Необикновената Йоли: Животът е и сладък, и солен, и кисел, но никога безвкусен

 

Фотограф: Красимир Андонов 

www.krasimirandonov.com

Това беше едно от най-ценните интервюта, които някой ми е давал. Смях се, плаках и през цялото време изпитвах възхищение в титанични дози. Всъщност очаквах точно това от разговора с нея.

Срещата ни с Йоли се случва часове преди броят да влезе в печатница. Заредена съм до върха на пръстите с думите и енергията й, със силата й, със светлината й най-вече. Минути след като се разделяме, разбирам, че записът е изтрит. Късно е за нов, Йоли хукна по задачи. В първия момент изпитвам истински шок. Той прелива в яд към техническата ми тъпота. Пускам ядът да ме гризе няколко секунди, но бързичко решавам. Ще я разкажа! Ще ви разкажа тази необикновена жена. Няма място за тръшкане, продължавам към редакцията с усещането как лошото се е случило с добра цел. Йоли току-що ми беше преподала от първо лице този урок. Има уроци, които всички добре знаем, но удобно скатаваме в папка „клишета”, докато не стигнем сами до истините им. Наскоро Йоли преживя голямото лошо и днес ми каза: „Да, много ме боли, но знам, че ще дойде ден, в който ще разбера защо е трябвало да се случи така.” Надявам се да ви разкажа Йоли, макар че тя трябва да бъде усетена, да бъде вкусен не само нейният неустоим галет с патладжани, но преди всичко нейният дух и необикновената й сила.

Дори обичайните биографични щрихи не са скучни при Йоли. От 19 години Йоланта Делибозова работи като артист-оркестрант в Софийската филхармония. Музиката наистина е голямата й любов. Ето ви още нещо, което звучи като клише, но за което след срещата с нея съм от сърце убедена. От седем години Йоли има собствен кулинарен блог, който постепенно се е превърнал в едно от най-посещаваните местенца с родното web кулинарно пространство. Преди три години неин колега от филхармонията случайно попада на блога й и е изумен, че тя твори всички тези неща – от сготвянето на храната през украсата, та до снимките, направени с най-обикновен стар фотоапарат. Съпруга на този колега е Милена Будинова, която по онова време е продуцент на „Денят е прекрасен” по bTV. Ето така се случва Йоли да се сдобие с първата си телевизионна рубрика. Тя е петминутна, в миниатюрна кухничка, където може да покаже само някои студени ястия, сосове и подобни. Но нещата се получават чудесно. Предаването обаче не подновява договора си с телевизията и е време за следваща стъпка. Отново всичко се случва случайно. В България тръгва аржентинският канал „Ютилисима” и Йоли вече има не рубрика, а цяло предаване. Това е страхотен опит за нея, защото тя не е нито професионален кулинар, нито тв водещ. От телевизията майка имат строги правила за визията и посланията на предаването – то трябва да е обучаващо, да тече бавно и обяснително, облечено в много цветове, панделки и финтифлюшки. Но това не е Йоли. Който е гледал новото й предаване, вече го е разбрал. „Много съм благодарна на 24Kitchen, че ми се довериха и че позволиха да бъда себе си в това предаване. Дадоха ми пълна свобода”, казва Йоли. „Домашни рецепти с Йоли” върви от няколко месеца в ефира на кулинарния канал, а снимките са осъществени в невероятна къща в Балкана, построена от естествени материали и докосната към природата от всички страни. Когато миналоло лято екипът поема към снимките, от апартамента на Йоли тръгва цял бус, пълен с нейните лично отгледани на балкона зелени подправки и тежки гювечи с посеви. Йоли се гордее с градската си градинка. За 30 дена заснемат 30 предавания. Има дни, в които приключват работа след 22 часа, но екипът и атмосферата са толкова зареждащи, че Йоли помни този месец като великанско удоволствие.

Макар да ухажва струните на челото цял живот, при това от най-високата за целта сцена в България – тази на Софийската филхармония, Йоли става популярна именно с кулинарния си блог и предаване. И понеже зная колко скромни са заплатите на оркестрантите ни, я питам не е ли мислила да направи готвенето основно препитание. „Това няма да го направя никога! Музиката наистина е голямата ми любов! Готвенето е за оставащото време.”

Връщам се почти година назад, когато се запознах с Йоли в село Бела речка на фестивала на спомените „Козе мляко”. Тя беше там със съпруга си и с приятели-колеги, класически музиканти като двамата Делибозови. Тяхната формация „Амара +” така подпали вечерта в читалището с жарки танга, че не селото, ами целият Балкан затанцува. Познавах Йоли и от блога й, и от предаването, и я спрях, за да й кажа колко харесвам всичко, което прави. Нали знаете онези първи срещи, в които чувството, че подаваш ръка не на чужд, а на много близък човек, е странно, магично и неустоимо. Иска ти се да го прегърнеш. След месеци й писах съобщение във Facebook по някакъв работен повод, напълно убедена, че няма как да ме помни. „Разбира се, че те помня, Миленце...” Това е Йоли. Сърдечна и открита, изваяна от любов. Очите й прегръщат и преди ръцете да са успели да го направят. Най-изумителна обаче е липсата на каквато и да било преграда, на каквато и да било предпазна клетка у нея.

Днес се виждаме за втори път, тя не знае нищо за мен, но ми споделя всичко за себе си. Няма друга рецепта да можеш да преглътнеш такова топло доверие, освен да поднесеш същото. След един час приказки над две кафета тя знае за мен повече, отколкото хора, които ме срещат всеки ден. След един час интервю с нея аз знам, че в живота ми вече има още един необикновен човек, когото с благодарност мога да нарека приятел. Нека ви обясня това с приятелството, с възхищението, въобще продължавам с опита да ви разкажа Йоли.

Точно преди три месеца тя се прибира у дома и разбира, че светът й е катастрофирал. Съпругът й – нейната голяма 23-годишна любов, си е отишъл внезапно. Видях ги двамата в Бела речка. Те са от онези двойки, за които се чудиш току-що ли са се запознали и влюбили, или съдбата е била изключително щедра към тях и ги е избрала за ролята на Любовта и Хармонията. И не, няма да говоря за тях в минало време. Йоли също няма усещането, че Цанко го няма. „Сякаш е заминал на турне и всеки момент ще се върне” – с такова чувство живее в дома им тя днес. Техният син усеща присъствието на баща си по същия начин. Духът на маестро Цанко Делибозов не ги е напуснал. „Неслучайно преди 21 години кръстих и сина ни Цанко – казва ми. – Гледам го сега, същият е като баща си, носи неговите черти, неговия дух.”

Когато преди три месеца Йоли написа на страницата си във Facebook, че е загубила другарчето си, изпитах шок и тъга като за най-близки приятели. Йоли обаче не остави никого да скърби по онзи потъващ начин, на който може да ни научи само подобна загуба. С тъжната вест тя написа също: „Усмивката ми се е позагубила, но пак ще я има, защото съпругът ми не ме познаваше друга. Радваше ми се, гордееше се с мен, обичаше ме безкрайно. Ще продължа да го радвам, защото знам, че ме вижда, чува и подкрепя. Във всичко! Така, както го е правил цели 23 години.” И тя наистина продължи да се усмихва. Днес ми казва, че изживява болката в себе си, но не си позволява да падне и за миг. „За болката трябва да се говори, а не да се крие, не да се преструваме, че сме силни и че сме герои, и че не изпитваме нищо. Но трябва да се живее напред. Времето ми минава ужасно бавно. Няма го от три месеца, а сякаш са минали 30 години.” Очите й ту се насълзяват, ту се пълнят с чиста и млада любов, сякаш току-що го е срещнала, а не загубила. Разказва ми колко много са пътували, как е обичал всичко приготвено от нея, как се е гордеел с нея. Много й е мъчно, че не е успяла да се сбогува с него. Малко след като той си отива, излиза втората й кулинарна книга „Сладки ноти” (издание на „Сиела”). Тя му я посвещава и очите й отново се гмуркат в тъгата, че маестрото не е успял да я види. Но пък е опитал всичко от нея, нали? „О, да! Всичко и по много пъти”, усмихва се веднага Йоли.

След загубата тя не престана да свири, да пуска рецепти, да отговаря с усмивка на всеки, който й пишеше във Facebook. През тези месеци мислех за нея често. Дори всеки ден. Най-вече заради спомена за нея и Цанко, които видях в балканското село за няколко кратки минути. Ето ви още една красива баналност – те приличаха на две половини от една вселена, търкулнати от добра ръка да се намерят във вечността си. Не можех да си представя как тази озарена жена продължава като счупена на две вселена сега... Имаше дни, в които надничах в профила й и винаги откривах, че тя е там – не се е скрила, не се е счупила всъщност, не е потънала в мъгла от спомени и самота. Четях разговорите й с хората – много хора й пишеха. Много! И на всички всеки ден от най-тежките си месеци Йоли показваше сила и великанска борба за живот.

Признавам й, че много рядко се случва да поканим лицето за корицата и по него да измислим темата на броя. Този път беше така. Заради Йоли се роди темата „Вкус към живота”. Силата, която тя показа след голямата си загуба, беше впечатлила много хора, които следят публикациите й. И както очаквах, тази сила не е измислена, тя не е поза. Йоли си е такава. Дава ми да докосна болката й, а след миг ми дава да разбера как се бори с нея: „Има хора, които нямат и три години толкова щастие и любов, колкото аз съм имала с него в продължение на 23. Мога само да съм благодарна и да чакам да разбера защо се случи така. Всяка нещо си има причина, нали? А самотата не е следствие от обстоятелствата. Тя е състояние на духа. Аз никога няма да бъда самотна. Имам приятелите си, сина си, работата. За мен приятелството е най-важното нещо на този свят и точно в такъв момент разбираш кои са истинските хора.”

Чувала съм от наши общи приятели, че тя често готви в огромни количества за празниците на всички свои близки. Питам я какво би направила набързо, когато й дойдат неочаквани гости. Ще ми се да измъкна от нея някоя коронна и лесна рецепта. „Такива неща най-много обичам да правя – притаявам дъх. – Наричат се изпразни хладилника.” Жалко, няма рецепта. Но пък има огромни усмихнати очи, които ме уверяват, че най-хубавите ястия стават от остатъци. Наскоро например се оказала само с кисело мляко и малко нахутено брашно и набързо свила от наличните продукти ролки, които са типични за индийската кухня и се наричат Khandvi. Сладичкото обаче й е слабост, а и вярва, че кулинарно най-добре изразява твореца. Обича шоколадови неща с ядки и с повечко масло. Даже мисли, че е преродена французойка с тази страст към маслото. Йоли не е маниак на тема продукти без консерванти, биопроизводство и други али-бали. Смята, че и без това нямаме гаранции как са гледани уж здравословните продукти. И макар да знам отговора на този въпрос, я питам какво би избрала да си купи – нови обувки или нов тиган. „Хо-хо, разбира се, че тиган, даже току-що видях едни такива чудни купи...”

Чудно леко е да се говори с Йоли. А всъщност си тръгвам от срещата с чувството, че съм прочела някоя много дебела книга. Дебела, светла и мъдра книга. Дори само заради тези думи:

„Аз обичам живота, много го обичам! И не, това не се е променило, защото ми се е случило нещастие. Животът е и сладък, и солен, и лют, и кисел, но никога безвкусен. От нас зависи как ще балансираме вкусовете. В живота е като в готвенето – всъщност голямото майстроство е да балансираш вкусовете, добре е да има по малко сол в сладкото и по малко сладко в лютото.  Животът е вкусен. Никога не си поръчвам какво да ми сервира. Но винаги очаквам сервираното да е хубаво.”