Децата ни ще бъдат по-добри от нас


Минаха матурите за четвърти клас и си отдъхнах. Както и преди съм писала, не съм от тресящите се в амбиции майки. Още не мога да реша дали харесвам тази своя черта, или се чувствам виновна заради нея. Може би детето ми ще каже един ден. Но си отдъхнах, защото го наблюдавах как се тормози. Явяването на тези пет изпита беше истинско изпитание за него, въпреки че нямаше никакъв натиск вкъщи. Напротив. Преди всеки изпит го карах да излизаме, да рита топка и да забрави, че на следващия ден му предстои нещо важно. Говорех му, че най-важното е минало, защото най-важно е било да положи усилия и да научи нови и интересни неща. Обяснявах му защо оценката е второстепенна и че всъщност може само да си помогне, като не се тревожи за нея. Не зная дали му бях от полза въобще. Той държеше да учи плътно преди всеки изпит, сам се лишаваше от почивка и игра и дори няколко пъти се поскарахме. Не съм вярвала, че може да проведем такъв разговор:

Майката: Стига си учил!
Детето: Няма, ще уча!
Майката: Няма да учиш, ти казвам!
Детето: Не, ще уча!
Майката: Всичко знаеш, няма нужда да учиш повече!
Детето: Не, искам да уча!
Майката: Играй, бе, дете, весели се!
Детето: Не искам да играя, искам да уча!

Много пъти съм била част от подобен разговор, но в кожата на детето и с думите на майката. Реакцията на сина ми преди изпитите ме изненада, защото той не е типа зубър. Когато е можел да си спести учене, го е правел. Игрите винаги са били на първо място. И слава Богу! През последните месеци обаче видях промяна у него. Яви се желание за успех. Като че усещаше, че успехът ще му бъде приятен и сам се впрегна да го гони. Цялата работа е, че в неговото училище децата с най-добри резултати от матурите сформират така наречения „клас на отличниците“. Нищо лошо, стига това да не предизвикваше болни амбиции. А за съжаление болните амбиции бяха фон на децата през цялата година. Така и не разбрах кой внесе такава суматоха в малките глави на четвъртокласниците. Вероятно бяхме ние, родителите. Онези от нас, които измерваха собствения си успех с този на своите деца. Онези, които запушваха дупки от собствените си неосъществени мечти с осъществените мечти за своите деца. Дори не забелязах кога детето ми е поело от тази енергия и се е подхлъзнало по пързалката на нездравословната амбиция. Съзнателно я наричам нездравословна, защото в деня преди най-важния и най-тежък изпит – този по немски език, малкото ми момченце трепереше до степен, че не можеше да си обуе кецовете и повръщаше всяка глътка вода.

Бях безмерно щастлива, когато се обади, че изпитът е минал. Дори не ме интересуваше какво е станало. Нали детето ми беше добре! Е, вечерта заспа в прегръдка с легена, защото имаше страх, че отново ще започне да повръща. Но така или иначе за майчиното ми сърце в този ден учебната година беше приключила. След няколко дена обаче разбрах, че безпокойството в училищния двор продължава. Родителите бяха настръхнали в очакване на резултатите. Разбира се, не всички майки и бащи се бяха разболели от амбиция, но и да не си болен, започва да те стяга малък черен дявол за гърлото, когато видиш, че някой отсреща се тресе... Напрежението се наслои с нова сила.

Чух как между хлипове и сополи едно дете сподели на сина ми, че майка му го ще го пребие, ако не е изкарал шестици по всичко. Всеки има право да възпитава по свое усмотрение. За съжаление обаче общата нагласа се предава между децата. Сви ме жал за тях. Малки същества с големи души, които от рано се опитват да надскочат природата на възможностите си, за да удовлетворят нас и да омаловажат нашите неуспехи. Тези деца бяха твърде малки за подобен стрес. Натискът върху тях ми се стори престъпен.

След няколко дена резултатите от изпитите излязоха. Бях помагала няколко пъти на сина си по немски език, но не бях никак настоятелна, защото положението ми се струваше неспасяемо в последния момент. Падежите, словоредът и родовете си бяха заформили разкошна, завидно устойчива каша в малката глава. В същото време много от неговите съученици ходеха на частни уроци по немски и имаха далеч по-съвестни родители от мен, които ги подготвяха отдавна.

Когато разбрах, че синът ми е изкарал втория най-висок резултат по немски в класа, бях изненадана. И виновна заради тази изненада. Защо не бях вярвала в детето си?! Наистина ли дръзнах да се съмнявам в него? И щом аз съм се съмнявала, какво право имам да очаквам увереност от него? Кой ще му даде самочувствието, без което самата аз знам колко е трудно да се живее?

След още няколко дена излезе и класирането. „Приети сте“, съобщи радостно баба му. Не, не сме приети, помислих си, той е приет и аз нямам никаква заслуга за това. И въпреки съзнаването на факта, че с нищо не съм допринесла за успеха на детето си, изпитах такава гордост, че светът ми се стори тесен да я побера.

Чувала съм как родители разправят, че се гордеят с наследниците си. Гордеят се с първите им зъбки, думи, стъпки, подвизи в гърнета, гордеят се с всеки успех, че дори и с неуспехите. Гордостта ми е чуждо чувство и не съм от тези родители. Нямам никаква заслуга за това, че малкото дете е изтърпяло болка, за да му поникне ново зъбче. Нито имам заслуга за това, че без моята помощ и без моята безпрекословна вяра в него се е справило отлично с изпита по немски. И въпреки това гордостта ме изпълни неканена.

Вървях към вкъщи, нарамила всичките му любими неща за ядене и една дворна люлка за подарък, и пърхах от непознато до този момент чувство. Гордост. Ха! Къде беше досега? С какво въобще те заслужих? Аз се отказах да му помагам по немски, защото не вярвах в него. А той какъв подарък ми направи! Гордост. Напълно незаслужена. Но страшно сладка.

Същата нощ той спа дълбоко, изцеден от умора. Дори не се беше зарадвал на резултата си. А аз не мигнах от вълнение. И от въпроса „с какво заслужавам да се гордея с него?“ Обичам го, възпитавам го, грижа се за него, но неговият успех е само негова заслуга. Подкрепях го, да, не го притисках, не изисквах от него повече от необходимото, не го товарих със свръхочаквания. Може би съм му помогнала с това, но в този момент някъде лежи будна друга майка, която си мисли „притисках го, изисквах от него и очаквах да е най-добрият, затова детето ми се справи“. И коя от нас ще бъде права? В онази нощ не открих отговора.

На следващата сутрин станах половин час преди него, направих закуска, погрижих се за къщата, за цветята, за училищната униформа – обичайните неща. В един момент спрях, погледнах стаята – беше утринно озарена, усетих аромата на прясно изцедения сок, на топлата закуска и на млякото с какао, мернах разцъфтелия си балкон и ми стана уютно. Спомних си как в моето детство се будех всяка сутрин в същата къща, но озарена и цъфтяща под ръцете на моята баба и си помислих: „Баба сигурно щеше днес да се гордее с мен и с дома, който съм създала.“

Може би това беше отговорът на въпросите, които ме бяха държали будни през нощта. Когато харесваме нещо у нашите родители, баби, приятели, учители, съзнателно и несъзнателно го следваме. Иска ми се да вярвам, че взимаме най-доброто от близките си и че поколение след поколение ставаме по-добри. Много хора няма да се съгласят с мен, но на мен това не ми пречи да го вярвам. Може да се съмнявам, че моето дете владее добре немски език, но вярвам безрезервно, че то ще стане по-добър човек от мен. Единственото, което аз мога да му дам, е вярата в това и цялата си обич.

...

Няколко часа, след като написах горните редове, той ми се обади. Беше на екскурзия с класа си в Черепишкия манастир. Разказа ми какво са видели, на какво са играли, на какво са се смяли. „А, да, и мамо, да знаеш, че похарчих паричките, които ми даде. Купих си едно дървено кръстче и две свещички. Едната запалих за класа, другата – за семейството.“

Винаги, когато сме ходили на църква, сме палили свещички само за семейството. Никога не ми е хрумвало да му предложа да се помоли и за своите приятели. Но, както казах, нашите деца ще станат по-добри хора от нас. А ние може да се гордеем.


photo@etsy.com


Коментари

Популярни публикации