Човек винаги греши два пъти

...че и повече. Учели сме се били от грешките си. Глупости!

Преди две години си купихме куче. Тя беше най-сладкото бебе на света и първите дни не можех да ходя от щастие. На петия ден грешката зееше с ужасната си изплезена до лигавост муцуна срещу мен. Сладката Кара не беше просто таралеж в гащите. Тя дойде, за да ни покажe ада на земята. Ако сте гледали „Марли и аз” и опитате да се абстрахирате от веселата част, можете да си представите какво се случи у дома. Всеки ден олеквахме с по една мебел. Предметите, които падаха в жертва на малкото чудовище, бяха безчет. Не зная как го направи, но успя от всички дрехи вкъщи да унищожи най-любимите ми. Още пазя трупа на една жилетка, прилежно разбридана и олигавена. Сега обитава дъното на гардероба ми – жалък спомен за купчина рошава вълна. Но все крепя надеждата, че по останките й ще мога да убедя някой факир с куки да ми изплете същата. Кара поработи и върху стените ни. Сега живеем в нещо, което силно прилича на Дрезден след бомбардировките през 1945-а. Защо още не сме запълнили дупките ли? Ами защото палавият поглед на Кара не дава надежда, че е приключила с атентатите над стените ни. В жертва на най-сладкия лабрадор на Земята паднаха още 17 чифта обувки, 21 плюшени играчки, пет речника, колекция с класика от български автори (особено много пострадаха фейлетоните на Алеко. Кара помилва само Антон Страшимиров.), 45 хавлиени кърпи, няколко килограма козметични продукти, практически всички цветя, които опитвах да завъдя, но само един килим, както и две картини, без да броим репродукциите. Кара се дразни на списания, особено автомобилни. И никак не обича вкъщи да се задържат здрави слънчеви очила. Много пъти разбирах за покушенията й със закъснение, защото домашните ги крият от мен. При всяко аз побеснявам. Яростта ми е пращала кучето в дом за бездомни (добре, че не разбира от оксиморони), край кофите за боклук и най-често по дяволите, където и да е това.

Ако ме мислите за твърде жестока, ще добавя, че унищожителният нрав на Кара не е най-големият й недостатък. Допреди месец тя намираше за разкошно изпълнение разтоварването у дома. Казват, че виновни сме ние, нейните стопани, защото не сме я научили на обноски, но те не са виждали победоносния влажен поглед, когато жълтата течност потече от задните лапи във всички посоки. И в този момент лъсва цялото ти човешко безсилие. Нищо не можеш да направиш. Ако се развикаш, тя ще хукне да се крие, но без да спира облекчаването. Така ще си уредиш незабравимо лъскане на паркет, килим, плочки и прилежащите мебели. А шансът да не нагазиш в топлата ароматна течност е колкото вероятността Рики Мартин да е хетеро и да се ожени за Ивана.
За другата част от облекчителните навици на кучето ще спестя подробности. Само ще кажа, че в санитарния магазин са ми първи приятелки, понеже от две години купувам от тях антибактериален препарат за операционни.

Не, не, това не е всичко. Когато благоволи да остави пикочния си мехур пълен за разходката, Кара се освобождава от материала винаги по средата на най-оживената улица. Сигурно там й се вдига адреналинът и по-лесно изпуска. И понеже за разкош живеем баш в центъра на София, пейзажите, които Кара оставя като „светла” диря след себе си, са я по шикозния булевард „Витоша”, я по оживената улица „Солунска”. Кара с финес прикляква пред витрини с обувки за 2000 лв. Може би използва момента, за да разгледа моделите, знам ли. Но срамът, който ни носи модният й пиетет, вече е врязан като алена буква по челата ни.

Но и това не е всичко. Кара е любвеобилно куче и нищо не може да охлади нейната страст към минувачи, главно малки деца. Върви си жена с детенце и често се случва да се страхува от кучета повече, отколкото детенцето. Върви си Кара и често се случва да води някого от нас вместо обратното. И хоп – неизбежна е срещата между кучето и детенцето. Майките пищят, сякаш кучето ще коли детенцето, детето пищи, понеже майка му е в истерия, кучето набира скорост, понеже си мисли, че те му се радват. Кара иска само да оближе детенцето, но го прави бурно, невъздържано и само след като го е съборила любовно на земята. А когато лапите й са кални, майките ни кълнат особено ожесточено. Не ги виня.

Има и още. Тя е лакома. Не, тя е бездънен контейнер за калории. Сякаш ги е изгорила в момента, в който ги е подушила. Може да яде 24/7, като спира само за да върне недобре смлените части. Преди да ги поеме отново. Докато ги връща, с единия край на езика подхваща следващия залък. Хубавото е, че не е капризна на ядене. Яде всичко. Това също така е лошото. Яде наистина всичко. А термометърът й прилича на кокалче...

Иначе е чудесна. Гладък косъм, сладка муцуна, верен поглед, който, разбира се, е измамен, защото е твърде подкупна и може да те забрави на цената на една солета. Но пък може и нежно да ближе голата част от крака ти, докато гледаш филм или работиш на компютъра, и е толкова добра, че ако я забравиш на тъмно за цял ден, когато те види, ще маха опашка до припадък. До твоя припадък.

Много хора ни казваха да не взимаме куче. Нещо повече. Имах подобна дивачка преди, казваше се Райна и ми костваше един ремонт и много ценен наръч от нерви.
Нито първата грешка с опашка ме научи на нещо, нито втората. Намерила съм едно кучило с шоколадови лабрадорчета, родени миналата седмица, и не мога да спра да мечтая за тях. И как искам само да взема още едно торнадо вкъщи! Като се замислиш, стените и без това са на дупки, хубавите дрехи и обувки вече ги няма, а дали извеждаш едно или две, е все тая. Майките в квартала няма как да те намразят по-силно. Зная, че е грешка, но не спирам да влизам в сайта на бебетата лабрадори и не спирам да избирам име за поредната грешка.

Защо грешим с пълното съзнание за последствията? Защо избираме все приятели, които ни разочароват, и любими, които ни нараняват? Кучета, които ни опикават, и работи, които ни сдухват? Защо не си учим уроците, докато сме в училище и най-тежкото последствие от нецеломъдрието ни е двойката в бележника? Може би заради друга народна мъдрост, в която също открих грешка. Една лъжа, повторена сто пъти, ставала била истина. Да, бе! Имам една приятелка (като се замисля, не е само една), която е грозновата, но пък е влюбена в себе си и се смята за изумително творение на природата. Толкова се харесва, че тялото й е придобило един такъв маниер на движение – сякаш непрестанно прави любов със себе си. Тя много обича да казва: „Толкова ли съм хубава, че всички мъже ги е страх от мен?” И го е повторила няколко пъти по сто. Но не е станала по-хубава. И мъжете продължават да се страхуват от нея – не толкоз, защото е грозна, повече, защото е влюбена в себе си. И страховито неадекватна.

Много ме тормози това с грешките. С тези лабрадорчета се чувствам като грозната ми приятелка. Неадекватна. Чувам ропота на всички, които ще вземат отношение по поредната ми грешка. Ако открия как да подчиня бъдещите грешки на вече натрупания опит, ще напиша поговорка по повода. А дотогава никой да не ми натяква, че греша. Пак ще ида до развъдника. Народната мъдрост също греши. И повтаря грешките. Какво ще кажете за тази: „Каквото човек може да направи с приятели, с пари не може”...

Коментари

  1. Усмивката ми е почти до точка на причиняване на лицев спазъм!
    Моето космато любимо чудовище Роя е Golden и толкова прилича на гореописания уникум! :]

    ОтговорИзтриване
  2. :)

    Само дето за съжаление вече не живеем с това чудовище. То е живо и здраво де, просто стопаните му се разделиха.

    ОтговорИзтриване
  3. O!Съжалявам и разбирам - Роя също имаше още един стопанин...

    ОтговорИзтриване
  4. Господи, никога няма да си взема куче :D

    ОтговорИзтриване
  5. и въпреки това са най-страхотните кучета ...

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации