Децата ни ще бъдат по-добри от нас


Минаха матурите за четвърти клас и си отдъхнах. Не съм от тресящите се в амбиции майки, като едновременно харесвам тази своя черта и се чувствам виновна заради нея. Отдъхнах си не заради резултатите, а защото виждах как детето ми се тормози. Явяването на петте изпита беше изпитание за него, въпреки че нямаше никакъв натиск вкъщи. Напротив. Преди всеки изпит го карах да излизаме, да рита топка и да забрави, че на следващия ден му предстои нещо важно. Говорех му, че най-важното е минало, защото най-важно е било да положи усилия и да научи нови неща. Обяснявах му защо не трябва да гледа оценката и че само ще си помогне, като не се тревожи за нея. Той обаче не ме слушаше. Учеше до късно преди всеки изпит, сам се лишаваше от почивка и игра и дори няколко пъти се скарахме. Не съм вярвала, че може да проведем такъв разговор:

Майката: Стига си учил!
Детето: Няма, ще уча!
Майката: Няма да учиш, ти казвам!
Детето: Не, ще уча!
Майката: Всичко знаеш, няма нужда да учиш повече!
Детето: Не, искам да уча!
Майката: Играй бе, дете, весели се!
Детето: Не искам да играя, искам да уча!

Синът ми не е зубър. Когато е можел да си спести учене, го е правел. Игрите винаги са били на първо място. През последните месеци обаче настъпи промяна у него. Като че усещаше, че успехът ще му бъде приятен и сам се впрегна да го гони. Цялата работа е, че в неговото училище децата с най-добри резултати от матурите сформират така наречения „клас на отличниците“. Нищо лошо, стига това да не предизвикваше болни амбиции. А за съжаление болните амбиции бяха фон на усилията на децата през цялата година. Така и не разбрах кой внесе такава суматоха в малките глави на четвъртокласниците. Вероятно бяхме ние, родителите. Онези от нас, които измерваха собствения си успех с този на децата си. Онези, които запушваха дупки от собствените си неосъществени мечти с осъществените мечти за наследниците си. Дори не забелязах кога хлапето ми е поело от тази енергия и се е подхлъзнало по наклона на тревогата и кухата амбиция. Наистина болна амбиция, защото в деня преди най-важния и най-тежък изпит – този по немски, малкото ми момченце трепереше толкова силно, че не можеше да си обуе кецовете, и повръщаше всяка глътка вода.

Бях безмерно щастлива, когато се обади, че изпитът е минал. Дори не ме интересуваше какво е станало. Нали детето ми беше добре! Е, вечерта заспа в прегръдка с легена, защото имаше страх, че отново ще повръща, но за майчиното ми сърце учебната година беше приключила.

След няколко дена обаче разбрах, че безпокойството в училищния двор продължава. Родителите бяха настръхнали в очакване на резултатите. Напрежението се наслои с нова сила.

Чух как между хлипове и сополи едно дете споделя на сина ми, че майка му го ще го пребие, ако не е изкарал шестици по всичко. Всеки възпитава по свое усмотрение, но уви, общата нагласа се предава между децата. Сви ме жал за тях. Малки същества с големи души, които от рано се опитват да надскочат природата на възможностите си, за да удовлетворят нас и да омаловажат нашите неуспехи. Тези деца бяха твърде малки за подобен стрес. Натискът върху тях беше престъпен.

След пет-шест дена резултатите от изпитите излязоха. Бях помагала няколко пъти на сина ми по немски език, но не бях никак настоятелна, защото положението ми се струваше неспасяемо в последния момент. Падежите, словоредът и родовете си бяха заформили разкошна, завидно устойчива каша в малката глава. В същото време много от неговите съученици ходеха на частни уроци по немски и имаха далеч по-съвестни родители от мен, които ги подготвяха отдавна.

Когато разбрах, че синът ми е изкарал втория най-висок резултат по немски в класа, бях изненадана. И виновна заради тази изненада. Защо не бях вярвала в детето си?! Наистина ли бях толкова лоша да се съмнявам в него? И щом аз съм се съмнявала, какво право имам да очаквам увереност от него? Кой освен мен ще му даде самочувствието, без което самата аз знам колко е трудно да се расте?

След още няколко дена излезе и класирането. „Приети сте“, съобщи радостно баба му. Не, не сме приети, помислих си. Той е приет и аз нямам никаква заслуга за това. И въпреки съзнаването на факта, че с нищо не съм допринесла за успеха на детето си, изпитах такава гордост, че светът ми се стори тесен да я побера.

Чувала съм родители да разказват за гордост. Гордеят се с първите зъбки на хлапетата, с първите им думи, стъпки, подвизи в гърнета, гордеят се с всеки успех, че дори и с неуспехите. Гордостта ми е чуждо чувство и не съм от тези родители. Нямам никаква заслуга за това, че малкото дете е изтърпяло болка, за да му поникне ново зъбче. Нито имам заслуга за това, че без моята помощ и без моята безпрекословна вяра в него се е справило отлично с изпита по немски. И въпреки това гордостта ме изпълни, неочаквана.

Вървях към вкъщи, нарамила всичките му любими неща за ядене и една дворна люлка за подарък, и пърхах от непознато до този момент чувство. Гордост. Ха! Какво правиш при мен? Аз се отказах да помагам на сина ми по немски, защото не вярвах в него. Да не си объркала адреса? Сигурно търсиш друга майка – някоя, която е познавала детето си по-добре и му е вярвала с повече жар. Гордост, ако си тръгнеш, ще те разбера. Аз чакам по-скоро срама.

Същата нощ Андрея спа дълбоко, изцеден от умора. Дори не се беше зарадвал на резултата си. А аз не мигнах от вълнение. И от чувства за вина, че изпитвам незаслужена гордост. Както и от съмнения за собствените си качества като родител. Обичам детето си повече от всичко, възпитавам го, грижа се за него, но не му повярвах достатъчно. Подкрепях го, да, не го притисках, не изисквах от него повече от необходимото, не го товарих със свръхочаквания. Може би съм му помогнала с това, но в този момент някъде лежи будна друга майка, която си мисли: „Притисках го, изисквах от него и очаквах да е най-добрият, затова детето ми се справи“. И коя от нас ще бъде права? В онази нощ не открих отговора.

На следващата сутрин станах един час преди него, направих закуска, погрижих се за къщата, за цветята, за училищната униформа – обичайните неща. В един момент спрях, погледнах стаята – беше утринно озарена, усетих аромата на прясно изцедения сок, на топлата закуска и на млякото с канела и какао, мернах разцъфтелия си балкон и ми стана уютно. Спомних си как в моето детство се будех всяка сутрин в същата къща, но озарена и цъфтяща под ръцете на моята баба, и си помислих, че баба сигурно щеше да се гордее с мен и с дома, който съм създала.

Може би това беше отговорът на част от въпросите, които ме бяха държали будни през нощта. Когато харесваме нещо у нашите родители, прародители и учители, съзнателно и несъзнателно го следваме. Каквото и да ни казват, ние не чуваме, а само наблюдаваме и пренасяме по собствения си път примери. Иска ми се да вярвам, че взимаме най-доброто от семейството си и че поколение след поколение ставаме по-добри. Може да се съмнявам, че моето дете владее отлично немски език, но вярвам безрезервно, че то ще стане по-добър човек от мен. Виждам това всеки път, когато се разпадна, а той, вместо да се изплаши или разсърди, изважда най-голямата ми сила – тази на майка. Прави ме нужна, прави ме приятел, кара ме да се смея, а също и да се гордея. И го прави деликатно и с такт, какъвто повечето възрастни около мен не притежават. Единственото, което аз мога да му дам, е вярата ми в него и цялата ми обич.

...

Няколко часа, след като съм написала горните редове, той се обажда. С класа са на екскурзия в Черепишкия манастир. Разказва ми приповдигнато какво са видели, на какво са играли, на какво са се смяли. „И, мамо, да знаеш, похарчих паричките, които ми даде. Купих си едно дървено кръстче и две свещички. Едната запалих за класа, другата – за семейството.“

Винаги, когато сме ходили на църква, сме палили свещички само за семейството. Никога не ми е хрумвало да му предложа да се помоли и за своите приятели. Но, както казах, нашите деца ще станат по-добри от нас. А ние може да се гордеем.




М.И.


photo@etsy.com


Коментари