Солунска 16: Докато единият от нас не стане слаб

Беше особена година. През цялото време катерих по нанагорното. Вместо обаче да стигна върха, пропадах надолу. Извървях целия този път с ясното съзнание, че точно такъв път ми се полага. Защото обичах когото не биваше да обичам. Защото и той не биваше да ме обича, но не можа да го спре. Защото нашето обичане раняваше други хора. Затова нямаше да е честно, ако ни беше лесно.

Признавам, през последните години най-мощна сила идваше от вярата, че ще извървим наказанието си. Че то има край! Движеше ме осезанието, че ще изкатерим всички мъчителни нанагорнища и някъде там, в края на тази година например, ще заслужим едно малко чудо за любовта си.

Минаха месеци, в които стоях като малко дете на прозореца и чаках нашето изстрадано начало, без да го виждам отникъде. Търсех го във всеки следващ сезон, в полета на птиците по траектория на светлото, в отминаването на чуждите и в завръщането всеки път на единствения. Стоях със залепен нос зад стъклото и пусках сълзите да бягат от мен, а те викаха нови. Направих си река от тях, застанах по средата й, заинатих се: „И тази река ще мине и пресъхне. Оставам отгоре й.“ Да чакаш реката да пресъхне, за да минеш отсреща, е като да чакаш времето да мине, за да не те боли сега. Сега ще боли мощно, а времето ще минава бавно, но ти трябва да минеш. През болката, през времето, през себе си. И няма как това да се случи, ако стоиш на едно място. Грабваш болката и следваш отреденото.

Затова аз покорно повървях по реката. Бях много сама насред бесовете й, но тя е от тези реки, които не търпят някой друг да излива утайка от коритото й. Мисля, че друг не може дори да я види, тя е много лична река. Няколко пъти виках за помощ, докато не разбрах, че друг вместо мен не може да плува. И никой, никой не може да премести времето.

Чаках това наше начало, вярвах, че ще сменим сезоните заедно, че ще пропътуваме глухите викове изпод реката ми и ще й намерим врата към откритото море на промяната. Минаха няколко краища и няколко начала, но реката оставаше – все по-мътна, все по-пълноводна. Накрая се уморих от прииждащите й води. И от борбата срещу подводните й изпитания. Дори спрях да виждам сушата и свикнах с постоянното усещане за давене. Уплаших се, когато разбрах, че то е станало рутина. Привикването към болката не намалява ли съпротивителните сили срещу нея? Щях ли да се примиря с чувството, че сме наказани? Зачаках отговора, смирена. Зачаках те, бъдеще. Защото понякога няма какво друго да направим, освен да чакаме времето, вървейки след него.

И отново дойде нова година. Стори ми се, че тя няма да е като никоя друга. Усетих я по различното събуждане и по светлината, която разкри крехкия ръб на всички изпитания, приети през последните години. Видях я в новороденото ми търпение, в притихналата благодарност, че все още мога да се променям. Казах си, че трябва да е достатъчно пораснала, за да подаде глава над земята, защото посях тази нова година с поклоническо прилежание. Поливах я с концентрата от уроците ми и вярвах в нея с чистотата на дете. Тя е цветето, за което се грижа от момента, в който в земята ми вирееха само едногодишни растения и самотна пръст. Не зная къде е свито коренчето й, нито дали поливам на правилното място, но верността, с която отгледах цялата градина, за да израсне точно тази година, я извярва и откърми.

Не знам дали тази година е носител на нашето ново начало, но прокарвам пръсти през всеки знак за него и усещам как то нараства под топлината на очакването ми. Докосвам го, както бременна жена докосва тялото си, в което расте любовта й. Много болки бяха утроба на създаването му. Но много повече надежди. Знам, няма да дойде изведнъж, няма да изгрее дори бавно като утрото. Ще продължа да го раждам във всеки ден, особено в трудните. А после, когато дойде, може и да не разбера. Може и да не повярвам. Понякога ще забравям, че е дошло. Ще се връщам при болката си и ще се свивам за няколко часа около нея, сякаш съм вкъщи.

...

Болката – новото ми вкъщи. Докато тази любов е жива, друг дом няма да намеря. Всичко друго е напомпана от рани и инат надежда, но колкото и мъчно да носих дотук тази надежда, различен път не ми се полага. Защото обичах когото не биваше да обичам. Защото и той не биваше да ме обича, но не можа да го спре. Защото нашето обичане раняваше други хора. Защото нямаше да е честно, ако ни беше лесно.

Ще го вървим. Ще се държим и обичаме. Ще си казваме красиви думи, ще звучат като обещания, ще бъдем гръмки, смели в избора на словоред. Ще си рисуваме криле и ще се заблуждаваме, че знаем как да ги използваме. Ще се кълнем колко сме смели. Колко сме дръзки в избора си да останем заедно. Ще вървим, надрусани от фалшивите надежди на една невъзможна любов. Ще вървим, докато единият от нас не стане толкова слаб, че да прекъсне болката. Страхувам се, че няма да съм аз. Аз свикнах с нея.

М.И.