Прерисувай тъмното, Любов




Нали няма да пуснем времето, цялото в тъги?

Днес разгръщах страниците на нашите дневници и тъгите полепнаха по мен. Върнаха се като песен, като парфюм, като лятото. Веднага потърсих очите ти. Целите любов. Погледнах зад тях. Цялото тъга.

Не искам да ме гледаш повече, като че вече ме изпращаш. Не искам да ми казваш, че ще бъда щастлива някога, с някого, защото и ти го можеш. Ако беше вярно, щяхме ли да пускаме тъгите толкова надълбоко?

Не искам да пускаме тъгите да стават по-големи от нас, по-силни от малките ни чудеса. Не ги искам върху възглавницата, в драсканиците, не ги искам в жестовете ти, в начина, по който понякога протягаш ръце към мен и ме прибираш – като за последно, като за „достатъчно ли е да се обичаме още малко”. 

Защо са й тъги на светлината ни? Защо не ни оставят на мира? Защо ни карат да не забравяме бъдещето? Защо не ги убиеш? Моля те, дръж ги далеч от нас. 

Спри тъгите. Доведи светлината. Напиши началото вместо мен и не ми позволявай да се връщам повече в тъмното. 

Прерисувай тъмното, Любов! Потули го, ако можеш. 



Текстът е част от съвместния проект на Мила Иванова и фотографа Красимир Андонов "Дневници на безкрая", който на 17 февруари 2014 започна като изложба в столичното SOHO. 

Текстовете в него са реални писма и дневници, писани от Мила и фотографирани от Красимир. Още по-красноречивата част от проекта обаче са черно-белите фотографии на Красимир - страници и истории от най-безкрайния дневник - Живота. Някои от тях можете да видите и на сайта му: www.krasimirandonov.com.


Очаквайте следващата спирка на Дневниците. 
Защото безкраят няма край



Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации