Домът е там, където

Домът е чаша чай. Чай от тазгодишните липи. Домът е книга. Гурел на дете. Мъфини с малинки. Киш с листенца от босилек. Розова пижама. Чорап с картоф. Домът е шапчица за баня. Шампоан за боядисвана коса. Домът е пръчица канела. Орехотрошачка. Пара от кафемашина. Стейси Кент по радиото. Тетрадка с рецепти. Домът е палачинки. Сладко от смокини. Плюшена мечка. Покривка на точки. Пощенска кутия. Кутия с коледни играчки. Ключ за тавана. Филмът, който гледаш винаги на Коледа. Аромат на топъл хляб. Да чакаш някой да се върне. Някой да те чака да се върнеш. Завивка от пух и звук от желание. Гледка към Витоша. Камбани от близката църква. Саксия с подправки. Сълзи от рязане на лук. От смях. Прегръдка. Боси крака. Домът е ръкавици. Печени кестени на улица „Солунска”. Топъл трамвай. Твоят суитчър върху мен. Гуменките, крачили до теб. Балон с горещ въздух. Палатка за двама. Светулки. Спален чувал и Голямата мечка. Рамка за снимка. Родопско одеяло. Запотени прозорци. Двама под чадър. Ямката между врата и рамото ти. Път край морето. Щурци. Песента ти с някого. Тишината ти с него. Моите лунички в твоите ръце. Домът е там, където има обич.

... 

Ако трябва да посоча три думи, които разливат щастие по мен, едната ще бъде „дом”. Израснах в малък апартамент, но с гледка към голямата Витоша и към керемидените качулки на София. Когато съм се родила, в него сме живели с мама, татко, баба, дядо и прабаба ми. Дори балконът още не е бил „усвоен”. Кутийчица. После мама и татко отидоха да живеят на друго място, а малкият апартамент постепенно се опразни. Останахме само баба и аз. Нямам спомени от времето, когато сме били всички, но още имам носталгия по него. Една къща трябва да е шумна, да е жива, да тече пулс по стените, да преливат всички малки скринове, шкафове и гардероби. Да има опашка пред банята и поне пет различни размера обувки пред вратата. Да тракат прибори на масата и да има състезание кой няма да мие чиниите. Или поне така мечтаех като малка. И като пораснах - пак.

Сега сме двамата с детето в същата кутия къща. А, и кучето е с нас, но то е малко, не носи обувки и не държи нищо в скрина. Невъзпитано е, не ползва прибори и се предрежда в банята, така че читава опашка у нас не се получава. Допринася обаче да е шумно. Допринася да е дом.

Кутийката е убежище всеки път, щом светът вън стане зъл и студен. Кутийката е грамада с уют. Все така се радвам на морето от керемиди през прозореца и все облягам поглед на планината отсреща, щом се уморя да виждам всичко друго като празнота. Не съм се отказала от мечтата за пет различни размера обувки пред вратата, но докато чакам, тренирам уют всеки ден. Може да сме само двама, но вечеряме със свещи, музика и цветя на масата. Нямаме камина, комби и много семейни албуми, но имаме фурна, от която излизат сладки ухания и хрупкави хлебчета. Имаме меко бяло кресло с лампа за четене и плетен кош за книги до него. Някой ден ще пускам вътре и кълбета с прежда. Защото някой ден ще се науча да плета пуловери и ръкавици, които ще пътуват в семейната кола и ще се връщат с нас върху семейните снимки. И няма да сме само двама, а ще сме тумба, ще сме пълен дом.

А семейна кола имаме и сега, нищо че сме двама! Понякога и тя е дом. Уютът пътува с нас в автомобила, когато се протягам да ощипя малкото краче, което ми бута седалката. В отговор получавам звънко кикотене и чифт перлени очички в огледалото за задно виждане. Уютът се подава и от космато кучешко вратле на седалката до мен. Почесвам го и получавам близване, а това са сто кила уют - неописуем, предан, стопроцентов. Чувството за дом ме залива и докато прекосявам прашни пътища, притихнали градчета. То излиза из селските порти и присяда на пейките до старците, на които махаме през прозореца на колата. То бълбука в селските чешми и в дълбоките кладенци на българите, научили да крият там любениците си, тайните, семейните истории. Чувството за дом ме среща в лятно кино, по смокинова алея, в стара вятърна мелница, в планинска хижа, по разклатен мост. Чувството за дом нахлува и когато съм в гората. Стъпвам в нея по килим от уют, сякаш тук е постлана съвършената простота. Преди години някой ми набра горски боровинки изпод пъстър храст. На по-уютна домашна вечеря никой не ме беше канил.

Защото домът е там, където те обичат.

Наскоро видях как влакът, който маршируваше със стъпките на мълчалив танцьор, беше станал дом за двама в пети вагон. Стояха изправени един до друг, допрели носове до прозорците, и гледаха навън в мълчание. Нямаше нужда дори да се докосват. Те бяха толкова заедно! Минах покрай тях и усетих дома им. Спомних си за нашия. Ти помниш ли го? Улицата, която седмици наред ни криеше от целия останал свят. Улицата беше дом за забранената ни любов. Под прозорците на нищо неподозиращи хора откривахме, че тъмнината не е никаква пречка да виждаме светлината в очите, които се целуваха. Зад ъглите на неизговореното сгъвахме прилежно невъзможните си мечти и почиствахме след вечеря с обещания, че някога ще спре да боли. Домът ни беше в кратките мигове, в които стрелките на всички часовници по света спираха да отмерват времето и свеждаха глави, за да оставят двама – някъде на малка улица, да бъдат в дома си, преди да го напуснат. Домът беше на върха на всяка от тези часовникови стрелки. Домът беше между двете ни ръце. Домът беше в мислите ми, когато знаех, че аз съм в твоите. Уютен беше светът, който ти обитаваше. А когато си тръгваше, светът ставаше бездомен.

Днес тази улица не е вече наша. Домът ми е на различно място от твоя. Вървя из квартала и уж всичко е отново нормално. Само един ключ ми тежи и вече няколко години не зная къде съм го скрила и на кого да го дам. Домът е там, където те обичат...




М.И.