Срещи с ангели

- Вярваш ли в ангели?
- Ти ангел ли си?
- Ако бях ангел, никога нямаше да изпиташ болка.

Аз съм вярващ човек. И вярвам, че Бог ни говори по различни начини, праща ни различни знаци, открива ни навсякъде и особено понякога. Дали го прави чрез своите ангели, кой знае. Преди време в сърцето ми изгря най-топлото слънце от раждането на моето дете насам. Не беше просто влюбване. Беше обръщане на света с хастара навън. Любов, която пререди сезоните и меридианите. Любов, която изтърбуши историята и пресътвори всеки познат смисъл. Любов, която не беше просто чувство – беше слънце, беше въздух, беше пулс, беше венозната система на съвкупния ми свят. Любов, която трая кратко. Един ден човекът ми вече го нямаше. Слънцето угасна, остана само кървящо обичане. Потули ме облак – тежък, пъкленочервен. Облакът заприщи всички пътища, по които беше протичал нормално животът. Първо спря притока на кислород, после задуши и спомена как се взима дъх. Разля във вените ми утайка от страхове. Издълба по най-фините местенца у мен ями от тъга и ме пови в нова пареща кожа от болки. Да изплувам оттам заприлича на свръхестествена възможност. Но най-трудно беше това, че животът вън от мен продължаваше. Не можех да функционирам, а трябваше.

В един от тези дни на път за работа болката изкристализира в толкова чиста форма, че от допира на нейното съвършенство се счупих на безброй парченца отвътре. Ударът беше неочаквано мощен - дори не извиках. Тялото ми пое помитащата вълна, без да успее да реагира. Не произведе сълза, не се предпази, не потръпна от ужас дори. Само едно неизречено „помощ” премина като ропот от пеперудени криле по устните ми.

Помощ!...

Не знаех кого викам на помощ. Животът течеше привидно нормално. Влязох в редакцията, механично отворих имейла си. Преди минути бях получила писмо от приятелка, с която сме си писали веднъж-два пъти по работа, но само толкова. Тя живее в чужбина и беше странно, че се е сетила за мен. Нейното писмо беше озаглавено „Благословия”. Съдържаше четири изречения: „Бог е видял, че се бориш с нещо. Благословия идва към теб. Благословени да са всичките ти усилия за добро, благословени да са мислите ти за любов. Не се страхувай, вървиш по верния път.”

Прочетох това и няколко току-що счупени парченца от мен намериха обратно пътя към своята цялост.

По-късно й писах, че сигурно го е изпратила на много хора, но искам да знае, че за мен е дошло във важен момент и благодаря. Тя отговори, че не е суеверна и никога не препраща подобни мантри, но този път е имала необяснимото желание да не го отмине. И не го е пратила на много хора, а само на няколко, за които е изпитала още по-странното усещане, че ще бъде ценно.

Месеци преди това бях написала писмо до моя любим. Писмо, в което го молех да ме нарисува и тогава да си тръгне. Той само си тръгна. Трябваше да тръгна нанякъде и аз. Трябваше да тръгна нанякъде, за да стигна до някакъв край, за да видя ново начало. Заминах. С колата обикалях из страната да търся нашия край. Или поне смисъла му. Някъде из Северна България попаднах в топъл, малък град. Умората изгаряше очите ми и трябваше да сляза от колата. Бях се озовала пред черквата и влязох. Механично тръгнах към олтара. Чувах единствено как щракат челюстите на болката по мен. Изненадващо обаче чух и още нещо – двама мъже си говореха и единият разказваше на другия: „И тогава той й каза: „Не искам повече да те боли. Ако бях художник, щях да те нарисувам. Ако бях скулптор, щях да те извая. Само ако можех... Колко ми се искаше да можех да остана с теб!”

Такива срещи с ангелите имах през онази пролет. Без да разбера как точно се случи, но краят ме намери в тази черква и ме утеши. Няколко случайно дочути думи сякаш бяха пратени от човека ми, търсещ в другия край на България смисъла на нашата раздяла също. Върнах се в колата, пулсът ми отново беше нормален. Животът – също.

Днес се случва да чувам понякога шепота на ангелите, макар че не знам какво ги задържа наоколо. Сезоните, меридианите и целият свят са толкова обикновени, че няма място нито за ангели, нито за други чудеса. От онази пролет ми остана само едно бяло платно и една цветна палитра. Понякога празнотата по платното ме плаши, друг път ми прилича на ангел. Не бързам да разбера. Платното може да е празно днес, но до него е целият наръч с боички. И те седят до мен на верния ми път. Трябва да е за добро.




М.И.

Photo@Kamil Vojnar