Солунска 16

Азбуката на една любов

Божури. Камбанария. Обет. Жив. Стрък. Път. Ти. Чувствам. Скърца. Театър. Дъжд. Чедо. Сънчо. Букви. Рибка. Бръмбар. Рее се. Хвърчило. Чардак. Капчук. Простор. Благ. Обичам. Мога да продължа да се целувам с думи до безкрайност. Уж всички са еднакви, съставени от букви, а всяка сама по себе си има силата да те изпрати на пътешествие до различна дестинация. Божурите превръщат в същински аромат спомена за най-трепетната пролет. Театърът скърца с необяснимо вълнение в края на клавиатурата ми. Капчукът ме завива с родопско одеяло в дъждовна неделя. Бръмбар каца на чардака. Ято гъски се рее в простора, а децата пускат хвърчило по склона. Думи и картини се нижат благо под пръстите ми и ме пращат по път широк, обратно към... себе си. Мога да събирам думите и да правя любов с тях до дъното на значението им.

Преди няколко години един популярен психотерапевт ме нае да му направя рецензия на романа, който щеше да излиза на европейския пазар. Срещахме се няколко пъти и разговаряхме за него и за книгата. Той ми разказа, че историите в нея били измислени. След като била публикувана, започнали обаче да му се случват една по една. Силата на писменото слово - в нея вярваше той. А аз повярвах в него. И написах на една приятелка, че ще правя рецензция, за която ще получа хонорар. Бях в майчинство и парите все не стигаха, постарах се здраво. Но писаното слово до моята приятелка не помогна. Известният психотерапевт изчезна и не ми плати за труда. Аз също вярвам в силата на думите, но само на онези, които идват от сърцето. Всички други са летливи съчетания от звуци и могат да послужат за представи, лъжи и илюзии, но за да се преродят в реалност, е нужно нещо повече от думи. Защото няма по-грозни от думите, които зазвучават красиво, за да им повярваш, а след това потъват, подли, в нищото. В нечия страхливост, в нечия обърканост, в нечия сбъркана идея за истина.

Другите, които никога не лъжат и са по-красиви от всички поеми, от всички прошепнати в унес слова, са думите на действието. Аз съм човек на думите, но след като се сблъсках няколко пъти с амбулатнти търговци на думи, предпочитам да общувам на другата азбука. И със сигурност предпочитам да обичам на нея. Дали знам всичките й букви, времето ще покаже. Виждала съм хора, които сричат думите на обичането до далечна старост и други, които умеят само кратки, вели изречения. Трети никога не срещат човек, с когото да говорят думи от един език. И до края вярват, че такова говорене няма.

На мен обаче такова говорене ми се случи. Срещнах човек, с когото разговарях, преди да го видя. А той ми отвръщаше. Дълго не питаше нищо. Аз пък плачех нощем, защото не знаех какво ми казва в безсънието. Не виждах какво означават посланията му в тишината. Само усещах съществуването им. Много по-късно с усърдието на новородени аз и той събрахме буквите от нашата азбука. Дали това е цялата азбука? Едва ли, но от нея тръгнахме...

...

Обичам да чета по теб. Още сричаме и двамата, но сме залегнали с любов над ученето да се прочитаме. Обичам това обичане. Колкото повече разлистваме, толкова по-интересно и безкрайно е повествованието. Това обичане понякога се пише с малки букви, малки като нежността, с която се случва отдаването. Друг път поставя многоточие или забравя да си сложи точка. Това обичане търси бъдещи думи и не обича завършеците. Но най-често това обичане се случва с главни букви:

А като аскетът, който е тази любов. Тя няма нужда от хора, от вещи, от думи, а само от време

Б като брега, който тя едва ли ще стигне, защото не търси закотвяне. По й подхожда да разгръща платната все по-навътре в Голямото синьо

В като времето, което спира да отмерва живота, когато сме заедно, но никога не е достатъчно

Г като гъски – птиците, които ти ми нарисува, а после открихме, че тези птици остават заедно завинаги

Д като дърво. Попитах те коя е любимата ти дума. Каза „дърво”

Е като енергията, която инжектира в крилете ми твоята ръка, когато ни води. А тя води, откакто ни има

Ж като живота, който започна отначало, в топлия скут на Смисъла

З като зеленото ти – друга вселена от гори, височини и усещания, която ми е липсвала винаги, без да го зная

И като имаш ме

Й като йероглиф за Всичко

К като карта. Нашата карта с гари, спирки, океани, пътища, улици, полета, летища, безкраи

Л като лекотата, с която това обичане ни превежда през моментите, в които си мислим, че не можем повече

М като морето ни, което никога преди теб не е било в множествено число

Н като нося те у мен – виждам чрез теб, чувствам чрез теб, движа се, спирам, мога, вярвам, копнея, силна съм, защото имам тази буква

О като облак. Каза, че освен дърво искаш и облак

П като патладжан, писмо, палатка, пътеводител, пишмание, птици. П като обичаме едни и същи неща

Р като релсите на влака край Гара Бов. Изглеждат, като че никога няма да се срещнат. Само ние знаем, че това не е вярно

С като съм-повече-с-теб

Т като твоя

У като ухание на липи. И на смокини. И на борови клонки. И на тухлен таван. Събрали сме цял свят само от У-та

Ф като фар, фенер, фотоапарат, фосфор, фон, фойерверк, фитил, филм, физика, фигура, факла. Защото всичко е светлина. И всичко угасва, когато си тръгнеш

Х като неизвестното от живота – като бъдещето. Х като очакването. И надеждата. Х като изхода от липсата ти

Ц като цялост. Крехка, уязвима, потребна. Ц, която продължава с Ч

Ч като чадъра от първата ни среща. И червената врата, пред която ме Целуна

Ш като шепота, дори когато сме сами. Особено тогава

Щ като „ще дойда”, „ще бъдем”, „ще те обичам”

Ъ като рядко срещана буква. Ъ като ценност. Ъ като повече, отколкото думите могат. Изпитвам няколко Ъ-та към теб

Ю като юни, когато съставихме първите срички от нашата азбука

Я като тази азбука няма Я, защото тази азбука няма край

М.И.

Здравей, живот! Как е на Земята?

Онзи ден се роди Кай. Кай е синът на Миа – скъпа приятелка, която често наричам сестра. Няколко седмици по-рано бях с нея на преглед. Малка лекарка с небесно сини панталони и снежно бяла престилка извади метър и започна да мери корема на бъдещата майка. Обиграно постави единия край на метъра в долната част на корема и малко по-съсредоточено откри с другия край къде свършва той. После съобщи колко сантиметри е дълъг животът, който вече се случваше вътре. След това малката лекарка взе малък апарат и потърси с неговия накрайник онази част от корема на Миа, от която излизаше звук. Малката бяла стая се изпълни с отчетливо, радостно, готово за живеене: „туп-туп, туп-туп, туп-тук”. Внезапно в стаята не бяхме вече само двете с Миа и малката лекарка. Имаше още един човек – невидим, но шумен. Един чисто нов човек и една кофа сълзи под моите клепачи. Малката лекарка реагира обиграно на сълзите, като деликатно ми подаде салфетка.

Минаха няколко седмици и аз забравих как ме развълнува шумът на настъпващия живот. Докато не настъпи самият живот.

Както казах, той се казва Кай и живее на 8300 км от мен.

Здрасти, Кай! Как си?

Бях започнала да ти пиша пожелания, но се отказах. Когато те обичат, пожеланията няма нужда да излизат на думи, да гърмят високопарни. Когато те обичат, пожеланията стигат сами до високото. До там, където ще са чути.

Е, как е, харесва ли ти тук, на Земята? Може би още не си се ориентирал в обстановката, дай си време. Така или иначе дълъг път те чака, детенце! Всичко ще е интересно в началото, а след това неусетно ще започне да става трудно. Не бой се – когато вече никой не те нарича „дете” и интересното не идва самò, ти ще започнеш да го създаваш. Да правиш живота си интересен не е за страхливци, но е любимата игра на възрастните. И една от малкото, които няма да позволяват детството да ти липсва.

Докато си млад, ще ти се струва, че всичко предстои. Това ще те изпълва с увереност, че можеш да прескачаш планини и да прелиташ океани. Докато имаш тази увереност, може да постигнеш много, но може и да натвориш големи глупости. Бъди смел, но не безотговорен. Винаги се съмнявай. И винаги търси смешното. Понякога ще се уморяваш от тичане, от чакане, от търсене на смешното дори. Ще се уморяваш от усилия. Не е важно колко бързо стигаш, важно е да вървиш. Да вървиш и да раздаваш. Ама да се раздаваш, без да гледаш с преценка пред себе си. Даване заради самия акт на даване – другото са сметки.

Когато пораснеш, ще започнеш да се плашиш, че вече нищо не предстои. Тъкмо когато повярваш в това, още на следващия ъгъл ще те чака нещо ново, нещо неочаквано. Не обещавам да е лесно, просто и щастливо. Но бързичко ще те съживи. И ще ти припомни, че докато има утре, много предстои. Не разочаровай живота си, взимай от него. Дори когато прилича на безкрайно равно поле без път, без хоризонт и без знаци, вярвай му, защото след равното идва друго. Никога не е скучно. Никога не е същото. А ти винаги може да превърнеш празното поле в скица на по-богато утре.

Не се плаши да грешиш. В грешките ще откриеш всичко, което ти е необходимо – истинските приятели, любовта, която остава заради теб, а не заради мнимата ти перфектност, ще откриеш и себе си. Някой ден, ако имаш късмет, ще превърнеш някоя огромна, разрушителна грешка в урок и ще станеш учител на самия себе си. Свой създател. Тогава ще бъдеш свободен.

Няма нужда да ти казвам нищо за любовта, защото ти вече я познаваш. Тя те създаде, тя ме разплака в онзи малък лекарски кабинет, тя будува край теб нощем, тя е онова, без което ни няма. Единствената любов, за която мога да ти обещая, че никога не ще се промени, е тази на твоите родители. Ще пораснеш и ще побързаш да създадеш своя живот далеч от техния, за да си сигурен, че вече си голям. Колкото и далеч да си от тях, те единствени ще те обичат винаги и без промяна. Превърни това в своя сила, не в извор на разочарования от всички други.

За онази любов не смея много да говоря. Голяма съм и трябва да знам, но колкото по-голяма ставам, толкова по-объркана съм за нея. Тя може да е всякаква. Може да те повдигне отвъд възможното и да те пусне да дирижираш мълниите и звездите, дето падат за добро. А може да те подмами и да те хлъзне надолу, а след това да застане присмехулно над теб и да се подиграе на пропадането ти. Може да е гръмка, цветна, поривиста, непохватна, а може и да е притаена, блага, крехка и добра. Само не давай да е обикновена. Когато тя се случи, ще видиш как внезапно всичко друго ще изчезне. Ако преди това си мислел, че си здраво стъпил на земята мъж, тогава ще ти се лети и гравитацията няма да ти пречи повече. Такава любов плаши някои хора, защото често ги изпълва с болка и те мислят, че ги подчинява. Ти не се плаши - всъщност само такава любов може да те направи свободен. Свободен от всичко сиво, установено и принципно. Свободен да бъдеш повече от това, което днес ще се сетя да ти нарека. Свободен да стигнеш отвъд себе си. Свободен да възкръсваш жив. Тази любов ще те втрещи. Тя ще те разтърси. Ще те изпразни от отговори и ще те напълни с въпроси. Ще те обърне с хастара навън и ще те накара да не можеш да познаеш себе си. Ще бъдеш объркан, но не питай никого - твоето сърце ще знае всичко. Онова, мъничкото, което ме разплака в болницата скоро. Ако един ден го напълниш с такава любов, просто го остави да те води. И животът ще започне истински и отначало.

Надявам се тогава пак да поговорим.

М.И.

Разговор за безвремие

Когато нямат какво да си кажат, хората наистина започват да си говорят за времето. Дори когато времето ми е интересна тема, я избягвам. Всеки знае, че днес вали дъжд, а утре идва пролет. Всеки знае, че в дъжд излизат охлюви, децата джапат в локви, а влюбените правят любов под звуците на капчука. Британците прекарвали шест месеца от живота си в приказки за времето. И после някой да ми говори, че имат чувство за хумор! Какво има да се приказва за времето? Всеки знае, че през пролеттта ухае на липи, връщат се птици и се изхвърлят тъмнини. И макар и ние да посветихме броя на пролетта – тоест на времето, няма да пиша за него. Безвремието е тема, която ме вълнува повече.

Ама за безвремието няма да намериш много читатели, казва гласът на редактора в мен. Отнесена ти е темата. Така е, хората ги интересува повече как да отслабнат след зимата и кога да резервират лятната почивка с намаление. За тях е важно какво ще е времето, за да знаят дали да вземат чадър и кога да извадят летните гуми. Въобще да знаеш за времето е като да владееш времето. Да имаш контрол над живота. И да можеш да съставиш план – през пролетта ще отслабна, ще боядисам коридора и ще си купя колело. Мога също да се влюбя, но ако вали много, ще се скрия и ще почакам до следващата пролет. И хоп, готово – да знаеш за времето и кой сезон предстои те прави мениджър на килограмите, доходите и чувствата, в това число болките и други подобни неудобства. Затова всеки знае кои са Емо Чолаков и Минчо Празников. Хората обичат да държат времето под контрол. Те обичат да си мислят, че имат контрол над нещо, докато все говорят за свобода. Контрол и свобода – къде точно са възможни заедно? Какво му е свободното на това да си зависим от времето, за да отслабнеш и да се побереш в любимите си дънки? Като чуя, че някой влиза във форма за морето, виждам как майката на този някой е пазила порцелана само за гости, а бащата е подарявал зюмбюли на майката само за 8 март. Аз съм организиран човек, но не деля гардероба на летен и зимен. Най-обичам да нося къси рокли през зимата и кубинки – под дълга пола през пролетта, а в летните нощни разходки по плажа не тръгвам без жилетката си на елени. Не чакам да ми подарят цветя и си ги купувам всяка седмица, не деля порцелана на официален и за всеки ден, както не деля любовта на възможна и невъзможна. Тя не се дели. Тя е Любовта. Или обичаш, или не. Ако обичаш, летиш, ако не можеш да обичаш, дори не знаеш за какво говоря.

Времето е несвобода. Плановете са безразсъдство. Метеорологията и сезоните ограничават. Всички неща, с които се съобразяваш, за да полетиш, са решетки. Ако не можеш да излезеш импулсивен и бос с широко разперени ръце да се порадваш на дъжда, ако не можеш да обичаш, когато възможностите ограничават желанията ти, ако не можеш да отидеш на море през март и да облечеш моряшка фланелка на Коледа, значи не можеш да бъдеш свободен. Ако не умееш да бъдеш алогичен, извънсезонен, независим от времето и пространството, твърде вероятно живееш в клетка. В клетка си, ако търсиш възможната любов, удобната такава. Не виждам свобода в това да се влюбиш, когато е удобно, в когото е удобно и само ако не боли. Не виждам свобода там, където има условност.

Някога асоциацията между пролет и полет ми изглеждаше лесна и логична и приех радушно темата на броя да се скрие в тази игра на думи – ПрОЛЕТ. Но днес не изпитвам връзка между тях. Не ми трябва пролет, за да намеря надежда и да сложа начало. Нито чакам сезонът да ми продиктува посоката на полета. Летя, когато не мога да остана приклещена на ниското. Живея в пролет, когато усетя аромат на липи, а не когато те наистина цъфтят. Да, най-мощното ми влюбване се случи през пролетта, но след пролетта дойде лятото и аз се влюбвах пак и пак. После настъпиха есента и зимата, а сега се задава нова пролет и влюбването започва всеки път, в който той ме грабне и политаме. Понякога политаме с по няколко кратки думи. Друг път скачаме в звездите, рисувайки криле само. Но през всички сезони гледаме все натам – към високото, синьо-зелено, безкрайно, безусловно, свободно обичане.

Толкова за времето и пролетта. Тя пресича неусетно бързо нашата улица и докато завъртим стрелките на часовниците, пролетта е свила зад ъгъла. Капчукът е замлъкнал, липите са прецъфтели, а дъждовните капки по керемидите са били за кратко нечие красиво облаче. Не обичам да гледам как пролетта си отива. Затова гледам да не я пускам никога.

P.S.

Някой казвал ли ви е, че когато е с вас, времето спира? А вашето спира ли, когато сте със същия него? Ето това е разговор за времето, който мога да водя безкрайно. Защото всъщност е разговор за безвремието.

photo@sweetpeapath.tumblr.com

Прерисувай тъмното, Любов

Нали няма да пуснем времето, цялото в тъги?

Днес разгръщах страниците на нашите дневници и тъгите полепнаха по мен. Върнаха се като песен, като парфюм, като лятото. Веднага потърсих очите ти. Целите любов. Погледнах зад тях. Цялото тъга.

Не искам да ме гледаш повече, като че вече ме изпращаш. Не искам да ми казваш, че ще бъда щастлива някога, с някого, защото и ти го можеш. Ако беше вярно, щяхме ли да пускаме тъгите толкова надълбоко?

Не искам да пускаме тъгите да стават по-големи от нас, по-силни от малките ни чудеса. Не ги искам върху възглавницата, в драсканиците, не ги искам в жестовете ти, в начина, по който понякога протягаш ръце към мен и ме прибираш – като за последно, като за „достатъчно ли е да се обичаме още малко”.

Защо са й тъги на светлината ни? Защо не ни оставят на мира? Защо ни карат да не забравяме бъдещето? Защо не ги убиеш? Моля те, дръж ги далеч от нас.

Спри тъгите. Доведи светлината. Напиши началото вместо мен и не ми позволявай да се връщам повече в тъмното.

Прерисувай тъмното, Любов! Потули го, ако можеш.

Текстът е част от съвместния проект на Мила Иванова и фотографа Красимир Андонов "Дневници на безкрая", който на 17 февруари 2014 започна като изложба в столичното SOHO.

Текстовете в него са реални писма и дневници, писани от Мила и фотографирани от Красимир. Още по-красноречивата част от проекта обаче са черно-белите фотографии на Красимир - страници и истории от най-безкрайния дневник - Живота. Някои от тях можете да видите и на сайта му: www.krasimirandonov.com.

Очаквайте следващата спирка на Дневниците.

Защото безкраят няма край

Facebook страница на Солунска 16
Facebook страница на Красимир Андонов

Дъжд

Вървя под дъжда

и мисля за теб

Дали вървиш под дъжда

и дали мислиш за мен

Дали вървиш под този дъжд

или си под някой друг

Дали вървиш или си спрял

да чакаш дъжд... и мен

Дали дъждът ни свърши

или предстои

А може би това е този дъжд

сега и днес, единствен, нов и лек

дъжд за двама

за тези двама – теб и мен

Вървя във мойта част на този град

влизам във дъжда

и чакам го да ми подскаже

Дали вървиш във твойта част, във твоя град

Тръгваш ли или пристигаш

чакаш ли

или валиш ме бавно

Валиш

по мен

във мен

за мен

отвяваш...

Чакам и валя.

Очаквайте следващата спирка на Дневниците.

Защото безкраят няма край

Facebook страница на Солунска 16

Facebook страница на Красимир Андонов

В храма на сърцето всеки ден е Великден

След като миналата година публикувах текст за Великден, получих няколко много скъпи обаждания и писма. Така звучаха думите ми, които бяха развълнували хората тогава:

„Последните 40 дена не спазвах пост, но през последните няколко години си избрах стил на живот. Избрах надеждата всеки следващ ден да е велик. И смирението, че това няма да е така. Избрах старанието да заслужавам идването на този следващ ден. Избрах любовта – волевата, жилавата, неизтощимата любов. И продължавам да се възпитавам в способността да празнувам еднакво и Великден, и най-обикновения миг живот.”

Една година по-късно стоя зад всяка от думите си, но днес те имат много по-силно значение за мен. За това време животът ми се стече така, че трябваше да възпитам способността си да празнувам еднакво не само празниците и обикновените мигове. Трябваше да се науча да ценя еднакво и щастливите, и нещастливите дни. Днес думите ми от преди година звучат само като теория. Да, вярвала съм ги, чувствала съм ги, но не съм знаела колко по-сложен е животът от представата за него.

И се замислих колко често го правим, как теоретизираме свободно на тема живот и си мислим, че сме прочели целия учебник. Уверени сме, че знаем много за себе си, докато не се окажем лице в лице с неочакваното. Тъпчем се с мантри и положително мислене, уверени сме в таланта си да бъдем щастливи, разтягаме сърцето си като локум в изречения и обрамчваме намеренията си с красиви думи. Философстването е фасулска работа, оказва се. Живеенето философски – ежеминутна борба. Не съществува философия, която да бетонира сърцето. Животът не се побира в един учебник, в един празник, в една сила. Днес сърцето може да говори, че никога няма да прескочиш някои планини. И тази увереност те прави спокоен и щастлив, защото ти е добре да си там, където всичко е познато. Утре това сърце може да стане трепетен роб на голяма любов, и да прескочиш не само планините, но и да разбереш как се лети отвъд и как се възкръсва. Любовта може да те направи едновременно най-неспокойният, но и най-щастлив човек на света. Това не е ли великденско? Не е ли самият живот един ежедневен Великден? Непрестанно възкресение, и стремеж към спасение?

Пак със сложни сравнения се опитвам да кажа, че не сме подготвени за живота. Особено неподготвени ставаме, когато животът се понатрупа. И като подкрепа на това се натъквам на цитат от Бегбеде: „От раждането до смъртта животът ни е включен на автопилот и трябва нечовешка смелост, за да промениш курса. На 20 години си въобразявах, че зная всичко за живота. На 30 разбрах, че не зная нищо. Прекарал бях десет години в учене на всичко онова, което в последствие трябва да отучвам.”

Миналата година написах, че всеки ден живот трябва да се чества като велик, и малко след това животът ме предизвика да докажа, че го мога. Той ме постави в ситуации, в които думите ми за Великден щяха да дрънчат кухи, ако не бях намерила силите да ги отстоявам. Той подложи на изпитания способността ми да откривам величие и в тъгата, и в самотността, и в безнадеждието. Не е учудващо, че на думи беше много по-лесно. Учудващо е, че успях да защитя думите си със сила, за която не подозирах, че дреме в мен. Бях на много ниско и бях на много тъмно, можех да остана там и да се откажа от думите си за Великден. Можех да се влюбя в болката, вместо да воювам срещу нея. В някои моменти най-лесно щеше да бъде да се откажа да вярвам. Разделих се със стотици надежди, но някаква твърдоглава светлина в мен не ми позволи да се откажа от вярата си. Много пъти се случи да казвам, че не мога да формулирам на какво се надявам, но през цялото време знаех в какво вярвам. И ако Възкресение е празник на вярата, то дните, в които умираш жив, са нейни апостоли. Нищо не може да въздигне вярата така, както страданието. Затова, ако преди година съм писала, че чествам радостта от светлината всеки ден, тази година искам да напиша, че чествам вярата, родена в тъмнината на всяка болка. И двата пъти говоря за любов. Избереш ли да преминеш през всичко до силата на любовта, Великден е и в радостта, и в тъгата. Великден е днес. Великден е утре. Всеки ден е велик, ако избереш любовта – трудната, невъзможната, но единствена, и единствена, способна да възкреси цялата ти сила.

Наскоро отидох в един будитски храм в Чикаго. Беше ми интересно, направих го, за да задоволя туристическото си любопитство. Когато един мъж ме въведе в храма и ми показа как да се поклоня пред статуята на Буда, изпитах тревога. Това дали не обижда вярата ми в Исус Христос?

Много бързо изметох глупавия въпрос от главата си. Влязох в този храм със сърце, пулсиращо от любов. По същия начин влязох по-късно в католическата катедрала и в ортодоксалната църква. Неизтощима любов – защото всичко друго не е любов. Неизтощима колкото пулса на сърцето. И през нея, и през сърцето са влизали и излизали тревоги и надежди, зверове и ангели, съмнения и чудеса. Вярата – тя единствена никога не е напускала и променяла своя храм.

„...защото Той, като претърпя разпятие, със смърт смъртта разруши.”

photo@gauyo

Рисувай, докато ни има

Лю, пиша ти, за да ме имаш и върху хартия. Ако искаш, може да ме сгънеш и да направиш от мен самолетче. Може да ме изпратиш надалеч или да се качиш до мен и да продължим заедно. Разбира се, надалеч. Близките разстояния са само за телата. Знам, не можеш да бъдеш до мен, затова по-добре ме скрий. Пъхни ме в някоя дебела книга. И да знаеш, че дълго ще ви чакам там. Светлината, теб, следващата страница. Може и да пишеш върху мен. „Обичай се”, написа ми скоро. „Обичам те”, нарисува ми на улицата... Пиша ти, за да повярвам, че такова обичане ни се случва.

Пиша ти всеки ден, а това е рядко. Мисля за теб във всяка секунда, във всяко действие и докато мисля за нещо друго. Пиша ти не със сърцето си. Пиша ти самото сърце и всеки ден ти го пращам на части. Ден след ден сърцето изтича, обезумяло, в думите и си търси мястото. Не точно при теб... при теб няма място за него. Но пътува към теб, търси теб, само теб, където и да си, то тича по безкрайно дългия път между двама ни. Когато е наблизо, не го изпускай. Хвани го, ако можеш. Хвани го, докато е цялото твое. Имай го, докато е само любов. Почувствай го, преди да се умори. Преди да се свие. Преди да пусне тишината в твоето.

Пиша ти, за да го пазя. Сгъвам сърцето в страниците и това го пази от равно, обикновено и празно туптене. То се спуска между редовете и аз забравям, че сред тези страници има и последна. Пиша ти, за да дам още време на илюзията. Пиша ти, защото един ден нас няма да ни има и тази любов ще остане само в написаното. Някой друг ще я преживее като своя и ще я отнесе нататък. Някъде, където дори нашият свят ще е минало, тя ще намери ново сърце. И някой ден, когато всичко е съвсем тихо и ясно, новото й сърце може да открие в нея спомен за нас. За това как ти рисуваш със светлината и как аз ти пиша сърцето си.

А ти? Можеш ли да ми нарисуваш този краткотраен свят? Този миг от вечността, когато всичко е любов и всичката е за нас. Чак вярваме, че може и да трае вечно... Хвани го с четката си, докато е красив за рисуване, докато пулсира от възбуда. Нарисувай света, в който сърцето ми пътува всеки ден към теб. В който и сенките са светли, а слънцата – много повече от едно. Нарисувай ми пътя, по който стигнахме толкова високо. Толкова високо, че около нас има повече ангели, феи и духове, отколкото живите могат да видят. Нарисувай ми живота, докато той си струва платното и боите ти. Докато в него са ценни думите ми. Докато ни лъже безкраят му. Докато не сме го ранили. Докато не сме станали чужди. Докато не сме забравили колко красиво беше това обичане. Докато не сме смазани от тъгата на безразличието. От празнотата на следващите страници.

Нарисувай го, докато ни има, Бов. Нарисувай го, преди да се уплашим от него.

М.И.

Очаквайте следващата спирка на Дневниците.

Защото безкраят няма край

Facebook страница Солунска 16

Facebook страница Красимир Андонов

Необикновената Йоли: Животът е и сладък, и солен, и кисел, но никога безвкусен

Фотограф: Красимир Андонов

www.krasimirandonov.com

Това беше едно от най-ценните интервюта, които някой ми е давал. Смях се, плаках и през цялото време изпитвах възхищение в титанични дози. Всъщност очаквах точно това от разговора с нея.

Срещата ни с Йоли се случва часове преди броят да влезе в печатница. Заредена съм до върха на пръстите с думите и енергията й, със силата й, със светлината й най-вече. Минути след като се разделяме, разбирам, че записът е изтрит. Късно е за нов, Йоли хукна по задачи. В първия момент изпитвам истински шок. Той прелива в яд към техническата ми тъпота. Пускам ядът да ме гризе няколко секунди, но бързичко решавам. Ще я разкажа! Ще ви разкажа тази необикновена жена. Няма място за тръшкане, продължавам към редакцията с усещането как лошото се е случило с добра цел. Йоли току-що ми беше преподала от първо лице този урок. Има уроци, които всички добре знаем, но удобно скатаваме в папка „клишета”, докато не стигнем сами до истините им. Наскоро Йоли преживя голямото лошо и днес ми каза: „Да, много ме боли, но знам, че ще дойде ден, в който ще разбера защо е трябвало да се случи така.” Надявам се да ви разкажа Йоли, макар че тя трябва да бъде усетена, да бъде вкусен не само нейният неустоим галет с патладжани, но преди всичко нейният дух и необикновената й сила.

Дори обичайните биографични щрихи не са скучни при Йоли. От 19 години Йоланта Делибозова работи като артист-оркестрант в Софийската филхармония. Музиката наистина е голямата й любов. Ето ви още нещо, което звучи като клише, но за което след срещата с нея съм от сърце убедена. От седем години Йоли има собствен кулинарен блог, който постепенно се е превърнал в едно от най-посещаваните местенца с родното web кулинарно пространство. Преди три години неин колега от филхармонията случайно попада на блога й и е изумен, че тя твори всички тези неща – от сготвянето на храната през украсата, та до снимките, направени с най-обикновен стар фотоапарат. Съпруга на този колега е Милена Будинова, която по онова време е продуцент на „Денят е прекрасен” по bTV. Ето така се случва Йоли да се сдобие с първата си телевизионна рубрика. Тя е петминутна, в миниатюрна кухничка, където може да покаже само някои студени ястия, сосове и подобни. Но нещата се получават чудесно. Предаването обаче не подновява договора си с телевизията и е време за следваща стъпка. Отново всичко се случва случайно. В България тръгва аржентинският канал „Ютилисима” и Йоли вече има не рубрика, а цяло предаване. Това е страхотен опит за нея, защото тя не е нито професионален кулинар, нито тв водещ. От телевизията майка имат строги правила за визията и посланията на предаването – то трябва да е обучаващо, да тече бавно и обяснително, облечено в много цветове, панделки и финтифлюшки. Но това не е Йоли. Който е гледал новото й предаване, вече го е разбрал. „Много съм благодарна на 24Kitchen, че ми се довериха и че позволиха да бъда себе си в това предаване. Дадоха ми пълна свобода”, казва Йоли. „Домашни рецепти с Йоли” върви от няколко месеца в ефира на кулинарния канал, а снимките са осъществени в невероятна къща в Балкана, построена от естествени материали и докосната към природата от всички страни. Когато миналоло лято екипът поема към снимките, от апартамента на Йоли тръгва цял бус, пълен с нейните лично отгледани на балкона зелени подправки и тежки гювечи с посеви. Йоли се гордее с градската си градинка. За 30 дена заснемат 30 предавания. Има дни, в които приключват работа след 22 часа, но екипът и атмосферата са толкова зареждащи, че Йоли помни този месец като великанско удоволствие.

Макар да ухажва струните на челото цял живот, при това от най-високата за целта сцена в България – тази на Софийската филхармония, Йоли става популярна именно с кулинарния си блог и предаване. И понеже зная колко скромни са заплатите на оркестрантите ни, я питам не е ли мислила да направи готвенето основно препитание. „Това няма да го направя никога! Музиката наистина е голямата ми любов! Готвенето е за оставащото време.”

Връщам се почти година назад, когато се запознах с Йоли в село Бела речка на фестивала на спомените „Козе мляко”. Тя беше там със съпруга си и с приятели-колеги, класически музиканти като двамата Делибозови. Тяхната формация „Амара +” така подпали вечерта в читалището с жарки танга, че не селото, ами целият Балкан затанцува. Познавах Йоли и от блога й, и от предаването, и я спрях, за да й кажа колко харесвам всичко, което прави. Нали знаете онези първи срещи, в които чувството, че подаваш ръка не на чужд, а на много близък човек, е странно, магично и неустоимо. Иска ти се да го прегърнеш. След месеци й писах съобщение във Facebook по някакъв работен повод, напълно убедена, че няма как да ме помни. „Разбира се, че те помня, Миленце...” Това е Йоли. Сърдечна и открита, изваяна от любов. Очите й прегръщат и преди ръцете да са успели да го направят. Най-изумителна обаче е липсата на каквато и да било преграда, на каквато и да било предпазна клетка у нея.

Днес се виждаме за втори път, тя не знае нищо за мен, но ми споделя всичко за себе си. Няма друга рецепта да можеш да преглътнеш такова топло доверие, освен да поднесеш същото. След един час приказки над две кафета тя знае за мен повече, отколкото хора, които ме срещат всеки ден. След един час интервю с нея аз знам, че в живота ми вече има още един необикновен човек, когото с благодарност мога да нарека приятел. Нека ви обясня това с приятелството, с възхищението, въобще продължавам с опита да ви разкажа Йоли.

Точно преди три месеца тя се прибира у дома и разбира, че светът й е катастрофирал. Съпругът й – нейната голяма 23-годишна любов, си е отишъл внезапно. Видях ги двамата в Бела речка. Те са от онези двойки, за които се чудиш току-що ли са се запознали и влюбили, или съдбата е била изключително щедра към тях и ги е избрала за ролята на Любовта и Хармонията. И не, няма да говоря за тях в минало време. Йоли също няма усещането, че Цанко го няма. „Сякаш е заминал на турне и всеки момент ще се върне” – с такова чувство живее в дома им тя днес. Техният син усеща присъствието на баща си по същия начин. Духът на маестро Цанко Делибозов не ги е напуснал. „Неслучайно преди 21 години кръстих и сина ни Цанко – казва ми. – Гледам го сега, същият е като баща си, носи неговите черти, неговия дух.”

Когато преди три месеца Йоли написа на страницата си във Facebook, че е загубила другарчето си, изпитах шок и тъга като за най-близки приятели. Йоли обаче не остави никого да скърби по онзи потъващ начин, на който може да ни научи само подобна загуба. С тъжната вест тя написа също: „Усмивката ми се е позагубила, но пак ще я има, защото съпругът ми не ме познаваше друга. Радваше ми се, гордееше се с мен, обичаше ме безкрайно. Ще продължа да го радвам, защото знам, че ме вижда, чува и подкрепя. Във всичко! Така, както го е правил цели 23 години.” И тя наистина продължи да се усмихва. Днес ми казва, че изживява болката в себе си, но не си позволява да падне и за миг. „За болката трябва да се говори, а не да се крие, не да се преструваме, че сме силни и че сме герои, и че не изпитваме нищо. Но трябва да се живее напред. Времето ми минава ужасно бавно. Няма го от три месеца, а сякаш са минали 30 години.” Очите й ту се насълзяват, ту се пълнят с чиста и млада любов, сякаш току-що го е срещнала, а не загубила. Разказва ми колко много са пътували, как е обичал всичко приготвено от нея, как се е гордеел с нея. Много й е мъчно, че не е успяла да се сбогува с него. Малко след като той си отива, излиза втората й кулинарна книга „Сладки ноти” (издание на „Сиела”). Тя му я посвещава и очите й отново се гмуркат в тъгата, че маестрото не е успял да я види. Но пък е опитал всичко от нея, нали? „О, да! Всичко и по много пъти”, усмихва се веднага Йоли.

След загубата тя не престана да свири, да пуска рецепти, да отговаря с усмивка на всеки, който й пишеше във Facebook. През тези месеци мислех за нея често. Дори всеки ден. Най-вече заради спомена за нея и Цанко, които видях в балканското село за няколко кратки минути. Ето ви още една красива баналност – те приличаха на две половини от една вселена, търкулнати от добра ръка да се намерят във вечността си. Не можех да си представя как тази озарена жена продължава като счупена на две вселена сега... Имаше дни, в които надничах в профила й и винаги откривах, че тя е там – не се е скрила, не се е счупила всъщност, не е потънала в мъгла от спомени и самота. Четях разговорите й с хората – много хора й пишеха. Много! И на всички всеки ден от най-тежките си месеци Йоли показваше сила и великанска борба за живот.

Признавам й, че много рядко се случва да поканим лицето за корицата и по него да измислим темата на броя. Този път беше така. Заради Йоли се роди темата „Вкус към живота”. Силата, която тя показа след голямата си загуба, беше впечатлила много хора, които следят публикациите й. И както очаквах, тази сила не е измислена, тя не е поза. Йоли си е такава. Дава ми да докосна болката й, а след миг ми дава да разбера как се бори с нея: „Има хора, които нямат и три години толкова щастие и любов, колкото аз съм имала с него в продължение на 23. Мога само да съм благодарна и да чакам да разбера защо се случи така. Всяка нещо си има причина, нали? А самотата не е следствие от обстоятелствата. Тя е състояние на духа. Аз никога няма да бъда самотна. Имам приятелите си, сина си, работата. За мен приятелството е най-важното нещо на този свят и точно в такъв момент разбираш кои са истинските хора.”

Чувала съм от наши общи приятели, че тя често готви в огромни количества за празниците на всички свои близки. Питам я какво би направила набързо, когато й дойдат неочаквани гости. Ще ми се да измъкна от нея някоя коронна и лесна рецепта. „Такива неща най-много обичам да правя – притаявам дъх. – Наричат се изпразни хладилника.” Жалко, няма рецепта. Но пък има огромни усмихнати очи, които ме уверяват, че най-хубавите ястия стават от остатъци. Наскоро например се оказала само с кисело мляко и малко нахутено брашно и набързо свила от наличните продукти ролки, които са типични за индийската кухня и се наричат Khandvi. Сладичкото обаче й е слабост, а и вярва, че кулинарно най-добре изразява твореца. Обича шоколадови неща с ядки и с повечко масло. Даже мисли, че е преродена французойка с тази страст към маслото. Йоли не е маниак на тема продукти без консерванти, биопроизводство и други али-бали. Смята, че и без това нямаме гаранции как са гледани уж здравословните продукти. И макар да знам отговора на този въпрос, я питам какво би избрала да си купи – нови обувки или нов тиган. „Хо-хо, разбира се, че тиган, даже току-що видях едни такива чудни купи...”

Чудно леко е да се говори с Йоли. А всъщност си тръгвам от срещата с чувството, че съм прочела някоя много дебела книга. Дебела, светла и мъдра книга. Дори само заради тези думи:

„Аз обичам живота, много го обичам! И не, това не се е променило, защото ми се е случило нещастие. Животът е и сладък, и солен, и лют, и кисел, но никога безвкусен. От нас зависи как ще балансираме вкусовете. В живота е като в готвенето – всъщност голямото майстроство е да балансираш вкусовете, добре е да има по малко сол в сладкото и по малко сладко в лютото. Животът е вкусен. Никога не си поръчвам какво да ми сервира. Но винаги очаквам сервираното да е хубаво.”