. Изстудявам вечер виното и всеки път се натъжавам, че посягам само за една чаша. Покривам леглото с чаршаф и измръзвам от мисълта, че той е толкова единичен. Защо не ме поканиш да излезем през лятото? И да приключим с темата за самотата. Върни ми любимия сезон, ако можеш. Аз пък ще ти постеля у нас.

Наскоро гледах „Животът на Пи” – история за момче, което корабокрушира и остава 227 дена в открито море насаме с един бенгалски тигър. Срам ме е, но един филм ми напомни, че те имам. Ами ти? Ако можеш да избираш, мен ли ще избереш? Аз съм твърде меланхолична, твърде усукана в безбройните си чувства и изживявания. И се плаша понякога от теб. Страхувам се от теб като от хищник. Ти можеш да ме нараниш, можеш да ме изядеш, ако реша. Ти си тази, която пуска страховете вътре в мен. Подмяташ ми крайчеца от някакъв евентуален риск и аз захапвам като професионален надеждокрушенец. Страхувам се от всичко. Страх ме е от теб и се нуждая от теб еднакво силно – ти си котвата в океана от изгубеност, ти си дневникът на надеждокрушенеца, ти носиш и страховете, и спасенията. Аз не зная всичко за теб, нито за себе си, затова все търся някой друг за нас. А как ще го открия, щом не зная как да бъда с приятелка като теб?

Казват: „Обичайте себе си, за да ви обичат другите.” Като оставим настрана помпозната клишираност на тази мъдрост, аз съм възпитана да страня от нарцисизма и не го разбирам това с автообичта. Като малка веднъж окачих на стената в детската си стая своя снимка. Здраво ми се скараха, а първо ми обясниха другото значение на думата „нарцис”. И започнах по-често да се срамувам от себе си, отколкото да си се радвам. И това да имам теб за приятел ме обърква – не е ли нарцистично? Ами ако нямам друг избор? Ако не открия сухата земя любов и продължа да плавам загубена с тигъра? Тогава според Линкълн, ща не ща, ще те потърся. Ето, правя го. Имаме да си кажем много. Но нека първо сложа една наша снимка на хладилника.