Хубаво е лошото време

В един дъждовен ден преди години скачах в локви и не бях сама. Беше пролет - студена и ветровита. Времето обаче не беше лошо. Беше значимо. Оттогава обичам лошото време. 

Обичам лошото време и през пролетта дори, и в почивните дни. Обичам да се крия в топлината на завивките и да не бързам да излизам оттам. Обичам да прекарвам деня в пижама. Обичам жилетки, пухкави чорапи. Аромат на вълна.

Обичам студени ръце под завивките. И топли тела. Колко е просто да стигнеш до другия!

Обичам как звучи думата „одеяло”.

Обичам как звучи тишината, в който чуваш дъха на „другия“.

И лекотата, с която скачаш от леглото, за да свариш чай или да направиш супа. Обичам как крутоните се сгушват в парещата супа и се разтапят в блаженство. Обичам смръщените очички на сина ми, когато чаят му е твърде топъл, а той няма търпение да отпие. Обичам как гледа в него, сякаш вътре живее някой от приказните му герои. И как шават малките му ноздри над парата, която има дъх на чудни билки и поляни. Обичам как крещи, когато вадя баница от фурната. „Давай ми, давай ми, искаааам!” Крещи, а тя е вряла и той знае, че трябва да прояви още мъничко търпение. Но това не прави крясъците му по-малко радостни. Обичам детските крясъци от радост.

Обичам да затварям целия свят и всички звуци и да потъвам в горещата струя на водата. Да усещам как се зачервява кожата ми, как топлината се разлива под нея и ме обгръща в гальовно спокойствие. Не мога да се наситя на топлината, не мога да я напусна. Както любовник. Както любов.

Обичам да добавям към лошото време други неща, които обичам. Както на кафето слагам мляко или на устните - червило. Както към лятото добавяме море, а към морето - сандали. Обичам в лошото време да вадя стари албуми. Обичам контрабаси. Да го озвучавам с Били Холидей и Нанси Уилсън. Лошото време влиза в магична реакция с тях. С Нора Джоунс също. Никога в лошо време не слушам Сезария Евора например.

Обичам силни и сладки подправки към лошото време. Пускам в него зрънца ванилия, пръчка канела или люто чили, дафинов лист, бахар. Лошото време е майстор на богатите гозби и плътното вино.

Най обичам в лошото време да чета български класици. Те са господари на лошото ми време. „...мигар може да има нещо по-красиво от това!“*

Обичам тишината в лошото време. Малко музика, но главно тишина. Никакви телефони, по-малко възклицания. Обичам да слушам дъжда по покрива и отривистите движения на минувачите, които бягат от лошото време. Обичам открехнатия прозорец, дори да гори печка в стаята. За да чувам дъжда и отдалечаването на непознатите хора.

Обичам шума от хартия в лош ден. Разлистена книга, шепот от стара снимка, вестник, върху който детето реди пластелинени фигури. Толкова много фигури може да се направят в един лош ден – цял свят.

В лошото време обичам да подреждам. Да чистя и редя. Да съм грижовна. Да творя уют и да пускам само леки мисли в главата си. Обичам да докосвам гладената дреха с внимание, за каквото нямам време в хубавото време. И да почиствам цветята си с любов, която е лукс в другите дни. Докато бърша прах, обичам да откривам любимите си книги, картички, пратени от слънчеви места, гривни с мъниста, забравени от няколко лета. Обичам да отварям детската си колекция от салфетки. Обичам да добавям в нея нови. Това ме кара да се лъжа, че детството не е чак толкова далече. А за колекцията от салфетки ми остава време само в лошото време. Както и за това да погледам света. Просто да го погледам през прозореца.

Обичам деца с дъждобрани. Момичета с чадъри. Вдигнатата яка на мъжки балтон. Обичам миризмата на изгоряло дърво и влажни тротоари. Отраженията на облаците в локвите. Гумените ми ботуши. Обичам как кучето се тръска след дъждовна разходка. Обичам този, който е измислил чистачките на колите. Обичам целувки с премръзнали устни. Да вземеш ръката ми и да я скриеш на топло в джоба си. Обичам спомена за лошото време на добрите ми истории. Обичам зеленото и чистото, които са най-ярки след пролетен ден с лошо време...

Обичам лошото време, защото след него идва хубавото. Предстои цялото. От самото начало. Но само след края на лошото време.



*из „Ние, врабчетата“, Йордан Радичков