Не ми говори за любов!

- Обичаш ли ме? А винаги ли ще ме обичаш? Нали няма да обичаш никога друг? Би ли се отказала заради мен от мечтите си? Би ли ми дала годините си? Би ли умряла отново за мен?
- А ти? Ти готов ли си да бъдеш обичан от мен? Имаш ли тази сила? Или ще избягаш като другите?

Де да можехме да говорим по-малко! Да искаме по-скромно, да обичаме по-осъзнато. Да не казваме „да“, ако не можем да го направим. Вричаме се. Искаме. Обещаваме. Обещаваме лесно. После ни е трудно. Защото след приказките трябва да изработим обещанията си, а това обикновено изисква промяна, изисква жертва до край. До кокъл. До истинско, житейско ДА, направих го. ДА, останах. ДА, не си като другите. ДА, не съм като другите.

Готови сме да кажем „да“ хиляда пъти, но не можем да направим „да“ и веднъж. Готови сме да кажем какво ли не, за да получим отговорите, от които се нуждаем. Готови сме да говорим на едро, да хвърляме бомби от думи. На едро е лесно: „Ти си любовта на живота ми“... и после: „Нараних ли те? Излъгах ли те? Предадох те?!“.

Стига думи! Не ми говори за любов, покажа ми я! Смелостта не е в думите. Любовта – още по-малко.

...

Бях ученичка, когато веднъж ме спря една циганка пред „Шератон”. Аз пък с целия си ученически акъл останах да чуя какво знае тя за моето бъдеще. Следната информация слезе по космическата й фуния: „Голямо щастие тъ чака, момиче. В чужбина ша живейш, три дечица ша имаш. Мъжът ти ша е заможен госпоин, ша ви заведе в некоя хубава държава. Той ша тъ обича повече отколкото ти него. Нема да си влюбена в мъжа си, но ша го уважаваш. Заможен госпоин, слушай мъ. Ша ви издържа, на ръце ша тъ носи. Нема да трябва да учиш, нема да работиш цел живот. Пази са от приятелки обаче, много ша ти завиждат.” Нареди още някакви пророчества, но аз се вцепених при мисълта за господина и нашите три деца, плод на уважение, но не и на любов.

Оставих й паричките си за закуска и тръгнах без посока. В координатната ми система беше настъпила грандиозна суматоха. И падна такъв рев, че се размазаха всички прави чертички по картата ми. Нашите бяха безсилни да ме успокоят и ме оставиха да изсипя проблема в пет пакета носни кърпички. Когато шокът премина, заспах като бебе, уморено от рев и със сухичък памперс. Дойде обаче утрото и бебето се разплака с нова, наспана сила. И понеже нашите бяха още по-безсилни пред наспалите се сълзи, заведох сълзите при приятелка. Тя ме изслуша, погледна ме с нескрито изумление и каза: „Мила, ти си луда! Как може да плачеш за живот, за какъвто повечето момичета мечтаят. Да не учиш, да не работиш, очевидно и мъжът ти ще е богат. Ще живееш в чужбина, ще имаш три деца и ще бъдеш обичана, а няма да се тровиш да обичаш. А щом ще ти завиждат, направи сметка колко добре ще ти се наредят работите. Веднага казвам „да” на такъв живот! И къде, по дяволите, да намеря тази циганка?!”

Вкамених се. Казах „не” и си тръгнах. От приятелката и от перспективата да имам „живота-мечта”. Казах „не” на примирението и на сълзите също. На готовите отговори за живота. На думи, които обещават и отлитат. Към следващата жертва, към следващата доверчива глупачка. Казах ДА на това аз да определям собствената си посока, аз да диктувам на сърцето си и аз да избера любовта пред всичко друго.

Когато дойде време да се учи за професия, дадох всичко от себе си. Не съм еманципирана, няма капка кариеризъм в кръвта ми. Ако съм убедена, че ще бъда по-ценна на децата си вкъщи отколкото на работа, колебанието не би било и мигновено състояние. Но още тогава – неопитна жертва на подивели хормони, аз имах друга идея за родителството. Още тогава вярвах, че най-доброто за децата е родителите им да имат и свой живот, и свои интереси. Добрият родител не е родителят, който знае как се прави супичка и как се мери температура. Той знае и това, и много повече. Той създава, той гради, той взима решения, носи отговорности, опознава хора, трупа опит и неспирно расте пред очите на детето си. Той е щастлив човек – щастлив и със задълженията си на родител, и с онези неща, които са само негови. Родителят е модел и като такъв негово задължение е да бъде щастлив.

Затова никога не си представих, че ще мога да бъда пълноценна в най-важната си роля – тази на родител, ако съм само и единствено родител. Учих и започнах да работя още във втори курс. И знаех, че когато имам деца, ще им показвам всеки ден, че работя не само за тяхното щастие, но и за своето собствено.

През годините се появиха мъже, които бяха готови да сбъднат за мен „живота-мечта“ от сценария на гадателката, но дори и за малко не се поспрях да ги чуя. Не спрях до никого, за да ми бъде лесно. Или защото ме е страх от това да остана сама. Да, исках три деца и можех да ги имам, но останах с този, който не можа да ми ги даде, а след това си тръгна. Не съжалявам - така бях почувствала и последвах сърцето си.

Сещам се понякога за предсказанията на циганката. Всъщност най-много ме подразни гордостта, с която тя предрече, че господинът ще ме носи на ръце. Запушена ли й беше фунията да види, че аз съм момиче, което иска да лети до своя мъж, а не да бъде носено като птица със счупени криле? И макар че отдавна не вярвам на пророчествата й, те сториха голямо добро за мен – показаха ми колко малко значат думите, когато волята има сила да променя. Те зададоха посока на моя маршрут. От онзи момент знаех точно какво НЕ искам. Ако все пак така беше писано, щях да го живея така. Но не и да се примиря, не и да кажа „да” на течението. Не и да се откажа от мечтите си. Така и не спрях да вярвам в мъжа, с когото не само децата ще си направим с любов. Мъжа, с когото и чиниите ще си купим с любов. А след това ще ги напълним и с уважение...

...

- Не ме питай дали те обичам. Дали ще съм винаги твоя. Вземи си всички отговори от тишината. От безшумните стъпки на усилията ми. От силата ми да се променям. От страданието, което предизвиква липсата ти. Не ми казвай дали ме обичаш, не ми говори за любов. Не я изричай, не я обяснявай, не я обещавай! Бъди до мен, покажи ми я!




М.И.

photo@rosie_hardy