Как да кажа, мамо, колко те обичам? Ами като те заведа в Рим



Като бях малка, очите й се насълзяваха, когато пеех тази песничка. Като пораснах, и моите почнаха да се насълзяват. Мама е от онези здрави българки по 50 кг всяка, чийто живот се е осмислил някъде в обелените тъжни коридори на „Тина Киркова” или „Майчин дом”, но не когато те са се родили. Тя е от онези българки, които през комунизма са давали половината си заплата, за да се осигури апартамент за „детето”, а през капитализма са дали и мило, и драго „детето” да учи в чужбина. Тя е от онези българки, които, преди да отидат на фризьор, лекар или с приятелка, се обаждат на 30-годишното „дете”, за да се уверят, че то няма нужда от тяхната помощ. Ако случайно „детето” прозвучи загрижено, те отменят плановете си и хукват презглава да помагат, защото нищо не е по-важно от детето. Може би само детето на детето.

Откакто детето на майка ми си има дете, тя е от онези щастливи българки, които са научили внуците си да пишкат в гърне, да казват „мамо” и „благодаря”, да смятат и да си мият ръцете преди ядене. Тя е тази, която прекарва със сина ми повече време от мен, и аз реших, че е време да й благодаря за това.
А, да, забравих. Мама е от онези 60-годишни българки, които са пътували предимно до летището в София, за да посрещат съпрузи и деца от международните им приключения. Тя цял живот слуша разказите от мен и от татко как е някъде далеч по света. Отдавна трябваше да й благодаря, че винаги е била щастлива за нас с чистото сърце на човек, който обича.

Това лято взех самолетни билети, наех апартаментче в центъра на Рим и купих лъскав екскурзовод за Вечния град. Беше лято, а рожденият й ден е през октомври. Опаковах екскурзовода с шарена хартийка и синът ми й го връчи с прилежно заучени думи (тя го е научила да учи с лекота): „Бабо, това е един подранил подарък за рождения ти ден. Защото аз и мама искаме да ти благодарим за всичко!” Тя разгъна хартията, като преди това хубавичко я насълзи, видя гида и се зарадва като дете на шарено хвърчило: „Не трябваше – каза. – Благодаря! Сега ще си чета за Рим, какъв кеф!” Не знам кога точно осъзна, че не само ще чете, но също и ще отиде до Рим. Още нещо, което е типично за моята типично българска майка – неудобството от подаръците, от жестовете, от „благодаря”.

Поради ранния полет нямам никакви спомени от влизането ни в Рим. Автобусът от летището беше удобен и топъл, а когато се събудих на гара Термини, видях недоспалите очи на мама да шарят изумени по сградите и хората, по улиците и кафенетата. Бяхме там за четири дена, а аз исках тя да навакса емоции за 40 години.
Първата сериозна емоция беше с намирането на апартамента. След двучасово лутане научих първите две важни неща за Рим – някои улици имат по две имена и тук да не напълнееш е равно на това да оцелееш в гладиаторска борба през Античността. На всяка крачка има храна – по пицарии, кафенета, сладкарници, пазари. А народът я употребява със страст, с каквато вероятно Казанова е разкъсвал сърцата на графините и монахините.
  
Умората и леката форма на бяс от търсенето на адреса бяха потушени от гледката на бръшляна във вътрешния двор на квартирата ни и от широката бяла усмивка на хазяина. Пиетро – хазяинът, ни подари карта и ни предложи маршрути, по които да разгледаме града. Бърза сметка на забележителностите наум и на годините на мама. Хм, Пиетро или ни прави комплименти, като казва, че можем да минаваме по 20 км на ден, или е луд. После разбрах, че е луд. Като много други италианци. По онзи чаровен и неподправен начин, който ме кара винаги да се влюбвам в лудите.

Първата ни туристическа снимка беше пред базиликата Санта Мария Маджоре. В гида пишеше, че през 300 и някоя година Мадона се явила в съня на много богат римлянин и му заръчала да построи църква на мястото, на което на другия ден ще завали сняг. Било началото на август и на мястото на днешната базилика на следващия ден побеляло от сняг.
И по линия на чудесата точно след тази история по уличката надолу се препънахме в ковано-железните столчета на нашето първо римско кафене. Келнер с ярко бяла престилка, опънат като пингвин на вратата, ни покани на някакъв нов език, приличен силно на английския. Слънцето вече напичаше през листата на сочната римска есен, туристите жужаха навсякъде като пчели пред дъжд, а италианците бяха извели скъпите си костюми и гелосани гъсти коси на път за работа. Идеално време да отпиеш суматохата с чаша капучино в ръка.

По пътя до следващата забележителност узнах още нещо за Рим – тук най-опасна за пешеходците е пешеходната пътека. На четвъртия ден там вече владеех изкуството да съм по-нахална от колите и все още жива, но мама до последно не свикна с тази екстремност. Дори един път се наложи да пресека улица без нея, а тя викаше зад гърба ми да внимавам с такава тревожност, все едно скачах от ръба на Космоса. В лудостта на римляните клокочи и газта на автомобилите им.

Колизеумът беше очаквано шашардисващ, но неочаквано пренаселен. А виновниците - хората с фотоапаратите, се носеха из коридорите на историческия гигант като подгонени от бик – трескави, адреналинени. Въобще туристите тук преживяват своята извънгабаритност с поведение на надрусани. Не виждат къде ходят, кого тъпчат, какво пропускат и колко са смешни. Преди да станем част от фрийк шоуто, дръпнах мама и се мушнахме в малките улички встрани от Колизеума. „Ето това е Рим!” Помня, че казах тези думи още няколко пъти и винаги беше на някоя малка уличка, със стари и износени капаци на прозорците, от които сякаш чуваш как майката на малката София Лорен я вика да яде лазаня. Над тесните тротоари клюмат жълтите светлини на фенери от роман на Алберто Моравия. От балконите виси, разбира се, пране, а цветята по прозорците са толкова еклектични и неподредени, че се чудиш кой гений ги е подредил така.
И тъкмо се вглеждаш в края на уличката - там от дюкяна за зехтини като че излиза един продавач на надежда, и някоя кръшна италианска домакиня вземе, че изсипе мръсната вода от прането си в изнурените ти туристически крака. Не можеш да повярваш, че това се случва в центъра на европейски мегаполис, и тъкмо се чудиш как беше на английски „Ти луда ли си, ма?”, тя вече ти крещи. Нещо ти разправя на италиански и в нещото няма ни прошка, ни извинение, ни срам. Плюеш си на петите и се криеш в следващата уличка с надеждата, че тук вече са изпрали.

И там наистина е спокойно. Само една червена веспа или лъскав син фиат объркват окото, което се е пренесло в черно-бял филм на Дзефирели. Скутери, мотори, моторетки. Никога преди не съм виждала колко са очарователни. Мама се ужасяваше от тях, защото все бързаха, по малките пешеходни улички също. Аз пък рисувах с тях още една представа за Рим – забързани, еспресо хора, на които моторетката отива повече от лъскавия бърз автомобил. В колата си сам, а италианецът обича да флиртува – да ти намига през стъклото на каската или да повдига полата ти със скоростта, с която прелита край теб. Италианецът обича да показва дрехите си – на скутера целият град може да види скъпата кройка на сакото му и как красиво лъщят обувките му. Италианецът обича красивото – а тези скутери са красиви. Мамма миа, толкова ми харесват, че чак ми поникват италиански корени!

За четири дена успяхме да видим много от Рим - Ватикана, макар и без папата, площад Испания със скъпите бутици наоколо, Фонтана ди Треви и още триста фонтана, Пантеона, площад „Навона”, пиаца „Мадама”, десетки пазари, пиаци, площади, колоси, колони, църкви, арки, порти и форуми. Ядохме истински сладолед, не туристически, ядохме пиците си с капучино за закуска, с лимончело за обяд и с просеко за вечеря. Борихме се с мазоли на краката, нахални продавачи на чанти „Гучи” по 5 евро всяка, а накрая капитолирахме пред клишето, че La vita è bella, а насладата е от нас.

По-важно е, че за четири дена докоснахме Рим. Това не се описва, не се снима. То се прави. За четири дена опитах да кажа „благодаря” като за четири десетилетки. Е, нямаше как. Затова пак ще се ходи някъде, мамо! Не плачи, де!









31 коментара:

  1. прекрасно :) толкова мило и прекрасно

    ОтговорИзтриване
  2. страхотен текст, както винаги:) и страхотни снимки! Ето това е най-голямата награда за подобен вид всеотдайни майки - да имат такива чудесни деца:))) а на нас ни остава само да се учим и да се надяваме, че и ние, като майки, ще се радваме на такива деца!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря! Да, да се надяваме, че имаме много години и път напред и с нашите майки, и с нашите деца! А понякога пътят нека се отклонява към чудни местенца :)

      Изтриване
  3. Мила Мила:),
    Както всичко написано от теб, този текст също вълнува, усмихва и задавя от вълнение... Нямам насита и туй то!
    Аз все още не съм се справила със съпротивата, която проявяват родителите ми, но си мечтая да ги зарадвам точно с пътеществие - дано успея!
    Иначе, живот и здраве, след по-малко от седмица ще бъда в Рим и смятам за щастлив знак съвпадението да публикуваш разказа си именно сега :)
    А ти и твоята майка - щастливки сте да се имате една друга!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Много се радвам, че ти предстои тази емоция, а иначе и моята майка нямаше да позволи, но я поставих пред свършен факт ;) Ето че даде резултат :)

      Изтриване
  4. Мама отхапва с блаженство...късчета споделено щастие:)
    Много красив пост!!!

    ОтговорИзтриване
  5. А аз благодаря за невероятния разказ и интересните снимки,ненапудрени,истински!

    ОтговорИзтриване
  6. Отговори
    1. Недостатъчно за една мама, но има още хубави градове, които да допълнят признанията :) Благодаря от сърце!

      Изтриване
  7. Красиво и истинско! Страхотна дъщеря на прекрасна майка!

    ОтговорИзтриване
  8. Много приятно и затрогващо четиво е този разказ!При толкова други изчетени за Рим,защото ни предстои следващата година,този ми бе един от най-увлекателните.
    Поздрави!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря и на всяка цена отделете поне половин ден на Трастевере. И се върнете с още по-увлекателни спомени! :)

      Изтриване
  9. Мога да кажа само едно - прекрасен разказ и снимки! Поздравления :-!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря! Прекрасен ден и щастливи празници! :)

      Изтриване
  10. Очарователно!!! Толкова мило, затрогващо и нежно-благодарящо!

    ОтговорИзтриване
  11. Чудесен подарък за мама! Не може да се сравни със скъпата тенджера или прахосмукачка.
    Приятен уикенд!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Може би само с хубава машина за италианско еспресо ;)

      Изтриване
  12. Толкова трогателно........... и истинско! Всеки трябва да го направи за своята майка, поне веднъж в живота си! Аз вече го направих преди няколко години, още преди да стана майка!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Нямам търпение за следващия подарък, вече й го кроя :) Благодаря за топлите думи!

      Изтриване
  13. Ах, как ми се намокриха очите.....още в началото на текста. Много силно и искрено написано, браво!
    Аз подарих на моята майчица няколко пътувания, но никога не отидох с нея ....сега съзнавам, че тя щеше да е още по-щастлива, ако ги е споделила с мен. Но...и аз, като Бг майките - тичах след дъщерите на нейната дъщеря.....
    Желая ви още много такива подаръци, заедно....

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря!
      Аз пък ви желая щастието да тича до вас! :)

      Изтриване
  14. Соня Ангътян11 януари 2017 г. в 5:20

    Прочетох го на един дъх!Стана ми мило,но и малко тъжно...Моята мама беше като тези мами,които описваш.Само дето не успях да й се отблагодаря по този начин,а как щеше да се зарадва.Болката,че пропуснах частта,в която аз да съм в полза или да й върна част от обичта,която ми е е давала,ме кара да казвам ," обичам те" и " благодаря", веднага щом изпитам нужда от това.

    ОтговорИзтриване
  15. Прекрасно! На моята мама винаги казвам,че я обичам,дори с докосване и поглед...Важно е да го знае и чувства, важно е...

    ОтговорИзтриване

На моя 18-годишен син

Беше един топъл 4-ти октомври. Ти се появи и ме превърна в майка. Преди не знаех, че това е, когато аз съм. Има жени-кариера, жени-бохеми, ж...