До довечера, чакам те вкъщи

На 38 съм и съм неомъжена. Имам дете и мечта за голямо семейство. Искам шумна къща, пълна с деца, и една любов, която да пращи в огнището силна като Слънцето до последния миг заедно. Всъщност не искам последни мигове. Искам тази любов такава, че и след напускането на земното убежище тя още да живее някъде като жар и хармония. И въобще не ме интересува, ако това звучи откачено или незряло. Аз знам, че е възможно.

Дълго време отказвах да прочета Бегбеде, защото му се сърдех за „Любовта трае три години“. А книгата се навираше в ръцете ми постоянно. Най-после я прочетох и простих на французина. Открих, че между мен и него има нещо общо. И двамата не вярваме в заглавието.

Така или иначе любов напоследък няма. Няма и голямо семейство. Когато нещо ти липсва, воайорстваш жадно тези, които го имат. Залепяш нос на лъскавата витрина, която въпреки своята прозрачност носи металната миризма на затвор - затвора на недостижимото, и се взираш безнадеждно беден отвъд. Така правя аз със семействата. Наблюдавам ги в захлас през витрината. Колекционирам картини и усещания за неща, които те притежават, а аз не съвсем – вида на пълните им багажници, плановете им за семейната ваканция, поделянето на задълженията и изживяването заедно на значимите моменти, и любимото ми: „До довечера, чакам те вкъщи.“ Те го изричат като нещо най-обикновено. Никой от тях не би разбрал как това изречение посипва със сол раната от липсите ми и как в същото време преминава през мен като пеперудена надежда.

Преди години с няколко приятелки се бяхме събрали да печем коледни сладки за благотворителен базар. Работата се оказа повече, отколкото очаквахме. Децата ни бяха малки и беснееха като торпеда в нападение из къщата, в която работехме. Детето на приятелката, чийто дом беше това, падна и се нарани лошо. Разплака се, тя се притича, гушна го и попита за раненото място. Малкият ревна още по-силно. Явно също беше много уморен. Безпомощност и изтощение проблеснаха в очите на майка му и в този момент се появи мъжът й. Вдигна хлапето, гушна го на дивана и повика жена си. Гушна и нея. След малко плачът утихна, умората се изниза от стаята. Гледах от другия край, зашеметена, сякаш е някаква магия. Нещо съвсем обикновено от ежедневието на едно семейство. Нещо, което аз нямах.

На следващата година по същото време тази двойка се раздели. Нямат значение причините и отново е нещо обикновено от живота на едно семейство, но всеки път тези малки смърти ме натъжават и ми отнемат парче от надеждата. Честно казано, в двойките, които съм воайорствала досега, още не съм открила любовната история, която бих пожелала и на себе си. Дори там, където всичко изглежда добре изпипано, близко до шедьовър, не съм видяла всичко това, което вече 38 години ме кара да имам една голяма мечта. Да, зная теорията наизуст: първоначалната страст постепенно угасва, на нейно място се настанява уважението... любовта трае три години, но разбирателството може да е вечно... битовизмите ни унасят, но всичко е наред, ако отговорностите са споделени... жененият човек може да пофлиртува, дори да „кривне“ от „правия път“ - в реда на нещата е и заздравява връзката... връзката е важна, не любовта... тя трае три години... важно е да се държим един за друг заради децата, нужно е просто да се търпим... оставам с теб, защото по-добро на хоризонта няма, а и да се появи, след три години ще ме дразни по същия начин... бракът е наниз от компромиси... и само през първите три години те са приятни... ама каква любов?! Нали има кой да ми качи бурканите от мазето!
За връзките и любовта всеки има своя картина, която може да не разбирам, но и не съдя. Моята явно е трудно изпълнима обаче, щом до този момент платното ми белее недовършено. Аз не искам просто да се „понасям“ с някого. Не търся нечия компания. Нечия подкрепа, присъствие, мускулатура. Някой, с когото просто няма да има проблеми. Някой „нелош“. Някой, с когото мога да свикна. Някой, който „става“. Някой, който е „ок“ с мен. Някой, който „толкова ме харесва!“ Някой, на когото мога да разчитам и това е достатъчно. Не търся и някой „идеален“. Не търся някой, който не е Той. Някой, за когото не съм Тя.

А ако той е Той, докосването на друг би било страдание. Флиртът – инфантилна загуба на ценно време. И не, не желая да бъда „унесена“ от битовизми или друго – дребните неща може да бъдат чаровни поводи да се смеем и да бъдем заедно. Дори качването на буркани от мазето няма нужда да бъде досадно задължение, ако тези буркани носят старанието за другия, ако са консервирали мисълта ти за него. Мога да родя цяла любовна история около няколко буркана! Само ми посочете любовта, която го заслужава.

Не съм дете, наясно съм, че моментите, които дават гориво в една връзка, с годините рязко намаляват, но тогава трябва да започнем да ги създаваме сами. Да ги откриваме на нови места, различни от идиличните ни представи за съжителство. Горивото в една връзка спира да идва от страстта, но започва да идва от грижата, от старанието, от промяната в нас, от волята ни да вървим и да израстваме заедно, от вярата ни, че любовта е в нас и ще трае толкова, колкото и ние. Горивото в една връзка идва от умението ни да се чуваме, от нежността, с която се виждаме, от усърдието ни да се усещаме. Горивото идва от изискванията ни към любовта. А моите са високи. Също каквато е способността ми да давам.

Зная, че тези думи звучат като сладникава теория с нисък процент успеваемост, и че в реалния живот нищо не е така просто като наредените благозвучно изречения. Въпреки това за 38 години така и не открих причина да се задоволя с посредствен шедьовър в изкуството да бъдеш нечий партньор. Имах и лошите си опити на тази сцена. Връзките ми с няколко много добри, много умни и прекрасно обичащи мъже се изчерпваха в третия акт, а аз оставах да стърча насред реквизити като мъчни компромиси и останки от уважение, смазана от поредния неуспех. Можех да продължа, но този студен, недодялан сценарий за обезлюбовен живот никога не ми се услади. Затова след всеки последен щрих от тези истории оставах зад кулисите сама да чакам онзи, който ще рисува заедно с мен наивната ми картина за любов. И с когото ще ни се получи.

И днес вярвам в нея, както й вярвах на 8. Аз го виждам дори – художника в другия край на платното ми. Той има почти реални черти, дълбок глас и топли ръце. Той е голям и инжектира колосално спокойствие във вените ми само с един свой поглед. Ето ни – току-що родени, един до друг. Потегляме мълчаливо нанякъде. Уговорки не са необходими, и двамата знаем посоката. И двамата съзнаваме колко грандиозно е това иначе тихо начало. И двамата сме бъркали достатъчно пъти, за да умеем да пазим даденото днес. Като магия е. Нещо съвсем обикновено, което се случва на двама, които се влюбват, но безценно за онези двама, които дълго са губили. Които дълго са чакали зад кулисите и са отбивали насмешките за наивного си рисуване.

Подавам ти четка. Знам, че нашето рисуване отново ще е пълно с дефекти, с кривене на контурите и с колебания в нюансите. Знам, че колкото и да сме опитни и да се стараем, нашата картина отново няма да е перфектна. Не търся перфектност. Предпочитам теб до мен и мен до теб – готови на всичко, но не и на това да пуснем другия. Решени да запълним платното заедно и каквито и грешки да сме направили по него, един хубав ден да го вдигнем - аз от едната страна, ти – от другата, и да го окачим на стената в нашата шумна къща, пълна с прекрасни деца, фотоалбуми и сувенири, донесени заедно от целия шарен свят.

- До довечера, чакам те вкъщи.




М.И.

P.S. До утре, чакам те на летището. А после... после ще го нарисуваме заедно.

photo: pinterest.com