Силата на семейството е над 9 по Рихтер

На 11 март 2011 година Станислава и мъжът й Ивайло имат празник. Отбелязват втория рожден ден на своя син Александър. Сашко е толкова слънчево момченце, че ти иде да посегнеш към слънцезащитен фактор 50, когато ти се усмихне. На миналия 11 февруари той и родителите му все още живеят в Токио. Ивайло е завършил там и днес прави чудесна кариера като финансист в японската столица.

Сутринта на миналия 11 март семейството се буди по обичайното време, изпращат татко на работа, и Сашко и Стаси се отправят към ежедневната си програма. „Излязохме и отидохме в един парк – спомня си тя. – Бях планирала детето да поиграе там, а след това да напазаруваме, защото на следващия ден щяхме да имаме гости за рождения ден.” Времето обаче се оказва по-хладно отколкото очакват и тя решава да се върнат вкъщи, за да облекат по-топли дрехи. „Сашко не искаше да заспи, не можеше по-скоро. Сега си давам сметка, че може би е усещал нещо, знам ли.” Двамата се качват на втория етаж и Стаси пуска прахосмукачка. „Усетих, че се олюлявам и помислих, че ми се вие свят. Не можех да повярвам, че всъщност къщата се клати. Спрях прахосмукачката и осъзнах, че е земетресение. Много силно земетресение. Грабнах детето и изскочихме на улицата. Там земята продължаваше да се тресе.”
Стаси от студентка живее в Япония и по това време вече е свикнала с постоянните трусове. Казва, че голямо земетресение като това, което се случи у нас, в Токио има през 3-4 месеца. В началото, разбира се, се плашела, но свикнала. А и жилищните сгради там са дървени, конструирани за висока безопасност. Затова и японците не излизали навън по време на трус.
На 11 март обаче инстинктът я води вън от дома. Улиците са абсолютно празни. Земята се тресе и бучи. Колите се поклащат като лодки на някое пристанище при силен вятър. Стаси стиска малкото си момче и търси ограда, за която да се хване, защото очаква всеки момент асфалтът да се начупи и да се отвори дупка в земята. „За голяма радост точно срещу нас строяха две нови сгради и имаше работници, които не можеха да останат на строежа и наизскочиха, така че в един момент със Сашо вече не бяхме сами. Появиха се около 10 мъжаги, бяха що-годе спокойни, дори ме попитаха имам ли нужда от нещо. Повтаряха глухо: „У, доста силно е, доста силно.”

Стаси се чувства мобилизирана и мисли единствено как да предпази детето си. Отдавна живее в Япония и си знае урока – паниката е най-големият ти враг по време на природно бедствие. Когато всичко свършва, краката й още се клатят, но успява да вдигне сина си и влиза обратно в къщата. По телевизията вече говорят за земетресението. Епицентърът е на около 100 км от столицата и в него силата на труса е към 9 по Рихтер. Има и съобщения на няколко езика, че бреговете на страната са застрашени от идващо цунами. Обажда се мъжът й. Той се намира на 36-ия етаж и признава, че се е изплашил до смърт. В този миг земята се разтриса отново. Тя пак грабва детето и излиза, но този път част от майсторите са останали по работните си места. Когато и този трус приключва, се показва съседката. Заедно с двамата си синове – също малки момчета, е изпълнявала точно указанията на гражданска защита. Крили са се под масата, но младата жена се шегува, че с едната ръка придържала телевизора, че бил скъпичък.

Когато Стаси и Сашко се прибират в дома си, вече телефонни връзки няма. От България я откриват по скайп. Родителите й тук са в паника, плачат. Когато скоро след това тя се прибира при тях, съседката тайничко й казва, че не би искала никога повече да ги вижда толкова разстроени.

А животът продължава. На 12 март пристигат гостите на Сашко и всички изкарват заедно един весел рожден ден. „Смятахме, че всичко е окей – спомня си Стаси. – Но вечерта, когато нашите приятели си отидоха, се прокрадна първата информация за изтичане на радиация.”
Японските медии мълчат по въпроса. Впоследствие се оказва, че още на 11 март правителството е било наясно с опасността от изтичане на радиация от АЕЦ Фукушима, но в типичния си въздържан маниер японците оставят народа в информационно затъмнение. Обратно на тях западните медии разхерметизират временния покой и взривяват с новината. На 13 март по CNN вече официално се говори за ядрена катастрофа. „Когато чухме това сутринта, за по-малко от час взехме решение да бягаме”, спомня си Стаси и казва, че не земетресението, а вестта за радиацията е бил най-ужасният момент за тях. Трениран в японския начин на мислене, съпругът й първо се колебае: „Но как, аз утре съм на работа?!” Тя обаче е непоколебима и взима решението за цялото семейство. За по-малко от час събират багажа си и правят план за евакуация. „Когато чух по телевизията да обсъждат йодни таблетки, запечатване на прозорци и други познати от детстовото ми неща, за първи път се паникьосах. Японските ни приятели бяха изключително учудени от нашето решение. Те вярваха на своите медии, а и никой от тях не е изживявал Чернобил. За мен обаче нямаше вариант за оставане.” От летището им казват, че първите възможни свободни билети са за след два дена. Стаси и Иво се сещат, че в Токио има и друго летище, където има вътрешни полети през половин час. Зарязват нещата си, пускат кепенците и след час са в самолета за най-далечния, разположен на юг от Токио японски град Наха. „По пътя за летището се сетихме, че сме си забравили електронния четец за книги и се спогледахме: „А дали някога ще можем да се върнем и да си го вземем?” Първите дни след напускането на дома ни си представях недоизядената торта от втория рожден ден на Сашко, бутащата му количка Томас по средата на хола и чувствах, че сме изоставили тях и цялата къща. Единствено представата, че къщата има капаци и сме успели да ги пуснем, създаваше някакво илюзорно усещане у мен, че тя е предпазена. Всъщност знаех, че повече няма да се върнем там.”

След седмица, прекарана в Окинава, Сашко и Стаси се връщат в България, където и днес живеят при нейните родители, защото нивата на радиация в Токио все още са високи. След тяхното заминаване в японската столица има още едно силно земетресение и фирмата на Ивайло решава да се евакуират всички далеч от опасната зона. Той е спокоен, че семейството му е на сигурно място, а самият Иво се надява да намери работа някъде другаде, така че тримата да се съберат. И това ще стане. Защото са едно от най-чудесните семейства, които познавам, и друг вариант за тях няма. В тяхното семейство земетресения никога не е имало. Сашко расте, хили се на баща си по скайп, а от време на време пита „Кога ще отидем в нашата японска къща?”  

„Виж, в София земетресението ме изплаши повече – признава Стаси. – Тук са рядкост, а и не знам как биха реагирали сградите. Но каквото ще се случи, ще се случи. Най-много тези земетресения да ни излекуват от суетата ни.”

Материалът е публикуван в бр. 292 на сп. "Всичко за жената"

Коментари

Популярни публикации