Останете обичани. Останете си вкъщи!

Днес не съм Мила, която е автор на този блог. Днес не съм журналист, нито писател, нито умник. Днес нямам метафори, думи в розово, знаци в златно, нито обобщения. Днес съм Мила, която е дъщеря. Аз съм нечие дете. Точно като всеки от вас. По това си приличаме – ние сме нечии деца.

Не, няма да пиша за това как са ни дали живот и как са бдяли над люлките ни. Как са треперели за изпитите ни и как са се гордяли с успехите ни. Няма да пиша за това как са се лишавали, как са милеели, как са ни пазили. Ще ви разкажа една случка от годините на птичия грип. Вече бях самотна майка. Детето ми – тогава 2-годишен, вдигна 40 градуса температура. Пращаха ни от болница в болница – всяка следваща все по-окаяна и страховита. Носех го на ръце в дебелите преспи, защото градът беше парализиран от снежен апокалипсис и не можех да взема колата си. Малкият Андрея се беше отпуснал върху тялото ми, преплитащо крака под чантата с документи, снощното безсъние и безконтролния страх. Студена паническа вълна ме прорязваше всеки път, когато той спираше да плаче и се унасяше, тежък и тих. Не помня как стигнах до Детската пулмология, където потвърдиха, че ще ни приемат. Била съм в несвяст, защото когато на вратата на кабинета се появи майка ми, аз осъзнах, че тя е тичала след нас през всички тези часове. Бяхме отишли заедно при личната лекарка, но след това ми се губеше как съм тръгнала, през къде съм минала и къде съм стигнала... и че всъщност аз не съм била сама. Въпреки усещането ми, че поря снежния ад сама. Въпреки страха, че не знам посоката, че не знам решението, нито пък изхода. Въпреки самосъжалението, че трябва да се справям сама. Аз не бях сама! Тя е тичала след нас. Със свойто темпо, със своите препятствия, но тя не се е отказала. И когато я видях, аз разбрах откъде съм взела силата.

Моля ви, нека не се отказваме и ние! Нека не губим опората, от която идва силата ни! Не защото им го дължим, а защото без тях наистина оставаме сами. Защото без тях ще тичаме бездомни, безпризорни, безнадеждно родени недеца.

Моля ви, останете си вкъщи! Има толкова топлина за даване, толкова книги за четене, толкова мисли за чистене!

Моля ви, останете добри и грижовни! До преди седмица ни болеше от разбито сърце или от опустял разговор. Днес разбираме, че ако ни има утре, и сърцето ще закърпим, и тишината ще строшим!

Моля ви, чуйте на какво ни учи това изпитание и подайте ръка на надеждата! Утре слънцето ще видят първо онези, които са го потърсили.

Моля ви, прегърнете думата „смирение“. Хубава дума е, чуйте я правилно! Ако днес останем тихи и сплотени, утре всичко ще бъде по-красиво и по-смислено.

Моля ви, останете си вкъщи! Дайте обич на хората до вас! Дайте надежда на себе си! Нека утре се срещнем в по-чист и по-весел свят! Отново ще пием кафе и ще се смеем, докосвайки ръцете си. Отново ще пътуваме, планираме, танцуваме. Отново ще се влюбваме, отново ще се тресем в глупави страдания, отново ще се издигаме във великански радости, отново ще се намираме, прегръщаме, целуваме. Отново ще сме нечии деца. А децата – това са най-обичаните хора.

Останете обичани. Останете си вкъщи!
Ваша Мила, дъщеря

#StayHome #ОстаниВкъщи #СпасиЖивот

P.S. Седмица по-късно получих писмо:


"Здравейте!
Казвам се Пламена Димитрова и съм учител в ГЦОУД към училище Св.св. Кирил и Методий Свети Влас.

Пиша за да ви кажа, че ползвах вашия текст от статията Останете си вкъщи. Това е резултатът.

Благодаря Ви и се извинявам, че не ви попитах предварително.

Поздрави!
Бъдете здрави!"