Как да кажа, мамо, колко те обичам? Ами като те заведа в Рим

Като бях малка, очите й се насълзяваха, когато пеех тази песничка. Като пораснах, и моите почнаха да се насълзяват. Мама е от онези здрави българки по 50 кг всяка, чийто живот се е осмислил някъде в обелените тъжни коридори на „Тина Киркова” или „Майчин дом”, но не когато те са се родили. Тя е от онези българки, които през комунизма са давали половината си заплата, за да се осигури апартамент за „детето”, а през капитализма са дали и мило, и драго „детето” да учи в чужбина. Тя е от онези българки, които, преди да отидат на фризьор, лекар или с приятелка, се обаждат на 30-годишното „дете”, за да се уверят, че то няма нужда от тяхната помощ. Ако случайно „детето” прозвучи загрижено, те отменят плановете си и хукват презглава да помагат, защото нищо не е по-важно от детето. Може би само детето на детето.

Откакто детето на майка ми си има дете, тя е от онези щастливи българки, които са научили внуците си да пишкат в гърне, да казват „мамо” и „благодаря”, да смятат и да си мият ръцете преди ядене. Тя е тази, която прекарва със сина ми повече време от мен, и аз реших, че е време да й благодаря за това.

А, да, забравих. Мама е от онези 60-годишни българки, които са пътували предимно до летището в София, за да посрещат съпрузи и деца от международните им приключения. Тя цял живот слуша разказите от мен и от татко как е някъде далеч по света. Отдавна трябваше да й благодаря, че винаги е била щастлива за нас с чистото сърце на човек, който обича.

Това лято взех самолетни билети, наех апартаментче в центъра на Рим и купих лъскав екскурзовод за Вечния град. Беше лято, а рожденият й ден е през октомври. Опаковах екскурзовода с шарена хартийка и синът ми й го връчи с прилежно заучени думи (тя го е научила да учи с лекота): „Бабо, това е един подранил подарък за рождения ти ден. Защото аз и мама искаме да ти благодарим за всичко!” Тя разгъна хартията, като преди това хубавичко я насълзи, видя гида и се зарадва като дете на шарено хвърчило: „Не трябваше – каза. – Благодаря! Сега ще си чета за Рим, какъв кеф!” Не знам кога точно осъзна, че не само ще чете, но също и ще отиде до Рим. Още нещо, което е типично за моята типично българска майка – неудобството от подаръците, от жестовете, от „благодаря”.

Поради ранния полет нямам никакви спомени от влизането ни в Рим. Автобусът от летището беше удобен и топъл, а когато се събудих на гара Термини, видях недоспалите очи на мама да шарят изумени по сградите и хората, по улиците и кафенетата. Бяхме там за четири дена, а аз исках тя да навакса емоции за 40 години.

Първата сериозна емоция беше с намирането на апартамента. След двучасово лутане научих първите две важни неща за Рим – някои улици имат по две имена и тук да не напълнееш е равно на това да оцелееш в гладиаторска борба през Античността. На всяка крачка има храна – по пицарии, кафенета, сладкарници, пазари. А народът я употребява със страст, с каквато вероятно Казанова е разкъсвал сърцата на графините и монахините.

  

Умората и леката форма на бяс от търсенето на адреса бяха потушени от гледката на бръшляна във вътрешния двор на квартирата ни и от широката бяла усмивка на хазяина. Пиетро – хазяинът, ни подари карта и ни предложи маршрути, по които да разгледаме града. Бърза сметка на забележителностите наум и на годините на мама. Хм, Пиетро или ни прави комплименти, като казва, че можем да минаваме по 20 км на ден, или е луд. После разбрах, че е луд. Като много други италианци. По онзи чаровен и неподправен начин, който ме кара винаги да се влюбвам в лудите.

Първата ни туристическа снимка беше пред базиликата Санта Мария Маджоре. В гида пишеше, че през 300 и някоя година Мадона се явила в съня на много богат римлянин и му заръчала да построи църква на мястото, на което на другия ден ще завали сняг. Било началото на август и на мястото на днешната базилика на следващия ден побеляло от сняг.

И по линия на чудесата точно след тази история по уличката надолу се препънахме в ковано-железните столчета на нашето първо римско кафене. Келнер с ярко бяла престилка, опънат като пингвин на вратата, ни покани на някакъв нов език, приличен силно на английския. Слънцето вече напичаше през листата на сочната римска есен, туристите жужаха навсякъде като пчели пред дъжд, а италианците бяха извели скъпите си костюми и гелосани гъсти коси на път за работа. Идеално време да отпиеш суматохата с чаша капучино в ръка.

По пътя до следващата забележителност узнах още нещо за Рим – тук най-опасна за пешеходците е пешеходната пътека. На четвъртия ден там вече владеех изкуството да съм по-нахална от колите и все още жива, но мама до последно не свикна с тази екстремност. Дори един път се наложи да пресека улица без нея, а тя викаше зад гърба ми да внимавам с такава тревожност, все едно скачах от ръба на Космоса. В лудостта на римляните клокочи и газта на автомобилите им.

Колизеумът беше очаквано шашардисващ, но неочаквано пренаселен. А виновниците - хората с фотоапаратите, се носеха из коридорите на историческия гигант като подгонени от бик – трескави, адреналинени. Въобще туристите тук преживяват своята извънгабаритност с поведение на надрусани. Не виждат къде ходят, кого тъпчат, какво пропускат и колко са смешни. Преди да станем част от фрийк шоуто, дръпнах мама и се мушнахме в малките улички встрани от Колизеума. „Ето това е Рим!” Помня, че казах тези думи още няколко пъти и винаги беше на някоя малка уличка, със стари и износени капаци на прозорците, от които сякаш чуваш как майката на малката София Лорен я вика да яде лазаня. Над тесните тротоари клюмат жълтите светлини на фенери от роман на Алберто Моравия. От балконите виси, разбира се, пране, а цветята по прозорците са толкова еклектични и неподредени, че се чудиш кой гений ги е подредил така.

И тъкмо се вглеждаш в края на уличката - там от дюкяна за зехтини като че излиза един продавач на надежда, и някоя кръшна италианска домакиня вземе, че изсипе мръсната вода от прането си в изнурените ти туристически крака. Не можеш да повярваш, че това се случва в центъра на европейски мегаполис, и тъкмо се чудиш как беше на английски „Ти луда ли си, ма?”, тя вече ти крещи. Нещо ти разправя на италиански и в нещото няма ни прошка, ни извинение, ни срам. Плюеш си на петите и се криеш в следващата уличка с надеждата, че тук вече са изпрали.

И там наистина е спокойно. Само една червена веспа или лъскав син фиат объркват окото, което се е пренесло в черно-бял филм на Дзефирели. Скутери, мотори, моторетки. Никога преди не съм виждала колко са очарователни. Мама се ужасяваше от тях, защото все бързаха, по малките пешеходни улички също. Аз пък рисувах с тях още една представа за Рим – забързани, еспресо хора, на които моторетката отива повече от лъскавия бърз автомобил. В колата си сам, а италианецът обича да флиртува – да ти намига през стъклото на каската или да повдига полата ти със скоростта, с която прелита край теб. Италианецът обича да показва дрехите си – на скутера целият град може да види скъпата кройка на сакото му и как красиво лъщят обувките му. Италианецът обича красивото – а тези скутери са красиви. Мамма миа, толкова ми харесват, че чак ми поникват италиански корени!

За четири дена успяхме да видим много от Рим - Ватикана, макар и без папата, площад Испания със скъпите бутици наоколо, Фонтана ди Треви и още триста фонтана, Пантеона, площад „Навона”, пиаца „Мадама”, десетки пазари, пиаци, площади, колоси, колони, църкви, арки, порти и форуми. Ядохме истински сладолед, не туристически, ядохме пиците си с капучино за закуска, с лимончело за обяд и с просеко за вечеря. Борихме се с мазоли на краката, нахални продавачи на чанти „Гучи” по 5 евро всяка, а накрая капитолирахме пред клишето, че La vita è bella, а насладата е от нас.

По-важно е, че за четири дена докоснахме Рим. Това не се описва, не се снима. То се прави. За четири дена опитах да кажа „благодаря” като за четири десетилетки. Е, нямаше как. Затова пак ще се ходи някъде, мамо! Не плачи, де!