Здравей, Нова годино, добре си дошла!



Знаеш ли откога те чакам? Минаха няколко години на изкачване по нанагорното. Малко преди да се покажеш в края на стръмното, те видях като върха, към който съм тръгнала. Добре ли видях, или беше видение?

Чаках те, Нова годино. Минаха месеци, в които стоях като малко дете на прозореца и те чаках, без да те виждам от никъде. Търсех те във всеки следващ сезон, в полета на птиците по траектория на светлото, в отминаването на чуждите и в пристигането на единствения. Стоях със залепен нос зад стъклото и пусках сълзите да бягат от мен, а те викаха нови. Направих си река от тях, застанах по средата й, заинатих се: „И тази река ще мине и пресъхне. Оставам отгоре й.“ Да чакаш реката да пресъхне, за да минеш отсреща, е като да чакаш времето да мине, за да не те боли сега. Сега ще боли мощно, а времето ще минава бавно, но ти също трябва да минеш. През болката, през времето, през себе си. И няма как това да се случи, ако стоиш на едно място. Грабваш си болката и следваш отреденото. Аз доста повървях из реката. Бях много сама насред бесовете й, но тя е от тези реки, които не търпят някой друг да излива утайка от коритото й. Мисля, че друг не може дори да я види, тя е много лична река. Няколко пъти виках за помощ, докато не разбрах, че друг вместо мен не може да плува. И никой, никой не може да премести времето наникъде.

Чаках те, Нова годино, за да сменим сезоните заедно, за да пропътуваме глухите викове изпод реката ми и да й намерим врата към откритото море на промяната. Минаха няколко нови години, но аз не вярвах в тях, само се постарах да ги пусна, без да се предам. Малко се уморих от прииждащите води на реката. И от борбата със собствената ми устойчивост срещу подводните й изпитания. Малко спрях да виждам сушата и дори свикнах с постоянното усещане за давене. Изплаших се, когато разбрах, че съм свикнала с него. Видях се подчинена на нещо, което прави времето трудно, и те зачаках да издърпаме заедно заплетеното в жилавите й бурени на сушата. Зачаках те, примирена, но не завинаги. Зачаках те, бъдеще. Защото понякога няма какво друго да направим, освен да чакаме времето, вървейки след него.

Не мисли обаче, че аз не правих нищо друго. Напротив. Живях в любов. Трудна, невъзможна, но безусловна. И искам да я взема с мен. Искам с мен красотата й, белегът й на непреходност, звукът й на предопределеност. Но не искам тъгите й, пускам бремето й, отказвам се от невъзможностите й, поверявам й теб и всяка добра мисъл за утре...

Здравей, Нова годино! Ти няма да си като никоя друга. Усещам те в тихите завои на мъглата, която тази зима пуска нови светлинки да проправят погледа напред. Усещам те в онзи синигер, който се люлее на върха на клончето с главата надолу и няма страх от зимата, нито от студа и от падането. Усещам те по себе си и по крехкия ръб на всички уроци, които приех в живота си през последните години. Виждам те в новороденото ми търпение, в притихналата благодарност, че все още мога да се променям, във възторга си от чувството, че нямам нужда да променям никой друг. Ти си в упоритостта ми да вярвам в онова, в което вярвах и когато подаръците идваха от Дядо Мраз. Ти си вагончето от онзи влак, който няколко пъти катастрофираше, губеше посоката си, пътниците, дори водача, но никога не продължаваше без точно това вагонче. Ти си цветето, за което се грижа от момента, в който в земята ми вирееха само едногодишни растения и самотна пръст. Не знаех къде е свито коренчето ти, нито дали поливам на правилното място, но верността, с която отгледах цялата градина, за да израснеш точно ти, те извярва и откърми. Усещам те, Нова годино – записана си с друг, внимателно изчакан почерк. Почти си нарисувана. Нереална. Но задаваща се.

Прокарвам пръсти през всеки знак за теб и усещам как нарастваш под топлината на очакването ми. Докосвам те, както бременна жена докосва тялото си, в което расте любовта й. Много болки бяха утроба на създаването ти. Но много повече надежди. Знам, няма да дойдеш изведнъж, няма да изгрееш дори бавно като утрото. Ще продължа да те раждам във всеки ден, особено в трудните. Понякога ще забравям, че си дошла. Понякога няма да виждам колко си нова. Но ще те поливам и в багрени пролетни дни, и в бледни, разколебани нощи, защото с теб, годино, ще продължаваме да растем заедно. Ще се грижа да не оставаш без обич, без вяра, без силата им. Ще те бележа като неповторима и ще те създавам всеки път, когато не ми остава нищо друго, за да вдишам, за да се реша на още една стъпка-борба. Ще събирам чудесата ти из мънички листчета от дневници. Ще се прекланям пред добрините ти в ежедневни параклиси. Ще те пазя, защото трудно се изкачих до теб, но никоя река не бе достатъчно страшна, за да ме спре да го направя.

Виждам те, Нова годино. Различна си, нова, загърната с уязвимата роба на надеждата ми. Има още за изкачване и зная, че дори да съм те видяла правилно и ти да си върхът, до който стигнах, давейки реката си във вяра, след теб релефът ще продължи да криволичи. И аз ще продължа да се спускам и изкачвам по реки и наклони, но с теб, годино, искам да поседна за малко на върха и да благодаря на реката, че ме изхвърли на него. За да те посрещна, за да те повярвам, за да продължа да обичам по този начин, който ме кара да вярвам и в себе си.

Честита бъди, Нова годино! Добре си дошла!

с която изпратихме миналата година под звездите на нашия дом - Родопите :)

А с тази картина посрещам 2015-а. Тя е Любовта!



Коментари

  1. Желая ти с пълни шепи, Мила, всепоглъщаща, отдадена, смислена и твоя!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Да ти се връща, Гери! Да е сбъдната годината! :)

      Изтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации