Искам да попия в теб като мастило.
Да разтеля тъмнината си
по белия ти лист желание.
Да приплъзна
без да можеш да ме спреш,
без да мога да изсъхна.
И да врастна в теб –
копнеж.
Да застана там, където
придиханието спира,
за да вземе глътка
мекост.
За да пита
още ли животът тук е,
още ли се формулира
Смисълът.
Искам да проникна
във косите,
докато сребро повива ги.
Искам да дълбая бръчки
и с гласа ти
да напиша
последните любовни стихове.
Искам от страха да те спася
и със страха
тогава искам
да те запозная.
Страх те е сега –
животът мил ти е,
смъртта – неясна.
Страх обаче знаеш ли,
щом не си ме губил още никога?
В глухите ти ъгли
коренче ще пусна
и ще дишам тайно
през гласа на твоята умора,
през светото вдъхновение,
през единствения вход до теб самия –
истинския.
Няма коментари:
Публикуване на коментар